Репортерите на ФАР в с. Трънски Одоровци: Докога в училището ще се чуе детски смях, никой не може да прецени със сигурност

Село Трънски Одоровци се намира в община Димитровград, а от самия град е отдалечено около тридесет километра. Разположено в прекрасната долина на река Ерма, която през 2014-та година бе обявена за специален резерват на природата, обиколено с невероятните прелести на Влашка и Гребен планина, както и в близост до Звонска баня, особено в летния период селото предизвиква интерес на туристи, авантюристи и любители на природни красоти.

Но когато лятото и туристите си заминат, в селото остават само жителите му, които с годините са все по-малко, поради което Трънски Одоровци споделя съдбата на повечето села в тези краища. Според данните от преброяването, през 2011-та година в селото живеят 113 жители, а както екипът на ФАР узна по време на скорошното си посещение, днес те са около 60 – а може би и по-малко. В селото се намира манастира Мущар, а общността има и здравен дом, но не и лекари, които постоянно да работят там. Лекарска помощ жителите на Трънски Одоровци в селото си могат да получат веднъж седмично, когато ги посещават лекари от Димитровград. В селските махали живеят предимно възрастни и стари хора, но и няколко семейства с деца, поради което и селското основно училище все още има за кого да отваря вратите си.

Все пак, в голямата училищна сграда, някога пълна с деца, които тук са се учили от първи до осми клас, а сега само до четвърти, понастоящем е в употреба само една училищна стая. От повечето помещения днес няма нужда, тъй като в школата се обучават само две дечица – Матея Иванчев, който е първокласник и Милош Гещамов, на предучилищна възраст, с които работи учителката Сладжана Иванов от Желюша.

В малката, но топла и хубаво подредена стаичка заварихме двамата ученици как съсредоточено се занимават с училищните си задачи. По-малкият, Милош, с голям интерес се бе заел с боядисване на картинки на животни и насекоми, а както ни разкри, харесва всички цветове и боядисването засега е любимото му училищно занятие. Освен това, вече знае наизуст и някои стихотворения. Милош и семейството му живеят в село Кусаврана, поради което всеки ден му се налага да пътува до училището в Трънски Одоровци. За щастие, родителите му разполагат с автомобил, така че всекидневно го докарват за часовете и го прибират след завършването на уроците.

На първокласника Матея училищната сграда е почти в съседството, поради което не му представлява проблем на училище да идва пеша. С нас сподели, че любимият му предмет е математиката. Харесва и физкултурата, когато могат да излязат навън и да си играят с топка, но както призна, би било хубаво ако имаше повече ученици в училището, с които да могат да сe забавляват. Въпреки че е само на седем години вече знае, че когато порасне иска да стане пожарникар – а с това интересно желание се води от деня, в който пожарникарите посетили училището им, за да направят малка презентация на професията си. Тъй като все още е малък, за да се занимава с по-сериозни къщни работи, свободното си време прекарва в игра, предимно с по-големия си брат, който е на единадесет години.

Учителката Сладжана Иванов, която работи в Трънски Одоровци от 2015-та година сподели, че е доволна от учениците си – на първокласника според програмата все още не се пишат бележки, но досега има само звездички и плюсове, а добър е и Милош, макар че е в самото начало на образованието си. Хубави впечатления носи и от работата с Кристиян Иванчев, брат на малкия Матея, който сега е шестокласник в централното училище в Димитровград.

Как от опита на събеседничката ни изглежда да се работи с толкова малко ученици?

„Предимството е, че можеш да се концентрираш върху едно или две деца; всичко, което работиш, влагаш в тях. По-лесно е да се забележи какво е това, което им е трудно, за да се обърне внимание към проблематичните неща и да им се помогне да ги овладеят. По този начин и самите деца усвояват повече знания и по-лесно могат да запомнят лекциите в часовете”, разказва Иванова, забелязвайки, че е доста трудно да се постигне подобно отношение в един по-голям клас, с двадесетина или повече ученика.

Разбира се, работата с малък клас има и недостатъци, сред които и трудностите при оценяването на постиженията им, тъй като няма други деца, с чиито постижения могат да се сравнят. Няма възможност да се види как напредва едно дете в сравнение с другите, нито пък може да се развие състезателен дух, който в по-големите класове може да действа подтикващо.

„Недостатък за тях е и че са сами. Тази година вече са двама и могат да си другаруват и играят, но миналата година беше само Матея”, споделя Иванова. Но въпреки това, че и две деца могат да бъдат достатъчни за компания, понякога липсват още ученици, за да могат да се изпълнят лекции по предмети, каквито са физкултура или гражданско възпитание, а които често изискват групова или работа в повече двойки.

Все пак, Иванова твърди, че е доволна с тукашните условия за работа. Както и по времето, когато майка й се е учила в същата сграда, помещението и днес се грее с помощта на печка на дърва, но най-важното е, че есенно и зимно време не им е студено. Благодарение на трудолюбивата помощна работница Нина, в училището винаги всичко е чисто и подредено, казва събеседничката ни.

Когато става дума за училищните помагала, децата имат това, което им е необходимо. Използват същите учебници, каквито са и в централното училище, а имат и лаптоп, който е подарък от общината. Компютърът доста им помага в учебния процес, отбелязва Иванова, тъй като на децата на тази възраст е особено интересно и визуално да се запознаят с някоя приказка, която се обработва, или пък да чуят звуков запис на стихотворение, прочетено по професионален и изразителен начин.

Това, което им липсва е физкултурна зала, казва учителката, а училището не разполага нито с библиотека. Все пак, в отделна стая все още се намират книги, останали от някогашната библиотека, а когато имат нужда от определени заглавия, тук обикновено могат да ги намерят.

Обучението в основното училище в Трънски Одоровци днес е на сръбски език, докато българския се изучава с два часа седмично. Такава система съществува от началото на осемдесетте години на миналия век, преди което се е учило изцяло на български.

Иванова споделя, че според предишния й опит, тукашните ученици добре се справят с българския, а поне когато става дума за децата, които се учат в града смята, че в усвояването на езика са им от полза и българските телевизионни канали, които следят. В програмата за предучилищно обучение българския все още не се учи, така че Милош ще започне да изучава езика следващата година; Матея тепърва започва, но засега е добър – има добър изговор и добре овладява стихотворенията, разказва тя. Както ни разкри, вече учат буквите, паралелно в сръбската и в българската азбука, докато българските букви, които не съществуват в сръбския, се изучават отделно. Учебната програма обхваща и изучаване на стихотворения и разкази на български език, преразказване, както и граматика.

„Опитвам се колкото е възможно повече да ползвам езика в часовете – поздравявам ги на български, на български им задавам въпроси и им давам обяснения… В началото им беше странно, че щом вляза в стаята, започвам да говоря на български, но свикнаха”, разказва.

Благодарение на факта, че училищната сграда е разположена в красива природна среда, децата имат възможността да си играят навън, да организират лекции в природа, а една от любимите им дейности понастоящем е и събирането на есенни листа.

Когато се организират екскурзии за димитровградските ученици, и децата от селското училище също се включват, а в зависимост от класа, могат да посетят различни градове в страната, сред които Пирот, Ниш, Белград, Ягодина, Сокобаня… Според думите на Иванова, когато е възможно ги води и в училището в Желюша, най-често, за да посетят програмите по повод Детската седмица, но и сами да се включат в тях. За тях е особено полезно да видят как изглежда един по-голям клас и работата в него и да свикват да общуват с повече деца, смята тя.

Единственият проблем за самата учителка понякога е пътуването до работното й място – както споделя, на работа идва с автомобил, а за да стигне от Желюша до училището в Трънски Одоровци й е нужно около половин час. Пътуването става проблематично през зимата, тъй като тукашните пътищата често не са почистени. Освен това признава, че често й липсва компанията на други учители и че щеше да е хубаво ако имаше поне още една колежка, с която да си поговорят за работата и да споделят мненията си за децата.

Тъй като периодично е работила и в основното училище в Желюша и в централната школа, а почти шест години е била и директор в предучилищното заведение в Димитровград, попитахме учителката какъв е нейният опит с децата в селските и градски училища и има ли каквато и да е разлика между тях.

„Според мене, децата са си деца и няма разлика между тези, които учат в село и онези, които се обучават в град. Как ще се развият много зависи от околната среда, от семейството, от това, как са приети сред връстниците си, но и от самите им характери.”

Поне когато става дума за Милош и Матея, от връстниците си в Димитровград те не изостават нито в сферата на съвременните технологии – имат лаптопове и мобилни телефони, с които вече на тази възраст умеят да работят, а както самите те споделиха, компютърните игри и анимационните филми са една от забавните части на всекидневието им.

Докога в основното училище в Трънски Одоровци ще се чуе детски смях, никой не може да прецени със сигурност. Mалкия Милош следващата учебна година ще е първокласник, а в селото в момента има още няколко малки деца, на възраст от година и половина до пет години. Ако тези млади семейства не решат в скоро време да потърсят по-добри условия за живот в някоя друга среда, можем да се надяваме, че на селското училище му предстоят поне още десетина години работа.

  Д. Йеленков

  Фото: DIP Production

Текстът е част от проекта „Пазители на традициите“, който е съфинансиран от Министерството на културата и информирането на Република Сърбия в рамките на конкурса за съфинансиране на проекти в областта на публично информиране на езиците на национални малцинства за 2017 г.

Становищата представени в медийния проект не отразяват становищата на органите, които определиха средства.

Написал/ла

Дияна Йеленков е родена през 1988 год. в Пирот. Основно и средно училище завършва в Димитровград, след което образованието си продължава във Философския факултет в Ниш (специалност сърбистика) и в Нови Сад (където завършва магистърска степен по Сръбска филология: сръбски език и лингвистика). След това се качва във влака и се завръща в Димитровград. Тъй като винаги е била от децата, които предпочитат да си четат книжка под дървото, отколкото да играе на криеница, още от малка се интересува от литературата и езика, особено от диалекта на родния си край. Лексиката на димитровградския говор е било заглавието на магистърската й теза – речник с повече от 2000 думи, които се използват в този местен говор. В свободно време се занимава с писане (главно на проза, а от време на време и на поезия), и с превод на литературни текстове от български на сръбски (а когато иска и обратно). Някога творбите си от детското творчество публикувала в сборника „Радовичев венец”, поетическия сборник „Разиграни сънища” и в детското списание „Другарче”. В по-скоро време някои от текстовете й се появяват в списанието „Недогледи”, което публикува Философският факултет в Ниш, както и в литературните списания „Траг” и „Майдан”. 2015-а и първата половина на 2016-а год. са плодородни за израстване на литераторската й суета – донесоха й втора награда от конкурса „Воислав Деспотов” в Нови Сад, трета от конкурса за сатирична приказка в рамките на „Нушичияда” в Иваница, както и място сред трите наградени приказки от конкурса „Черната овца” (blacksheep.rs); с писанията си заема място и в сборника „Черти и резета 6” (сборник с най-добрите творби от конкурса „Андра Гаврилович” в Свилайнац), както и в стихосбирката „Синджеличевите чегарски огньове 26” на литературното сдружение Гласът на корените от Ниш. Нейни кратки приказки се намират сред отбраните и в следващите два конкурса „Черната овца”. Съвместно с колегата си Ратко Ставров и госпожица Доротея Тодоров обявиха поетично-прозаичен сборник „Допир”. Не устоя и на изкушението да се пробва като журналист – от позицията преводач и автор сътрудничи с onlajn списанието EMG магазин, а от време на време публикува текстове и в портала blacksheep.rs.

Без коментар

Оставете коментар