Днес се навършват 184 години от рождението на ревностният пазител на сръбско-българските отношения Любен Каравелов

Бащата на Любен Каравелов, Стойчо Каравела, произхожда от “аристокрацията” на Копривщица. Той е бил във връзки с къщата на Чалъковци, при които е бил настойник по събиране на беглика. Дълго време обикаоля из Балканския полуостров да закупува овни, които е продава в Цариград. Той е от най-будните копривщенци, ревностен благодетел на българската книжнина и училищна просвета. Майката на Каравелов, Неделя Доганска, е от известния бегликчийски род Доганци – прочути не само с чорбаджийството си, но и със своя независим и горд характер. Най-известният от този род, чорбаджи Петко Догана, е бил страстен защитник на българщината.

В такова гордо и заможно семейство е роден Любен Каравелов през ноември 1834 г. Детските му години преминават в охолност и лудории. Точно тогава и баща му, пък и цяла Копривщица, имат завидно благосъстояние. Всичките му роднини са издигнати, грамотни и родолюбиви хора. За тях вдъхновеният историограф на българските революционери, Захари Стоянов пише: “Копривщенци, роднините на Любен Каравелов ако щете, са съставлявали най-горната ръка в тоя град (Пловдив). Тяхната дума се е слушала при Пашата, те са ръководели пловдивската аристокрация, най-после те са били застъпници официално на бедните и угнетените.” Любен Каравелов е по-големият брат на българския общественик и политик Петко Каравелов /1843-1903/.

Лубен Каравелов учи в килийното училище в Копривщица, основано от Найден Геров. След като завършва Копривщенското училище Каравелов предприема обиколка на Османската империята с баща си и успява да събере впечатления за бита и живота на българския народ, за неговите неволи и мечти.

Баща му има голямото желание Любен да стане търговец. Той го изпраща в Пловдив, известен със своя силен гръцки уклон и по негово настояване постъпва в гръцки “гимназион”, където е подложен на силни опити за гърцизиране, както и пише в спомените си. Двегодишното пребиваване в Пловдив отваря очите на бъдещия писател за големите разлики между бедни и богати, търканията между турци, гърци и българи. Впечатлителен и млад, само на 16, той се отвращава от “нечистотиите и лицемерието” на големия град, от надменността на гърците, от неуважението към обикновения човек от страна на турци и чорбаджии. Сам казва, че “не е очарован” и от българите, които според него трябвало по-настоятелно да отстояват своите права. Към края на престоя си в Пловдив, Каравелов се прехвърля в българското училище, където успява чрез руски вестници и романи, донесени по незнайни пътища да научи руски език.

Връщайки се в Копривщица, Каравелов е разочарование за баща си. Сърцето на младия Каравела е изпълнено с революционни идеи и възмущение към всеки, тъпкал народа му. Стойчо Каравелов прави последен опит за “опитомяване” на своя син, като го взима на още една голяма обиколка за събиране на беглика из България, Македония и Сърбия, но единственото което донася Любен от там са записани народни песни, поговорки и впечатления от бита на различните части на Балканския полуостров.

През 1857 година Каравелов заминава за Русия, към която по това време изпитва най-топли чувства. Записва като свободен слушател във филологическия факултет. По това време класовите различия в Русия са се задълбочили. Руският селянин се издига в култ от някои автори, литературата поема по нов – революционен път, от който се учи и Каравелов. Видял класовите неправди още в Пловдив, той горещо приема като свои тези идеи, което личи и от първите му литературни опити. Точно в Москва Каравелов издава и първите си печатни произведения, които внасят и малко ред във финансите му. Годините на гладуване поради това, че по същото време и състоянието на баща му запада, малко по малко приключват. Пише като сътрудник за изданието “Братски Труд” и през 1861 година успява да издаде първия том на “Паметници на българския народен бит”, с над 300 страници с поговорки, пословици, обичаи, легенди, поверия, имена, граматически правила и т. н., както и речник с български думи накрая. Вече натрупал писателски опит и почувствал се готов, Каравелов започва да пише и оригинални повести, които поради добрия му руски език пише и издава направо на него. По-късно тези творби са събрани в сборника “Страницы из книги страдания болгарскаго племени”, като в него влизат и “Турски паша”, “Българи от старо време”, “Войвода”, “Дончо”, “Неда” и други. След време самият Каравелов превежда и издава тези произведения и на български.

Покрай опита за покушение на Александър II и предстоящите събития на Балканския полуостров, Каравелов е принуден да напусне Русия. Установява се в Белград през февруари 1867 година, откъдето изпраща кореспонденции за руските вестници. Там той се жени за Наталия Петрович, с която живее до края на живота си, но двамата нямат деца. Същата година е прогонен от там и потегля за Нови Сад. Скоро той отново получава разрешение да се върне в сръбската столица. На Каравелов му е забранено да се занимава с политика и да критикува живота в княжеството. Самият той, макар и свободен, се чувства като в затвор. Затова напуска Белград и отново отива в Нови Сад. Създава „Български комитет“, с който си поставя за задача да организира българските емигранти в Сърбия с оглед на предстоящата освободителна борба. В Сърбия Каравелов се утвърждава като талантлив публицист, белетрист, литературен критик-основоположник на критическия реализъм в сръбската литература и политик. Там той пише и обнародва белетристичните произведения „Крива ли е съдбата?“, „Сока“ и др. – обзорни статии за сръбската литература.

В Белград Любен Каравелов дели една квартира със сърбина Настис Петрович, скоро след това се жени за неговата сестра Наталия. Наталия взема дейно участие в националноосвободителната борба на българите. Тя пътува често между Букурещ, Гюргево и Русе със специални поръчения. Заедно с баба Тонка, Петрана Обретенова и Тодорка Миразчиева, пренасят през Дунав напечатаните устави, квитанции и други материали на БРЦК, униформата, сабята и пушката на Васил Левски. Замества съпруга си при печатарската машина, когато Любен Каравелов е болен.

В Сърбия Каравелов се сближава с либералните кръгове около движението „Омладина“ и през следващите години е активен поддръжник на идеята за Балканска федерация и по-общо за сръбско-българско сътрудничество. При вълната от репресии след убийството на княз Михаил Обренович той бяга на унгарска територия, но въпреки това е арестуван в Нови Сад, заедно с видния сръбски общественик Владимир Йованович. Двамата лежат заедно в затвора в продължение на месеци, като Каравелов е освободен на 4 януари 1869 година поради недоказаност на обвинението.

В началото на май 1869 година се установява в Букурещ и е ангажиран от „старите“ – група заможни български търговци, да редактира техния вестник „Отечество“. Не след дълго той влиза в конфликт с тях, тъй като отхвърля идеята им за поставяне на България под руски протекторат и се застъпва за самостоятелни революционни действия за освобождение на страната. В периода 1869-1873 година издава в-к „Свобода“. През 1872-1873-та негов пръв помощник там става Христо Ботев, а вестника става орган на БРЦК. Възторжено посреща идеята за създаване на Българското книжовно дружество (БКД), днес Българска академия на науките (БАН). По-късно двамата редактират вестник „Независимост“, които излиза само една година.

Едновременно с издаването на вестник „Независимост“, Каравелов поддържа тесни контакти с революционната българска емиграция, с Васил Левски, с който през есента или края на 1869 година полагат основите на революционната организация. На учредителното ѝ събрание в края на април и началото на май 1872 година Каравелов е избран за председател на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Освен работата си около комитета, Каравелов поддържа контакти в Букурещ и с дейци на руското революционно движение. След трагичната гибел на Апостола на свободата, апатията на част от революционните дейци към делото, несъгласие и недоразумения с ръководните членове на организацията го карат да се оттегли от ръководните органи на движението, да преустанови „Независимост“ и от януари 1875 година да започне да издава списание „Знание“, научно-популярни книги и сборници. Настъпва разрив между Каравелов и Ботев. Въпреки това Каравелов остава революционер и демократ, загрижен за съдбата на поробения български народ, за всички подтиснати в света.

След раздялата си с Ботев, Каравелов подновява изпращането на кореспонденции в руски вестници. Участва в създаването на „Югославския просветен благотворителен комитет“, след обявената на 12 април 1877 година война на Османската империя от страна на Русия.

Създава заедно с други революционни дейци в Търново комитет „Единство“, с който си поставят за задача помагането на революционното движение на българите в Македония, останали под османско владичество. Същият комитет е отговорен за подготвянето на Кресненско-Разложкото въстание, избухнало на 5 октомври 1878 година.

Установява се в Русе, но здравословното му състояние се влошава. Умира на 21 януари 1879 година от туберкулоза. Погребан е тържествено от българската общественост, от представители на руската власт и на други славянски народи.
След смъртта на Каравелов през 1879 г. неговата съпруга го погребва до гроба на Стефан Караджа и до края на живота си говори с огромно уважение за него. Заедно със Захари Стоянов тя издава пълните съчинения на Любен Каравелов в 8 тома. Умира през 1915 г. в чешкия курорт Мариенбад, където е на лечение. Двамата нямат деца и тя оставя цялото си наследство на своите племенници Лора и Виола.

Днес, гостите на Копривщица имат възможността да разгледат родния дом на братята Любен и Петко Каравелови, който е превърнат в музей.

Калдъръмена пътека води от портата към китен двор, сгушен между 3 къщи. Строени от местни майстори в продължение на 25 г. те представляват интересен архитектурен ансамбъл. Най-старата сграда, построена през 1810 г. е “зимната къща”. В нея са родени Любен и Петко Каравелови. И двамата остават в историята като личности обрекли живота си на България. Любен Каравелов като публицист, журналист, революционер и писател, а Петко Каравелов като политик – министър-председател на България и министър на финансите.

Втората сграда, строена през 1820 г. е стопанското помещение. Там са се приготвяли прочутите копривщенски суджуци и луканки. Днес като музеен експонат на двора може да се види коритото от борова коруба, в което домакините замесвали каймата за колбасите.

Последна е строена “лятната къща”, където семейството живеело през топлите месеци на годината. Интересен експонат е печатарската машина, закупена от Сръбската държавна печатница през 1871 г. На нея, освен революционни вестници, печатани от Каравелов, Ботев и Левски, след Освобождението е отпечатана и първата българска конституция – Търновската.

  Мария Гоцева, София

Фото: официален сайт на община Копривщица

Текстът е част от проекта „Демократично общество – информиран гражданин “, който е съфинансиран от Община Димитровград в рамките на медийния конкурс за 2018 г.

Становищата представени в медийния проект не отразяват становищата на органите, които определиха средства.

About Marija Goceva 248 Articles
Marija Goceva je rođena 1976. godine u Sofiji, R. Bugarska. 2001. godine završava Novi bugarski univerzitet, smer „Personalizovano audio-vizuelno novinarstvo“, ali je ljubav prema pisanoj reči usmerava ka oblasti PR-a. Još kao studentkinja radi u reklamnim odeljenjima radija „Klasik FM“ i „Veselina“. U periodu 2004-2005 radi kao menadžer PR, Marketing i Reklamu za predstavnika motornih ulja Valvoline u Bugarskoj. U vode medijskih komunkacija ulazi kao ekspert PR i Komunikacije na tv-kanalu GTV i u televiziji Re:TV. Radi kao freelancer ekspert PR i Komunikacije, eksperimentišući u različitim oblastima korporativnih komunikacija – tekstopisac modnog žurnala nakita VELMAR, medijskog prikaza drugog singla rok-grupe Siluet – „Kako vrištiš“, fondacije „Petja Ivanova“ – podrška porodicama sa reproduktivnim problemima. Osniva sajt Гоцеви от Цариброд, sa ciljem da se predstavi i sačuva prošlost jedne od najstarijih caribrodskih porodica, čiji su koreni iz sredine 19. veka i čiji je potomak. Osim pisanja, njena strast je i grafički dizajn. 2013. godine završava jednogodišnju postdiplomsku obuku grafičkog dizajna u okviru programa „Ja mogu više“ Ministarstva rada i socijalne politike R. Bugarske. Učestvuje u stvaranju digitalne arhive „Stari Caribrod“ u saradnji sa virtuelnim muzejem „Caribrod“ – čiji je cilj da se omogući besplatan internet pristup periodici, dokumentima, knjigama, fotografijama i ličnim uspomenama, vezanim za istorijsku prošlost i da se pruže nove mogućnosti za izučavanje života i svakodnevice Caribrođana u različitim oblastima. Marija Goceva je srećno udata i ima kći tinejdžerku.

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*