Сгушен в северните поли на Стара Планина, под връх Ком, се намира малкия град Берковица, част от област Монтана. По пряка линия градът е само на 38 км от Димитровград, но няма директен път. Ето защо, за да стигнете до него трябва да изминете около 105 км /около 2 часа с автомобил/.
За да посетите Берковица, трябва да минете през прохода Петрохан. Пътната настилка е ремонтирана и добре поддържана при зимни условия. Дали проходът е отворен при тежки зимни условия винаги можете да проверите на сайта на Агенция „Пътна Инфраструктура“ – www.api.bg.
Берковица се намира в полупланински район на 405 м надморска височина, в подножието на Берковска планина, близо до границата със Сърбия. Градът е отдалечен на 23 км от Монтана и 80 км от София.
Градът е изходен пункт за връх Ком, на около 18 км по планински път от края на града. Асфалтирани пътища водят до хижа Ком и близкия до нея ски-влек, работещ през зимния сезон.
Първите сведения за историята на Берковица датират от първото хилядолетие пр. Н.Е. Берковският край преживява съдбата на Първата българска държава, на Византийското владичество, на Второто българско царство и падането му под османско владичество. През османското владичество Берковица е седалище на кааза, нахия и вилает. Първото споменаване на Берковица в османски документи се датира към 1445/1446 г. В него се споменава, че Berkovice е кадийски център. През 1454/1455 г. в друг османски дефтер (София, ВД 110/10) е споменато, че към Берковска каза има девет селища, от които три по-големи – Берковица, Горна и Долна Вереница.
В края на август 1872 г. в Берковица пристига Васил Левски, заедно с председателя на Врачанския революционен комитет Мито Анков. При събарянето на къща в берковската махала Плето е намерено писмо на Левски от 2 юли 1872 г., в което иска да му бъдат изпратени “мустаки, брада, машина за фишеци и войнишките правила”. Той дава указание при закупуването на пушки да се „изпитат“ на всеки десет по една, за да не се окажат „фалшиви“ (некачествени). Писмото е предадено в Народната библиотека „Кирил и Методий“ – София.
Подготовката на Априлското въстание обхваща и Берковица, но при избухването на въстанието Северозападна България остава пасивна. Въпреки това на 31 май 1876 г. революционният комитет и други сподвижници в Берковица – общо 24 души, са арестувани за участието им в подготовката на въстанието и 8 души, начело с хаджи Петър Хаджиилиев, са съдени и изпратени във Видинската крепост.
На 8 юли 1876 г. в Чипровци пристигат четите на Панайот Хитов и други български войводи и Берковският край въстава. Главните боеве стават при Чипровския манастир. След като въстанието е потушено, пашаджик, командващ берковските турци, наредил инквизиции на населението от Чипровския край.
След Освобождението, в периода 1879-1880, Берковският окръжен съд е председателстван от Иван Вазов. Днес, къщата в която е живял българският поет и писател е обявена за паметник на културата и може да бъде посетена от всеки гост.
Днес Берковица предлага множество къщи за гости и семейни хотели за настаняване. В центъра на града е старата часовникова кула, къщата-музей на Иван Вазов /останалите две са в Сопот и София/, етнографския музей. Можете да се изкачите до връх Ком или пък да отседнете и в едноименната хижа.
Старопланинският град предлага и различни изкушения за небцето. Препоръчваме Ви да опитате кухнята на клуб-ресторант „Кръстева къща“. „Кръстева къща“ е обявена за паметник на културата и в него ще се потопите в автентична българска атмосфера. Ако обичате сладки изкушения то със сигурност ще ви хареса бистрото „Green Hill“.
Клисурски манастир „Св. св. Кирил и Методий“
Отидете ли до Берковица, задължително посетете и Клисурския манастир „Св. св. Кирил и Методий“. Той е действащ девически манастир. Част е от Видинската епархия. Основан е през 13 век. По време на османското владичество многократно е разрушаван. Възстановен в края на 19 век. Храмовият му празник е на 11 май. Той е четвъртият по големина в България.
Клисурският манастир се намира на 11 км. от Берковица, по пътя за Вършец. Разположен в подножието на северните склонове на връх Тодорини кукли в Западна Стара планина.
От времето на Втората българска държава и царуването на Иван Асен II (1240 година) е основан манастир наречен Пустия. Манастирът е многократно опожаряван, разрушаван и наново съграждан от християнското население.
През Възраждането е възстановен от йеромонах Антим, със светско име Александър Дамянов, от Берковица. През 1869 г. той построява магерницата, а след това параклиса „Свети Никола“ и аязмото. От 1887 до 1890 г. е съградена и църквата „Св. равноапостоли Кирил и Методий“. Архимандрит Антим – ктитор и игумен на манастира умира през 1922 г. Друг виден дарител на манастира е Илия Стоянов.
Църквата и манастирът са реставрирани през 1936-37 години, в който последен вид са се запазили до днес. Реставрацията е дело на самоковски майстори, които изработват и иконостаса. Стенописите зографисват Господин Желязков, а след кончината му при падане от скелето в купола, дъщерята и зетят на художника Олга Богданова и проф. Георги Богданов. В манастира има още и отделни иконописни творби на руски художници.
В манастира живеят няколко монахини, които успешно развиват църковното изкуство – икони, медальони, осветени гривни и камъни, и др. Всеки посетител има възможност да посети църковния музей, където може да разгледа снимки и документи и да изслуша аудио лекция за неговата история. Тук можете да видите оригиналния султански ферман от 1860-та с която се разрешава изграждането на църква.
Вършец – градът на здравето
След Клисурският манастир се отправихме към Вършец, известен като градът на здравето. Геоложкото и географското му разположение го определят като климатичен курорт, известен с топлата си минерална вода и мек планински климат, създаващ благоприятни условия за провеждането на ефективно балнео-климатолечение и профилактика.
Историята на развитието на Вършец е свързана с неговите минерални извори и балнеолечение. В турски документи от XVI век Вършец съществува под името Виришниче. 1850 г. се смята за рождена дата на курорта Вършец, когато вършечанинът Димитър Лучков е излекуван с минерална вода. През 1910 г. е построена първата държавна минерална баня, чиито управител е д-р Дамян Иванов. Тя се оказва тясна за прииждащите болни и през 1930 г. е издигната втора, по-голяма, която е в античен стил и е наречена Нова баня. Построени са вили и хотели, наредени от двете страни на Алеята на чинарите. През 1934 г. в центъра на града е изградена Слънчева градина. По това време със застъпничеството на Дамян Иванов Вършец се сдобива с втория по големина изкуствен парк в България след Борисовата градина – парк от 800 декара с борови насаждения и специално пренесени екзотични видове. Прокаран е и оросителен канал.
В края на града се намира и Заноженският водопад, който е един от природните забележителности на вършечкия район. Името на водопада идва от балканското село Заножене, което през 60-те години на 20 век, става квартал на Вършец.
Тук през лятото е чудесно място за отдих, но и зимата ни разкрива различна красота.
Няма нищо по-прекрасно от това да се срещнеш с нови хора – отрудени и усмихнати въпреки житейските несгоди. Тези прекрасни градчета и места имат невероятен потенциал за развитие в различни насоки, като туризъм и минерални извори. Те пазят за всички нас красотите на Стара Планина и лечебните извори.
Малко след края на нашата обиколка, дойде и новината за решението за изграждане на нова ски зона близо до видинското село Чупрене. Именно реализирането на проекти от този тип ще спомогне за социалното и икономическо развитие на региона. Надявам се този проект да привлече млади и стари за едно по-пълноценно общуване с природата и в синхрон с нея.
Другата положителна новина дойде от Берковица. Архитектурните награди WhATA Awards в категория „Нормалност на годината“ са номинирали Центърът за природни науки и предприемачество в 1 ОУ “Н. Й. Вапцаров”, Берковица, който дава на децата люлки в коридорите, странни шкафове, добър графичен дизайн и удачен подбор на цветове и материали. Все неща, които да възпитават много повече от елементарната PVC дограма и зле подбраните цветове и мебели в иначе масово ремонтираните български училища.
В заключение можем да кажем, че видяхме и се потопихме в чудни места, които пази Стара Планина. Тя – планината те обгръща и можеш нощно време в дърветата да чуеш непознати песни. Песни за горди личности и за славно минало… И дано след сто години нейните мелодии да разказват с добро за живота на днешните й стопани…
Мария Гоцева, София
фото: Мария Гоцева, WhATA Awards
