Една от най-трудните акции на Балканкия полуостров се проведе като една от най-хубавите акции на Планинарския клуб „Железничар”, най-добре подготвени и прекарани.
Когато участниците са изключителни, а водачите на акцията сплотени и разиграни, дори и на Пирин, суровата планина, тази чиито върхове затварят небесния свод и вкарват страх в костите на планинарите, планината със сурова сила, може да се направи такава акция, че никой от участниците не одстъпва и не се отказва. Години назад водим планинари на Пирин, и заради трудността на терена, къси разтояния но огромни разлики във височината, групата винаги се разделя на върха Вихрен, и само най-смелите продължават към опасното Конче. Сега всичко беше по-различно, а струва ми се, че от началото на акцията ни овладя някакъв оптимизъм и атмосфера на победа.
В нашата група бяха 22 аплинисти от ПК ”Железничар” Ниш, ПАК ”Мосор” Ниш, ПД ”Трем 1810” Дони Душник, ПК ”Железничар” Алексинац, ПД” Люба Нешич” от Зайчар и алпинисти от София.
В слънчев и доста топъл ден изкачването започнахме в неделя, на 24 юли 2016 година, според стария добър обичай в 7:00 часа пред хижата Вихрен, въпреки, че нощувахме в хижата Бандерица.
Първите няколкостотин метра бяха най-трудни. Трябваше да се загреем, да прекрачим малко по-дълбоко и по-високо в пиринското сърце и да усетим под краката пиринския камък. Движехме се бавно, жертвахме един час. Гледката на полето с еделвайс под огромната пирамида на Вихрен си струваше закъснението.
Еделвайсът бе стимул. На върха Вихрен излязохме на един дъх, не почуствахме никакво препятствие на това изключително стърмно, безкрайно дълго и крайно опасно изкачване, където една грешна крачка води до загуба на равновесие.
На върха Вихрен (2904 м), трети по височина на Балканския полуостров, всички решиха: „Продължаваме напред, защото можем, искаме и обичаме!”
Изтинските трудности започнаха с първите крачки под Вихрен. Бездна, на която края не се съзерцава. Вериги и въжета като помощ. Бескрайно дълго продължи тази опасна авантюра, същинска епопоея.
Разбира се, всички се спуснахме здрави, недокоснати, и възхищавахме се с всеки един поглед назад на себе си, на двата подвига, които осъществихме: със самото изкачване на Вихрен направихме нещо невсекидневно, а със стръмното споскане направихме от себе си същински акробати, съпротивляващи се на гравитационната сила.
След половин час ето ни на Кончето, най-опасната седловина в южна Европа. Камата на Пирин, ножът който в час може да пресече невнимателен алпинист. 70 сантиметра е широка пътеката, която наистина има метална ограда, но това е прочутото място на Пирин, където коленете треперят, а телата ни, въпреки че не го желаем, танцуват от страх и треска.
Крачка след крачка… без поглед надолу… защото имаме избор… или да гледаме надолу, в бездна дълбока хиляда метра чийто край не можем да видим ор северната страна, или за успокояване да погледнем към южната страна, 400 метра, която е навесена така, че някак можем да се разминем… или да гледаме само в крачките си напред… към Бански суходол (2884 м), най-острия връх на Пирин.
През следващия час, Банки суходол, колкото и да е негостоприемен, бе нашия отдих, мястото, което ще заобичаме, след невероятно трудното и опасно катерене по кончето.
Събрахме сили, и тогава тръгнахме на финалната атака: леко, бавно но сигурно, крачка след крачка по Кончето в цялата му дължина, през цялото време покрай парапета на ръба на бездна, за да се доберем някак до върха Кутело (2908 м). И успяхме! Както никога досега!
Подвиг над подвизите, и за участниците, и за водачите: Ненад Стеванович, Цветан Цеков и Мирослав Докман.
Така се пише историята. Така се пише задължително планинарско четиво.
М. Докман
Фото: Мирослав Докман
