Сашка Соколов – спортна слава от Пирот до Рио

   Семейството на Сашка Соколов от Пирот тачи особена любов към спорта: баща й Саша Соколов е известен футболист на Раднички от Пирот, но и футболен треньор, майка й Данийела е бивша хандбалистка, а нейният брат Стефан е бил футболист на Раднички от Пирот и Балкански от Димитровград. Не е необикновено, че и тази студентка на белградския Факултет по дефектология, която сега е на двадесет и една години, активно се занимава със спорт, който е заобичала още в детството си. Въпреки че е родена с деформитет в дясната ръка, вече много години тренира и се състезава. Актуалния й и може би най-големия успех досега е участието на Параолимпийските игри в Рио де Жанеиро, където беше една от представителите на Сърбия в атлетика.

   Още като осемгодишна започва активно да се занимава със спорт. Спортната й кариера започва отдавна, когато майка й за първ път я води на тренинг по хандбал при треньора Мария Илич. В ЖХК Пирот играе като дясно крило, а упоритостта и труда й не остават без резултати: след като една година се занимава с хандбал, влиза в първия тим, започва да играе първо крило, става все по-добра, и се нарежда между най-добрите хандбалистки в лигата. Все пак, хандбала не е единствената дисциплина, в която опитва качествата си. По покана на тогавашния селекционер Властимир Голубович, решава да се опита и в лека атлетика, а тренировките под ръководството на треньора Ивана Минич показват, че и в тази област Сашка може да постигне много. С хандбал се занимава дванадесет години, докато лека атлетика тренира от май миналата година и, както казва, все още е нова в този спорт и тепърва има да учи. Твърди, че и двата спорта са взискателни по свой начин, а особено много умение е нужно за хвърляне на копие. Засега не планира да изпробва таланта си в някоя нова дисциплина, въпреки че тази възможност остава отворена за някое по-далечно бъдеще – особено ако става въпрос за спорт, който носи много адреналин, тъй като казва, че такива дисциплини най-много я привличат.

   Сашка се радва на тренировките, но таланта си често доказва и на различни състезания. Като изключителна хандбалистка е играла в Супер А, Супер Б, Първа лига Изток, а като атлетка участва на Европейското първенството за млади с увреждания в Хърватия, както и на различни турнири в Чехия, Хърватия, Италия. Сашка е отличен спортист, доказват и наградите, които печели: няколко пъти е избрана за най-добра спортистка в Пирот, за най-добър стрелец на екипа, а след това и на лигата, както и за най-добър дузпаджия. Любимата й награда е титлата на Европейска шампионка, с която се сдоби на вече споменатото Европейско първенство само два месеца след като започна да тренира атлетика. Дали в спорта е най-важно да бъдеш победител, или е достатачно да участваш? Сашка твърди, че за нея е важно и едното и другото, и че е хубаво да се пробваш на някое ново състезание, да видиш и да покажеш качествата си, но е още по-хубаво да победиш. Наградите и признанията допълнително подтикват желанието за напредване и усъвършенстване. Казва, че е прекрасно да имаш медал в ръцете си:

   „Чувството е фантастично, това трябва да се доживее… И преди всичко момента, когато свири химнът – не може да се опише с думи.“

   Все пак, пътят до успеха въобще не е лесен. Когато става дума за спорт, таланта сам по себе си не е достатачен за да се постигне нещо, така че, както и от всеки спортист, и от Сашка всекидневно се изискват огромна воля, физическа подготвеност, но и доста себеотрицание. Питахме я колко часа на ден тренира и остава ли й време за свободни активности:

   „Когато се приготвям за състезание, случва се и по шест до осем часа да бъда на пистата или във фитнес залата. Работи се всекидневно. Почти нямам време за личен живот. Трениране на един върхов спорт изисква много отказване, първоначално когато става дума за семейството, приятелите…“

   Въпреки това, Сашка не се отказва от постигането на целите си, и като че ли никога не й липсва енергия и воля за напредване и успех. Дори когато се записа в университет далеч от родния си град, не се отказа от хандбала и казва, че въобще не й е било трудно всеки уикенд да пътува по осем часа за да тренира. Освен това, признава и че, поради деформитета на ръката, който носи от раждането си, се е срещала с много трудности и предразсъдъци, но въпреки това е научила да се бори, както в спорта, така и в живота.

   Какво я мотивира да тренира и да се състезава, както и успешно да изтраява в това?

   „Просто, имам това нещо в себе си, и изпитвам особена любов към тренирането. Не мога да си представя един ден без тренировка – за мене, такъв ден е изгубен“, казва тя.

   Разбира се, голямата подкрепа на семейството е една од главните причини да не се отказва. По пътя към целта водят я и умението и успехите на идолите й, сред които нарочно изтъква своя баща, футболиста Саша Соколов, както и нашата хандбалистка Андреа Лекич.

   Сашка Соколов бе и една от представителите на Сърбия на тазгодишните Параолимпийски игри, които се състояха в Рио де Жанеиро от 7 до 18 септември. Както самата тя казва, никой не е вярвал, че ще стигне толкова далече. Все пак, благодарение на вложения труд и залагане, постигна изключително добър резултат на състезанието в Хърватия, където надмина личния си рекорд за шест метра като хвърли копието цяли 33,25 метра. Този успех й даде възможност да се намери на списъка на кандидати за Рио. Казва, че подготовките за това голямо състезание изобщо не са били лесни. Започна да се подготвя още през май, а всекидневните подготовки подразбираха по две тренировки на ден, усъвършенстване на техниката на хвърляне, трениране на кондиция, упражнения във фитнес залата, както и психологически подготовки. Като състезател в дисциплината хвърляне на копие зае шесто място, а на въпроса дали е доволна с постигнатия резултат, отговаря:

   „Доволна съм, все пак, още съм начинаеща. За мен беше чест да стоя рамо до рамо с най-добрите хвъргачи на копие на планетата.“

   Казва, че от Рио се завръща с фантастични впечатления: въодушевена е от великото състезание, което събра повече от шест хиляди спортисти от целия свят, а особено изтъква красотата и важността на новите познанства и приятелства, от които някои, както казва, може би са и за цял живот.

   Твърди, че не може да си представи живота си без спорт. Все пак, ако би било нужно да избере някое друго хоби, вярва, че би се посветила на помагане на хората. Казва, че не се е запитвала дали би се занимавала със спорт толкова активно и ако не беше от спортна фамилия. Мисли, че може би не, тъй като от малка се е интересувала от медицина. В нейния случай се показа, че спорта е бил добър избор. Но, и покрай това, Сашка се опитва да осъществи желанието си да помага на тези, които имат нужда от помощ. След като завърши Гимназията в Пирот, записа се на соматопедия във Факултета по дефектология в Белград, а за избора на бъдещата професия казва:

   „Поради деформитета на дясната си ръка, още от малка много време прекарвах в болницата, където имах възможност да видя много неща… Винаги съм искала да помагам на хора със здравословни проблеми, понеже знам какво преживяват.“

   На връстниците си, колегите спортисти и читателите на тази история поръча винаги да бъдат щастливи и доволни, и преди всичко, никога да не се отказват от мечтите си.

 Д. Йеленков

Фото: От албума на Сашка Соколов

      Рубриката „Мост на приятелството“ е съфинансирана от град Пирот в рамките на конкурса за съфинансиране на проекти в областта на публично информиране за 2016 г. Становищата представени в медийния проект не отразяват становищата на органите, които определиха средства.