С поезията и изследователски книги пази павликенския език и култура
Магдалена Василчин Дожа от Панчево по баща е павликянка-българка, която винаги е желала да научи езика на предците си, както и да остави писана следа за историята на Иваново – мястото, където днес живеят Павликените в Сърбия. Когато излиза в пенсия, започва изучаването на павликенския език, превеждането на поезията си на същия, но и събирането на информации и фотографии за историята на Иваново, за да запази за бъдещите поколения идентичността на това малко общество.
Коавтор сте на „Сборник на Павликените Българи от Иваново”, който е публикуван на павликенски и сръбски език през 2011 година, заедно с Аугустин Калапиш. Как се получи това сътрудничество?
То има дълга предистория. Дипломирах се във Филологическия факултет в Белград на групата за южнославянски езици и обща лингвистика. Когато планирах да се запиша в постдипломни студии, взях един магнетофон и тръгнах по Иваново да записвам езика на местните жители. От тези планове нищо не стана, живота някак ме завъртя на друга страна, но след 30 години отново ме завърна тук, да свърша това което отдавна започнах. Винаги съм искала да напиша нещо за Иваново. Баща ми по потекло е павликенин българин, а майка ми секел унгарка. Майка ни като деца ни научи да говорим добре унгарски, а баща ни, който самия добре говореше унгарски език не се постара да ни научи павликенски. Затова и дипломирах български език, желаейки да го науча. Въпреки че книжовния български и павликенски са сродни езици, все пак това не е един и същ език. Когато след това започнах по-често да отивам в Иваново, когато имах повече свободно време, записах се в КХД „Иваново 1868”, с което пътувахме на гостувания във Варна. В културно-художественото дружество бе и Августин Калапиш, с когото започнахме да обмисляме какво и как да напишем за Иваново. Върна ми се желанието да направя някакъв алманах за Иваново. Заедно с Калапиш направихме малък сборник от Иваново, като проект финансиран от Секретариата за култура на Войводина, но във форма на CD. Това не ни удовлетвори, и продължихме да събираме материал, защото искахме да оставим следа за историята на павликенския народ на хартия. Събирахме материал повече от седем години и чак през 2011 г. книгата бе печатана в 300 екземпляра. Няколко от тях са в Родната библиотека на град Панчево.
В сборника се докосвате до спецификите на езика и писмото на павликените. Българското писмо е кирилицата, а павликените пишат на латиница и ползват 33 букви. Пояснете.
За павликените за пръв път е писано през втория век след Христос. Това е раннохристиянската общност, която е сформирана на територията на днешна Армения. Когато Византия започва да разширява християнството, на всяка цена иска да асимилира и павликените. Но павликените са срещу иконите, не са искали да приемат много постулати на византийската църква и това им се връща на ужасен начин. Царица Теодора разпява 200.000 павликени. След това византийския цар Йоан е смятал, че павликените биха могли да бъдат добра защита от нахлуващите българи, заради което павликените биват преселени към азиатската част, за да бъдат жив щит от нахлуването на българите. С българите павликените стават приятели, и след време се сплотяват, но и занапред отказват да приемат християнството. По време на цар Борис, през втората половина на 9 век, павликените се оттеглят на север, където живеят сасите. Там те живеят до 15 и 16 век, когато започват да ги посещават първите мисионари от Дубровник и Босна, заради което приемат латиницата. Значи, латиницата се ползва при павликените от 15 век. Въпреки смесването с други общности и смесените бракове, павликените все пак успяват да останат самостоятелно общество, с голям брой чисто павликенски бракове. Заради османското владичество през 17 в. Павликените започват да се заселват в Румъния, носейки със себе си езика на българите. Вековното скитане по Банат внася унгарски и румънски думи в езика им. Павликените задържат българската основа на езика, но взимат лексиката от средата в която са. Азбуката е различна, примерно има три букви А, две Е. Павликените в историята си най-често са били с унгарците, заради което смесването с унгарския език се чува в павликенския.
Първата книга в Сърбия, публикувана на павликенски език е вашата стохосбирка „Ако още ме има” през 2008 година, след което публикувахте триезичната стихосбирка „Съзерцание на реалността”, а след това и „Сборник на Павликените Българи от Иваново.
Първата ми стихосбирка на сръбски и павликенски език бе обявена по повод 140 годишнината от заселването на павликените в Иваново. Това бе отличен повод за обявяване на първа книга на този умуращ език. По това време още не говорех на павликенски език, защото баща ми не бе ме научил, а както вече казах в университета учих книжовен български. Сдружението “In Medias Res” от Панчево три поредни години организира работилници за изучаване на цинцарски и павликенски езици, благодарение на което си изпълних желанието и овладях езика на предците си, тоест на баща ми. Сега мога да ползвам павликенския език, но продължавам да пиша поезия на сръбски, след което я превеждам. Следващата стихосбирка бе триезична, защото все пак имам майка унгарка, и в знак на почит към нея част от стиховете си исках да преведа и на унгарски. Стихотворенията и на трите езика са идентични, писах ги на сръбски, повече преводи на унгарски правих сама, коректурата направи моята скъпа приятелка Мария Трайкович, моминско Илеш, а стиховете бяха преведени и на павликенски като още един принос към съхраняването на този език. Има още няколко четива на павликенски език, които превеждах, каквото е „История на павликянското” на Карол Телбис от 19 в., но не успях да го публикувам до край. Едно време искахме с Августин Калапиш да ходим по Иваново и да записваме стари хора, да ни разказват сказки, стари павликенски приказки, и да ги печатаме да не се забравят. Но тази идея още не сме реализирали.
По какъв начин младите павликени се отнасят към потеклото си и настояват ли да съхранят своя език и културата?
Павликените са много по-активни в Румъния. Там в университета учат този език, имат и свои средни училища. Става въпрос за Старо Брешеново и околността му, където павликените са най-много, а има ги и в околността на Темишоара. Павликени има навсякъде по света, има ги и в Сърбия, и в Панчево днес живеят павликенски семейства или семейства където единия родител е павликенин. Сред младите има и такива, които говорят павликенски език, има такива, които го разбират, но някои просто не искат да говорят. В семействата се говори павликенски, таке че всички го разбират, но се говори и унгарски. Това което е добре е, че бройни унгарски семейства, особено възрастните, знаят павликенски. Често се преразказва как, когато двама от Иваново се срещнат, започнат да говорят на павликенски, продължават на унгарски, а разговора приключват на сръбски. Децата днес, а мисля че и ние като млади бяхме такива, не търсят много корените си. Това, надявам се, по късно ще се случи. В павликенските семейства децата говорят павликенски, сигурна съм. Надявам се, че един ден ще предам езика на децата си. Знаете ли, от някакъв инат, че баща ми не ме научи павликенски език когато бях дете, записах българска филология, защото тогава не знаех, че павликенски не е същото, което е и бълагсркия книжовен език. Чак в напреднала възраст, на курсове за павликенски език успях да го науча. Зъжалаявам, че “In Medias Res” вече няма възможност да организира езикови работилници, каквито бяха тези за цинцарски и павликенски. Те бяха организирани в Панчево и в Иваново. Бяха посещавани. През единия сезон в Панчево бяхме 15-20, които редовно посещавахме уроците. Освен възрастните, имаше и доста млади. На уроците в Панчево научихме доста, но не ползваме езика. Това е мъртъв капитал, на който много години след приключване на работилниците трябва много отново да заживее. Ако искат отново да заживее, младите трябва някое време да се движат в павликенска общност, и с това да оживеят идентичността си. Но опасявам се, че това няма да стане. Всички учат и ползват само английски.
В Сърбия има само пет книги на павликенски език, благодарение на Аугустин Калапиш и на Вас. Страхувате ли се, че те ще си останат единствените книги, публикувани на павликенски?
Ако ние с Аугустин не раздвижим няккаква акция, или ако не реализирам някоя от идеите си, може би съм скептична, но струва ми се, че тези пет книги ще бъдат първи и последни, публикувани на павликенски език в нашата страна.
Защо е важно да се опази собствената идентичност?
Това ми е трудно да го пояснявам. Аз съм това, павликенка-българка по баща и секел-унгарка по майка, това е моята идентичност. Никога по-рано това не ми бе важно, но след време станах горда с това което съм. Това е нещо вродено в човека и един ден излиза на повръхността. Глобализацията на обществото влияе върху унищожаването на малките малцинствени общности и умиране на езиците. Това се случи и с павликените. Голям брой павликени от Иваново заминаха в Швеция през 1975 г. Когато фабриката за копчета „Инга” се закри, голям брой семейства от Иваново замина в Швеция, поеха навиците им, образец на поведение и езика на средата, и уверена съм, че малко от тези семейства пазят павликенската езикова традиция.
Източник: Комшийске новости
