Александър Апостолов е роден през 1984 година в Димитровград. След завършването на Гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ в родния си град, продължава образованието си в София, където през 2008 завършва Национална спортна академия „Васил Левски“ – треньорски профил, специалност баскетбол. Следващата година записва и магистърска степен – програма „Спорт за високи постижения“.
Като баскетболист Апостолов се реализира в БК „Димитровград“ и като участник във втора и първа сръбска лига, група юг, в периода от 1999 до 2008 година. По-нататъшната му кариера е свързана предимно с треньорството: от 2008 до 2009 работи като треньор на подрастващи в БК „Димитровград“; след това продължава работата си в София като треньор на БК „Славия“ до 2013, а 2012 е и старши треньор на представителния женски отбор на „Славия“ в Националната баскетболна лига. От 2013 тренира БК „Монтана“, а от 2015 работи с женския отбор и с отбора на девойки старша възраст в БК „Септември 97“ в София, където скоро напусна треньорската си позиция. Има опит и като преподавател: от тази година преподава Теория и методика на кондиционната подготовка в Специализирано спортно училище „Св. Наум Охридски“ в София. От получаването на титлата на баскетболен треньор до днес посещава и редица треньорски семинари и баскетболни кампове в Сърбия, България и Македония, в които е не само участник, но и треньор, преводач и преподавател.
С Александър Апостолов поговорихме за любовта му към баскетбола, досегашния опит и успехи в спорта и плановете за бъдеще.
Как и кога се роди любовта ти към баскетбола?
Любовта се роди през ’95, когато нашите участваха на Европейското първенство в Гърция и взеха първото място. Аз бях в четвърти клас, и това беше времето на генерацията на Джорджевич, Паспал, Савич, Дивац… Влюбих се в този спорт, сам ходех на площадката в парка, сам си стрелях, тренирах и, естествено, като всички малки деца си мислих, че и аз съм като великите баскетболисти. Вкарвах тройки и ми беше много забавно.
Занимавал ли си се и с други спортове освен с баскетбол, и защо избра точно този спорт?
Занимавал съм се и с футбол, а любителски и с волейбол, но баскетбола, както всички казват, е проста игра за умни хора. Мисля, че е най-динамичния спорт и просто, когато вкараш първия кош, веднага се влюбваш в него. Поне за мен беше така. Не знам как да го опиша – любов от пръв поглед.
На кои клубове си фен и кои са идолите ти в баскетбола?
Фен съм на Цървена звезда, но когато отбора на Партизан с Душко Вуйошевич игра в Евролигата, много харесвах и тях, следих, знаех целия състав. От НБА поддържам Сан Антонио Спърс понеже смятам, че треньора Грег Попович със своите виждания, разбирания и психология към играчите е доктор на баскетбола. От сръбските треньори идоли са ми Душко Вуйошевич и Желко Обрадович. Те двамата са най-добрите треньори в Европа, най-добрите сръбски треньори, и заедно с Александър Николич са елита на нашия спорт. Докато като млад треньор гледах техните мачове, записвах си какво правят те, как го правят, следих в интернет итн. От играчи идоли ми бяха Предраг Данилович и Предраг Стоякович – те двамата за мен бяха уникални, и на тренировките се стараех да подражавам на тях.
Въпреки това, че основното ти занимание е треньор, имаш опит и като състезател и преподавател. Кое от споменатото е най-трудно, а кое най-интересно, и защо?
Като цяло най-трудно е треньорството, защото трябва да контролирам пет човека, които са и в нападение и в защита, а най-напред трябва да ги науча за това нещо. Тренировъчния процес е доста сложен процес, който трябва да се ръководи от един човек: винаги всичко трябва да направиш сам и каквото направиш на тренировката, такова нещо ще се покаже и на мачовете, там, където излиза крайният продукт. За един състезател най-трудната част са тренировките, но за мене те не бяха трудни. Тогава само тренираш, играеш мачове, няма я тази психическа натовареност. Тук натовареността е по-скоро физическа, което е нищо в сравнение с психическата. Като преподавател имам много малко опит, така че не мога да кажа нищо особено за тази работа. Хубаво е, но не е чак толкова трудно.
Тренираш възрастни баскетболисти, но си бил и треньор на подрастващи в БК „Димитровград“. Какви са твоите впечатления от работата с деца, а какви от работата с възрастни?
Бях треньор и в „Димитровград“ и в „Славия“, където тренирах момчета. Мога да кажа, че като цяло е по-хубаво да се работи с деца: един треньор обучава детето, и когато работи с него от, примерно, десет или дванадесет до осемнадесет, деветнадесет години, в един момент се стига до крайния продукт, вижда се как детето е израснало под негово ръководство в баскетбола, и не само. С възрастните е малко по-трудно, понеже всеки има своите капризи и трябва да се удовлетвори на всички. Просто трябва по някакъв начин да се сплоти колектива, защото ако един треньор харесва повече един играч од другите, веднага се проявява ревност, суета… Треньорът трябва да харесва всичките състезатели и състезателки еднакво и това да показва, за да може да има мир и спокойствие, което е почти невъзможно.
С кои постижения в баскетбола най-много се гордееш (и като сътезател и като треньор)?
Играех в местния клуб, но като състезател нямам някакви особени успехи. Може да се каже, че е хубаво да бъдеш баскетболист, защото баскетболния клуб е третия по основаване в старата Югославия, и е един исторически клуб. Да бъдеш част от него е голяма чест, но от друга страна и задължение, тъй като в момента представлявам, именно, него, както и града, и може да се каже, че това е най-големия ми успех. Като треньор, най-сериозния успех е, че миналата година станахме шампиони на България за девойки старша възраст, до деветнадесет години. Беше много труден сезон и от финансова и от психическа гледна точка, много изморителен, но спечелихме първенството. Докато бях в „Монтана“, спечелихме и Купата на България, което отново беше доста трудно, но на края го постигнахме с два трудни мача. Също успех е, че нито една състезателка от миналата година не се контузи, въпреки че имахме над шестдесет мача. Това също е голям успех за един треньор при такова сериозно натоварване.
Как се чувства един треньор, когато спортистите, които тренира, постигат сериозни успехи?
Чувства се удовлетворен – в крайна сметка, за това работиме, не за нашите успехи, а за успехите на състезателите. Аз винаги съм говорил, че когато един отбор спечели, най-голяма заслуга имат играчите, обаче когато пада един отбор, вината естествено е върху треньора, защото той си е подбрал тези играчи. Тогава се вижда смисъла на работата, когато един състезател се реализира.
Колко време на ден/седмица е нужно да се тренира за да се стане добър баскетболист?
Трябва да се тренира минимум пет часа на ден, с един ден почивка. Това са го казвали и великите треньори, и в момента така се тренира в НБА: минимум пет часа на ден, минимум три тренировки на ден, когато е предсъстезателен период, а в състезателния вече в зависимост от мачовете. За подрастващи е най-важно постоянството в тренировъчния процес и най-вече добрият демонстратор, т.е. треньор. Може да се тренира и по един час на ден, но е важно детето правилно да се обучава, защото вредните навици трудно се оправят с времето.
Можем ли всички да се занимаваме с баскетбол или физическите предразположения все пак са решаващи?
В женската конкуренция е малко по-лесно. Миналата година имах в отбора си две близначки високи по 1,62, но въпреки това, благодарение на волята си те се реализираха много добре и в момента играят в Дания в първа лига. Успяха да се реализират и ще продължават да напредват, защото обичат да работят и няма значение колко са високи. В мъжкия баскетбол, за да се играе на високо ниво се изисква най-вече талант. В баскетбола таланта е височината, това е главния фактор определящ нивото, на което ще играе един баскетболист. Всички можем да се занимаваме аматьорски, но професионално само определените хора.
Ако трябваше да избереш професия, която да не е от областта на спорта, коя би била тя?
Няма такова нещо. Никога не съм се замислял да работя нещо извън спорта – дори и като фитнес инструктор, но важното е да е в спорта, защото животът е спорт, животут е състезание, и винаги бих искал да си остана в тази сфера.
Занимава ли се съвременният човек достатъчно със спорт? Как според теб могат да се мотивират младите да спортуват повече?
Съвременният човек като цяло не се занимава достатъчно със спорт за здраве. Това е основното нещо в ЕС, в скандинавските страни. Там всичките пари отиват не за елитния спорт, а за развиване на точно този вид спорт, спорт за всички, спорт за здраве, който е вече основния фактор за здравето на нацията. Нашите нации, нито в България нито в Сърбия, изобщо не са здрави. Това тръгва още от училище, където децата не се занимават достатъчно с физическо възпитание, а след като се приберат вкъщи, веднага сядат на компютърите. Дори на предучилищна възраст те всички имат смартфони, лаптопи, компютри… Това в един вид е абсолютно самоубийство на самия индивид. Най-голямата мотивация за младите е когато един национален отбор постигне определен успех, няма значение дали това е първо, второ или трето място. Това е вдигнало женския баскетбол в Сърбия на едно много високо ниво, и момичета масово се записват. Доколкото разбрах, само в Пирот има 200 спортуващи момичета в „Гимназиалец“, което вдъхва голяма надежда за бъдещето
Къде виждаш себе си в бъдеще?
Времето ще покаже. Всеки човек иска да се реализира не само професионално, но и финансово, едното върви с другото. Желанието ми е да се осъществя някъде в чужбина. През лятото имах дори една оферта от Китай, която отказах, но сега може би ще се върна към нея.
Д. Йеленков
Фото: Ивица Иванов, от албума на А. Апостолов
Рубриката „Млади нашенци“ е съфинансирана от Министерството на културата и информирането на Република Сърбия в рамките на конкурса за съфинансиране на проекти в областта на публично информиране на езиците на национални малцинства за 2016 година. Становищата представени в медийния проект не отразяват становищата на органите, които определиха средства.