a

Разказите на Елизабета Георгиев – „Бащата на Паганини“

Гьоте е казал: “Всеки ден трябва да послушаш поне една песен, да погледнеш хубава картина и да прочетеш поне едно мъдро изречение”.

Уважаеми читатели, през следващите няколко седмици на страницата на портал ФАР ще имате възможност да прочетете разказите на Елизабета Георгиев, публикувани в книгата „Бащата на Паганини”.

Четенето е сила, с която побеждаваме незнанието, скуката, тъгата… И пак ще цитираме още един голям човек, Гюстав Флобер: “Не четете както правят децата – за забавление или пък като амбициозните – за целите на обучението. Не, четете, за да живеете!”

Приятно четене!

„БАЩАТА НА ПАГАНИНИ“

Утре ще умра… Просто ще затворя очите си и ще умра… Може би съм мъртъв отдавна, а никой не ми e казал… Много странно е, когато се опитваш да изживееш и преживееш последните си дни. Не ги виждаш, а миналото ти се връща и връща, като кадри от стар филм.

Този живот е много глупав и има неща, които никога няма да разбера. Тези глупави неща са парцали от някогашните умни неща, но осъдените човешки душици ги направиха да станат глупави. Животът е като плетените пуловери на баба ми, лека ѝ пръст. Бримка по бримка, час по час, ден по ден, а след това за една малка минута го разплиташ… Глупост! Но от глупостите се живее, с глупостите се храним, с глупости лягаме, с глупави глупости правим любов и като плод на тази любов раждаме глупави деца, а те правят още по-глупави глупости и още по-глупави деца…

Затова днес реших следното – утре е моя последен ден в бедния ми животец. Утре ще умра…

Но, преди да дойде този ден, имам достатъчно време да ви разкажа кой съм аз.

Казвам се Иван – Иван Петров Кирилов, на тридесет и пет години съм и утре ще умра. До днес бях човек, съсед, цигулар, учител по музика, любовник, син и вуйчо, от утре ще съм покойник. Роден съм в малка къща на село, която винаги ухаеше на дюли. Не зная как успяваше да ги запази през цялата година, но майка ми винаги имаше в стаята си тези прекрасни жълти плодове. Като първо мъжко дете в семейството ни, бях просто обожаван от всички. Дядо ми Кирил, висок, слабичък човек с големи ококорени очи, постоянно ме преследваше и се грижеше за мен. Тази огромна и безотказна грижа ме натоварваше с лоши чувста и аз от малък бягах от тези чувства, опитвах се да се преборя с тях.

– Дядо, аз не съм от стъкло. Няма да се счупя! – казах му един ден.

Той ме погледна с рентгеновите си очи и тихо каза:

– Ако ти се случи нещо, аз ще умра!

Дядо Кирил умря на другия ден, след като аз напуснах селото и дойдох в града да се уча в музикалното училище.

Обичах селото. То беше като голяма уютна люлка, в която всички се люлеехме. Единствено там се чувствах добре и нормално. Селяните бяха нормални. Живееха от днес за утре, по неписаните закони на Господ Бог. Достатъчно беше да се роди пшеница, да падне дъжд, добитъкът да бъде здрав, та всички да са усмихнати и щастливи. Това чувство и тази философия на живота никога никъде вече не срещнах. По-малката ми сестра Ана, с която заедно спях като малък в големия, твърд креват, който също ухаеше на дюли, често ми говореше нещо, което никога не забравих през следващите години на моя глупав животец.

– Батко, аз мисля, че няма друг свят освен нашето село. Учителят лъже! Ако има, не искам да го знам този друг свят!

Ането не изпълни тези думи. Сега живее в столицата и е директорка на една частна фирма. Истинска бизнес дама, която постояно пътува и много рядко се отбива в родното ни село, за да види родителите ни. Постоянно изпраща картички от различни места на света, като че ли иска с този жест да изтрие думите си. Много я обичам, но вече сме почти чужденци с нея. Все по-малко и по-малко я познавам…

Значи, след като напуснах селото, озовах се в този град да уча цигулка. И баща ми и майка ми обичаха музиката. Майка ми пееше с глас, който и сега в този момент мога да чуя. Този глас като че ли идваше от някоя тайнствена богиня, а не от малка слаба женица с изплашен поглед, която се срамува да запее, а когато запее, просто се страхува от гласа си. Досега не срещнах жена, която може да пее като майка ми. Този талант се дарява само веднъж и Господ го е дарил тъкмо на моята майка. Баща ми обичаше да я слуша и често взимаше стария кавал и ѝ  помагаше в пеенето. Той беше самоук, а кавалът пазеше като нещо най-ценно на този свят. Инструментът беше омотан в една голяма, червена копринена шамия. Винаги с чисти ръце, като че ли докосва нещо свещено, баща ми предпазливо взимаше кавала и започваше да свири. Аз, като рожба на тези двама талантливи хора, наследих музикалния талант. В музикалното училище станах малък музикален бог. Бях най-добър, състезавах се, побеждавах, печелих награди… Майка ми се хвалеше с успехите ми.

– Пенке, Лиле, – канеше тя съседките ни – елате на кафе да черпя! Във вестника пак пише за нашия Иванчо! Там някъде в Америка свирил и спечелил първа награда!

Като пръв ученик на випуска ме приеха в консерваторията. Завърших с най-добри оценки и станах професор – професор Иван Петров Кирилов. Беше прекрасно да се работи с млади хора. Огромната творческа енергия, която цареше между нас, ме караше да се чувствам полезен и велик. Давах всичко от себе си. От музиката и това прекрасно умение правех игра, в която участваха всички вдъхновени, силни, жадни за победа…

Преди две години в моя клас дойде Мария. Прекрасна блондинка с хипнотизиращи зелени очи. Дотогава никога не ми се беше случвало да почувствам нещо повече от професионален интерес към моите ученички. Бях истински професионалист – само работа и нищо повече. Забелязвах тайнствените погледи на някои от тях. Срамувах се от тези погледи и се изчервявах като юноша. Някои случайно ме докосваха, когато ги учех как да държат лъка на цигулката. Случваше ми се дори и да ме канят на чашка водка в училищното барче. Но, заради поведението ми и безразличието ми, и най-упоритите ученички се отказваха. Приятелят ми Ани често говореше:

– Иване, недей да се сърдиш, но много си глупав, брато! Не виждаш ли, че те поглъщат с очите си! Какви млади, хубави жени се хвърлят пред краката ти, а ти – нищо! Прощавай, приятелю, но голяма си будала!

Ако кажа, че не ми харесваше това особено внимание на моите студентки, ще излъжа. Чувствах се като девствен Дон Жуан, който търпеливо чака жената от сънищата си. По това време се срещах със Силвия. Тя не беше красива, не беше и умна, работеше като продавачка в един магазин за дрехи. Запознахме се, когато купувах блуза за майка ми.

Погледна ме палаво:

– Гаджето ти е много старомодно, щом обича такива блузи.

– Тази блуза е за майка ми! Следващата седмица е рождения ѝ ден.

– Хубаво! – каза тя и отново ме погледна още по-палаво, почти страстно. – На гаджето си вероятно купуваш бижута и цвете.

– Аз ли?! – попитах с глас на най-голям нескопосник. Заинтересува ме тази игра. Силвия беше по-възрастна, опитна жена, край която се чувствах като мишка в капан.

– Изглеждаш ми като романтичен лунатик.

Започнах да се смея. Притеснението изчезваше. Нямах никакъв опит с жени. Не ги познавах изобщо. Може би е странно за мъж, тогава на 29 години, но аз бях тотален начинаещ, безнадежден любовник.

– Нямам гадже… – казах тихо.

Силвия ме погледна учудено. Мълчеше някое време. Усмихваше се така двусмислено и странно, като онези жени от парка край студентската закусвалня.

– Как се казваш? – попита ме

– Иван… – отговорих, а слюнката се спря в гърлото ми.

– Иване, душице, трябва да поработим по този въпрос! – и се доближи до мен толкова, че почувствах дъха ѝ. Неочаквано се обърна и заключи вратата. Стоях като вкаменен. Какво ще ми се случи? Тя ме взе за ръка като дете и ме отведе в задната част на магазина.

Вървях кротко и послушно, носейки торбичката с блузата на майка ми…

Тогава за пръв път опознах жената. Това беше най-вкусното нещо, което бях опита в живота си. Много по-хубаво от музиката, от цигулката, от уханието на дюлите в стаите на бащината ми къща.

Силвия стана моята муза и учителка по новата философия в живота. Освен че ме научи да съм мъж, оценявайки ме като много добър пич и любовник, от нея научих още много за живота. Научи ме да се радвам на обикновените неща, да не се нервирам за глупости. Научи ме, че работата и музиката не са най-важното нещо в живота на един успешен, талантлив човек. Дори ме научи и студентките си да гледам с други очи. Дотогава не забелязвах прекрасните им ханшове, не виждах предизвикателните им гърди, не обръщах внимание на секси палците им, с които си играеха със струните на цигулките. Силвия ме разглези. Станах истински палавник. Но един ден, някъде около година и половина след нашата първа среща, тя дойде и ей-така, със студен глас ми каза:

– Иване, в събота се омъжвам!

Гледах я смаян. Тя се усмихна и ме целуна.

– Сладурче, искам да имам семейство. Ти си безнадежден случай. Отличен любовник си и имаш бъдеще в този смисъл… Можем да се срещаме, ако искаш.

– Кой е той? – попитах.

– Шефа ми, Мирчо… Не се изненадвай. Глупав е и грозен, но има пари. Ти имаш музиката. За сега тя ти е достатъчна.

И така, Силвия си тръгна. Срещахме се в моя апартамент всяка събота в пет часа след обед – чист секс, без трохичка чувства. След нея си позволих да се срещам и с най-упоритите студентки. Тези срещи бяха сочни, горещи. Ставах силен. Жените ме вдъхновяваха. Музиката ми беше невероятно добра. Печелих награди. Композициите ми заживяха световен живот. Изпъляваха ги оркестри в различни страни. Аз пътувах и почти във всеки град имах… любовница.

Но все пак не бях щастлив… Нямах никакви чувства. Бях като животно. Всички говореха за любов, а аз не знаех какво е това. Не познавах до преди две години и Мария… За пръв път я видях в една от учебните стаите за репетиции. Бях забравил някакви партитури, а закъснявах за час. Нахлух в стаята като луд. Тя стоеше до прозореца и свиреше. Призрак… Цигулката просто беше част от нея. Светлината, която я обкръжаваше, я превръщаше в самодива… Нещо особено, изключително, прелестно. Тя продължаваше да свири, без да ме забелязва. Аз я гледах и гледах омаян. Събличах я с очите си, но нямах сила да я докосна. Тя беше толкова невинна, от една страна, и толкова страстна и грешна, от друга, че това особено чувство се роеше в стаята като искрици от голям бенгалски огън. Когато ме забеляза, Мария спря. Погледа ме учудено и малко притеснена.

– Прощавайте – казах, след като се събудих от омагьосващия сън. – Дойдох за тези партитури… Забравих ги… – заеквах, притеснен до полуда.

Мария ме погледна с онези вълшебни очи:

– Аз съм Мария Ботева, ще бъда във вашия клас. Имам голямата чест вие да бъдете мой учител, господин Петров. Много се радвам! Ох, толкова много!- момичето говореше весело, сърдечно, искрено. Внимателно взе листата от масата и вече се намираше пред мен. Движеше се като прекрасен призрак, не докосвайки земята. Бях омаян. Тя се усмихваше и ми подаваше листата.

– Добре ли сте? Някак сте блед… – чух прекрасния ѝ глас. След това почувствах нежната ѝ длан на челото ми. Някакво сладко чувство се разтича през тялото ми. Никога дотогава не бях чувствал нещо подобно.

– Ох, нищо ми няма, госпожице Ботева! Прощавайте, че прекъснах репетицията ви. Продължавайте… – взех свитъка и избягах като изплашено хлапе. Бях изгубил надежда, че някога ще почувствам онова сладко чувство, наречено любов. И ето, случи ми се неочакваното – ненадейна любов на първа среща с непознато русокосо момиче.

И така, Мария сега беше в моята група. Чувствах голямо притеснение, когато приготвях лекциите си и когато влизах в учебната стая, знаейки, че първото, което ще срещна, ще бъдат нейните зелени, перлени очи. Тя като че ли знаеше за моите чувства и моето вълнение. Гледаше ме с широко отворени очи, със зелено облаче в тях и често ми се случваше, малко луд и объркан, да забравя думите, да прекъсвам мислите си, дори да правя глупави лапсуси. Останалите студенти се смееха, кискаха, а тя седеше сериозна, с блага усмивчица в ъглите на сочните си устни и продължаваше да ме гледа…

Сънувах я често. Тези сънища още повече ме тревожеха. Чувствах се изгубен, смаян. Виждах навсякъде Мария – и на улицата, и в операта, и в магазина, и в асансьора, и в моята стая, дори и докато правех любов със Силвия. Тя стана сериозна и сладка сянка, която ме преследваше – русокосо ангелче в дяволска кожа, мой личен душеубиец!

Мария беше внимателна на уроците и изключително талантлива, една от най-добрите ми студентки. Чувстваше музиката с всичките си сетива и тази връзка между нея и цигулката личеше във всяко парче, което изпълняваше. Ревнувах много. Хващаше ме огромен бяс, виждайки как момчетата от групата просто изпиваха Мария с жадните си и мръсни погледи. Намирах глупави причини да ги наказвам и те оставаха учудени. Вярвах, че никой не може да види, че това момиче ме е омагьосало и че съм пленник на нейните очи. И колкото се опитвах да се преборя с това чувство, от ден на ден то ставаше все по-силно. Мария пък винаги беше студена и не ми даваше никакъв знак. Другаруваше само с момчета, което ме караше да лудея, душата ми да гърми, мозъкът ми да спира… Тази нейна дързост пораждаше животното в мен и безпощадно се наказвах с много работа и с много часове безсмислен секс със Силвия.

Един ден тя влезе в моя кабинет. Останах след работа да пиша критика за едно музикално списание. Седях слисан и имах огромно желание да ѝ кажа, че нямам време за консултации и че… Но мълчах и гледах този прекрасен женски призрак в малкия ми кабинет. Беше късно следобед. Светлината от нощната лампа си играеше със сенките на предметите, дори и с нейния прекрасен силует.

– Заповядайте? – казах, чувствайки сърцето си в гърлото.

Тя все още стоеше до вратата и първото, което прекъсна тишината, беше звукът на ключа. Тя заключи вратата.

– Какво трябва да значи това, госпожице Ботева? – попитах смаян. Чувствах как започвам целия да треперя. Дишах тежко. Дланите ми се потяха и нервно си играех с химикалката. Мария леко съблече малкото си синьо яке. Небрежно го хвърли на стола в ъгъла на стаята. Мина с ръката през косата си и скръсти ръцете си.

– Нищо, Иване, нищо… – започна тя и леко тръгна към мене. Треперех като изплашено зайче. Тя ще ме убие! Тя е убиец! Тя е…

– За вас съм професор Петров, а не… – започнах да се браня.

– Ти си Иван… Ванката… Искаш ме… Много ме искаш! Нали?!

Стоеше пред мене. Прекрасна. Скочих като попарен. Исках да избягам. Нещо силно ме притискаше и все по-тежко и по-тежко дишах. Краката не ме слушаха.

– Госпожице Ботева, вие грешите… Аз… Не зная какво ви става… Ще влезе някой, или някой ще ме потърси… и тогава… – говорех глупости, само да не чувам тази глупава тишина.

– Лекциите приключиха преди половин час. Няма никой. Сами сме, Иване… – сега стоеше почти до мен. Усетих познатото ухание на шампоан с аромат на зелени ябълки. Треперех като трескав. Мария ме прегърна и вече се целувахме. Господи, какво ми се случва?! Тя е невероятна… Тя е…

– Искам дете от теб, Иване. Ще ми го подариш ли? Сега! – каза тя и леко съблече всичките си дрехи…

Тогава за последен път видях Мария. След срещата ни в моя кабинет тя изчезна. Мина време. Преди три дни получих писмо от нея, в което имаше само едно изречение: „Имаме син. Ще бъде по-голям от Паганини! Обичам те!”

И ето, това бях аз, Иван Петров Кирилов – професор, цигулар, син, брат, вуйчо, бивш любовник и от няколко дни баща на бъдещия Паганини… За какво да живея?! Какъв е смисълът на живота, когато всичко е толкова далече от мене…

Но… Чувствам, че имам достатъчно храброст да поживея още един ден. Може би Мария ще ми се обади…

Фотоилюстрация: Мариннгоо / Милана Виденов Миланов

Написал/ла
Без коментар

Оставете коментар