a

Разказите на Елизабета Георгиев – „Клетва“

Гьоте е казал: “Всеки ден трябва да послушаш поне една песен, да погледнеш хубава картина и да прочетеш поне едно мъдро изречение”.

Уважаеми читатели, на страницата на портал ФАР отново имате възможност да прочетете един от разказите на Елизабета Георгиев, публикувани в книгата „Бащата на Паганини”.

Четенето е сила, с която побеждаваме незнанието, скуката, тъгата… И пак ще цитираме още един голям човек, Гюстав Флобер: “Не четете както правят децата – за забавление или пък като амбициозните – за целите на обучението. Не, четете, за да живеете!”

Приятно четене!

„КЛЕТВА“

29. 10. 19…

…Тази сутрин бях щастлива.

Всъщност, не зная къде и как се ражда щастието, но то се появява ненадейно, като сянка може би и като лъжа, макар, че лъжата…

Не зная как да ти обясня това, скъпа моя Лиса, но зная, че тази сутрин тази сянка се появи. Чувствах как нещо топло и тайнствено ме грабва, как нежни вълни се катерят от ходилата ми, през тялото ми, до върховете на палците ми, как прекрасно чувство ме изпълва цялата и как ненадейно се явява едно силно желание да полетя…

Това не е глупава и патетична историйка, скъпа моя Лиса, това е щастие!

Срещнах се с него след дълги години, през които храбро влачех бремето на клетвата на онази моя непозната баба красавица. Пъстри картини, окичени с някакви най-драги спомени, милваха очите ми. Прекрасни багри на красота, от които сърцето ми туптеше като лудо. Нежно се усмихвах и нямах храброст решително да изхвърля щастието от себе си. Просто се страхувах, че ще го изплаша и то ще се върне в тайната пещера, за която не знаех къде се намира.

Може би тези думи ти звучат като една несвързана купчина букви и чувства, но как по друг начин да ти опиша щастието, Лиса.

Знаеш ли какво е щастие? То е просто една огромна светла стая, в която човекът се среща със съвършенството. То не е празно бяло чувство, а блясък на много прекрасни чувства, които превръщат всеки миг в съвършен мир. Бях щастлива!

Бях щастлива поради една ненадейна среща, за която не мога да намеря подходящи думи, колкото и да се старая да ги открия. Думите и щастието не вървят заедно, те се сблъскват. Щастието може само да се подозира, да се намеква, като сянка, като призрак. То не може да се опише с думи, то е…

Отново философствам, скъпа моя… Обикновенитя живот не иска философия. Аз станах обикновена Лиса, намерих щастието!!!

Тук се прекъсваше последния ми ден, записан в дневника ми. Объркани мисли, толкова характерни за мене. Стара пожълтяла тетрадка с тъмно-жълти ивици и полускъсани корици, криеше тайните ми от студентските ми дни. Философията на живота ми беше скрита между тези прозрачни странички, изписани с молив. Някои думи не се виждаха. Някои дни бяха в една или две думи – провал… страх…. видях го… тя ми се скара… Докато другите, като последната ми страничка, бяха сериозни дебати с другата аз, която наричах Лиза, в които винаги побеждаваше скритата ми сила за философстване.

Интересно ми е да се върна в тези дни, понеже много рятко имах желание да си спомням за миналото. Съвсем ненадейно Мая, внучката ми, донесе от тавана купчина стари книги и учебници… търсеше нещо за Гьоте. В една дебела книга, скрита, лежеше старата тетрадка от студентските ми дни. Забравени, а преживени дни.

Когато човек си спомни за вече отшумялото време, среща се и с тъга, и с радост. Тези далечни картини, скрити някъде в мъглата на миналото, произвеждат носталгия и търсят много различни чувства, които те смущават, карат те да се усмихваш или да плачеш. Колкото и да е труден живота, колкото и тези далечни дни да са пълни с някакви лоши картини, тези минали далечни дни все пак са дни на младостта… А младостта е…

И ето аз се връщам, пътувам през времето, горда от всяка своя постъпка, от всичко онова, което направих.

Божичко, тогава бях млада, хубава, щастлива… Щастието ми беше обикновено като щастието на всеки обикновен човек – не търсих много, очаквах достатъчно. Само да съм доволна… Само да съм усмихната… Само да съм Аз…

Спомням си – след мене като тих вятър тичаха думите: „Ето я! Виж я!“ Думите на младежи, познати и непознати, за които аз бях нещо тайнствено, далечно, толкова великолепно, че може да се докосне само с поглед. Бях много красива. Това се и очакваше от мене, понеже майка ми беше прочута красавица, а и баща ми беше красив и строен мъж с качества на един съвършен господин, след когото всички колежки от училището, в което работеше, отправяха специални погледи.

И когато си красив, достатъчно щастлив, доволен със себе си, тогава се чувстваш силен. Бях силна, много силна. Красотата ми ме хранеше. Знаех, че всичките врати за мене са отворени и че мога всичко. Просто трябваше да съм там, където ще ме посрещне щастието. Не мога да кажа, че бях егоистка или че бях влюбена в себе си. Това не! Мисля, че бях обикновено момиче, малко смутено от факта, че е толкова красиво и привлича вниманието на всички, но достатъчно силно да знае да носи красотата си без проблеми. И че зад тази красива маска се крие едно умно същество, което знае да говори, да твори, неуморно да учи.

Когато живееш в един такъв свят, в който поради външния си вид се намираш на един особен трон, междучовешките отношения ти стават интересни и имаш желание да наблюдаваш, и наблюдаваш… хората клоуни. Чудо! Хората са като неразумни овчици, които вървят след силния човек. Аз не вървях след никого, но много вървяха след мене. Много ми пречеше всичко това. Пречеха ми приятелките ми, за които всичко, което аз казвах, беше закон. Пречеха ми всички мои познати, които всяка моя дума измерваха с дълги погледи върху лицето ми, вероятно не чувайки какво говоря. Пречеха ми и преподавателите в гимназията, които ме даряваха с пълно внимание и ми пишеха по-високи бележки и тогава, когато не си учех уроците. Пречеше ми целият свят, който в мен виждаше само тяло – кръв и плът без ум.

Чувството, че съм силна се превръщаше в омраза към тази специфична и глупава сила. Не можеш да се радваш на онова, което не те прави щастлив. По едно време, особено в гимназията, бях се затворила в един свой свят, в който не позволявах да влизат хора. Достатъчно ми беше да се срещам с най-близките си. Мама, татко и по-малкия ми брат бяха тази нежна нишка, която ме свързваше с действителността. На другарките си обръщах внимание само в училището. Любопитните погледи, които криеха гигантския въпрос – какво се случва, в началото ме раняваха. Научих се, като палаво и умно детенце, да намирам мир и свобода, които бяха само мои и които не ми позволяваха да се дразня от тези любопитно зли погледи. Просто започнах да бягам от хората.

Чувствах се като прокълната. Мразех, мразех, мразех себе си!!! Не цялата себе, а себе ТЯЛОТО, другата Аз, която не беше Лиса, а една изящна красавица, дошла през вековете да мъчи мене – душата. Това чувство продължи и когато стъпих в университета.

12. 11. 19..

Надявах се, че ще избягам от черните дни. Нищо. Няма да намеря спокойствие. Грехът на някоя моя баба ме преследва. Защо? Черната дупка на живота ми расте и аз все повече пропадам, Лиса. Дано можеш да ми помогнеш.

Днес се запознах с колега от втори курс. Гледаше ме, като че ли съм картина на някой известен художник. Да Винчи. Скарах му се и му казах, че не съм тъпа хубавица. Той ме гледаше учуден. Без да продължа този мой монолог, изтичах от стаята.

Мразя света и мразя всички мои красиви баби! Коя беше толкова грешна, та след толкова години и мене да преследва клетвата на нечии очи?!

23. 03. 19…

Още, и още, и още… Погледи, пълни с… Не искам това. Бих искала да избягам и да се върна в семето на баща ми, да се родя като чудовище, което никой няма да погледне…

Но пак ще ме гледат, вече със страх…

Може би по-добре е да срещам ужасени погледи, отколкото тези сега…. Мразя, мразя, мразя!!!! Лиса, някой ще каже, че съм смешна, че красотата ми е свидетелство, че съм надута глупачка… Не, Лиса, аз не съм такава! Обичам красотата си, обичам и силата, която чувствах като малка. Но сега всичко това ми пречи. Поради тези упорити погледи, пълни с някакво мръсно възхищение, изгубих самоличността си. Забравих коя съм. Не искам това, скъпа моя, не искам!

05. 10. 19…

Лиса, скъпа моя, Лиса, днес се запознах с един младеж…

Зедно посещаваме уроците по литература.

Той не е като другите. Погледът му не е такъв – да се страхувам от него. Дори не ме погледна като влязох в стаята. Това ме заинтересова. Знаеш ли, скъпа моя, като че ли грешната ми баба се върна в душата ми.

Мене някой да не ме погледне – невъзможно!

Седнах до него. Не зная за какво седнах. Просто нещо ме влечеше към това място. Аз и скритият поглед!!!

Отново не зная какво говоря… Искам толкова много да кажа… Започвах да живея, Лиса!!!

Казва се Владимир и е трети курс. За първи път след дълго време днес АЗ поисках да се запозная с някого. След урока тръгнах с него. Исках това. Не избягах… Той дори не ме покани. Говорихме за Бодлер, Гьоте и Юго.

Нито венъж не срещнах погледа, от който се страхувах. Той говореше с мен като с обикновен човек, без да обръща внимание на външността ми. Дано така продължи, Лиса, дано!!

Това беше предпоследния ми ден, записан в дневника. С последния се срещнах веднага, когато отворих тетрадката.

Прелиствах сладките и горчивите дни на младоста. Радост и трепет. Пожълтялата тетрадка ми връщаше спомените, нежно ме гъделичкаше със скритите тайни.
Младост, пуста младост.!!

Какви глупави размисления и какви нескопосани сблъсквания с живота?!

Грешна красота!

Може би все пак е истина. Клетвата на някоя греховна баба хубавица ме преследваше през целия ми живот. Но с мен беше Владимир, човекът с прекрасния поглед, който ме пазеше от онова отвратително чувство на лична омраза. Нямах това щастие да имам дъщеря, на която да пренеса клетвата на красотата.

Минаха много години и на този свят дойде Мая. Синът ми беше щастлив, а аз горда. Прекрасно същество. Горчивата и сладка клетва ще расте, вървейки по вените на женската кръв! Още докато беше малка, сините очи на Мая говореха много. В тях виждах себе си. Силна красавица, прокълната храбро да носи бремето на красотата.

Лиса, скъпа моя, къде си? Бих искала да те запозная с Мая. Познаваш я?! Да, тя е една от нас…

Фотоилюстрация: Мариннгоо / Милана Виденов Миланов

Написал/ла
Без коментар

Оставете коментар