a

Неоткритото съкровище на „Св. Кирик и Юлита“

Там, където предпланинските полета вече предвестяват най-голямата орографска верига на Балканите – едноименната планина или Стара планина, е разположен манастирът „Св. Кирик и Юлита“.

Недалеч от село Смиловци, по склоновете на планина Видлич, над полето Забърдие в община Цариброд, се намира този храм. В основата си е късноантична постройка под формата на еднокорабна базилика с едина, централна апсида. Въпреки че с формата си и вградените елементи от времето на ранновизантийските църкви добре провокира спомени за богатото антично наследство в околностите на Цариброд, „Св. Кирик и Юлита“ документирано и исторически доказуемо съществува като манастир от 18 век.

Въпреки че хората го приписват на село Смиловци и често го наричат Смиловски манастир, той е много повече от това. Не само със своите немалки размери, но преди всичко със своята културна и просветителска енергия още от първите дни на реставрацията си. В него е работило килийно училище и известно време е бил дом на самоковските иконописци, така че през първите десетилетия на 19 век манастирът е бил важен духовен и културен център на днешния Пиротски окръг.

„Св. Кирик и Юлита“ е бил и първото убежище на руско-бесарабските монахини, които бягайки от терора на „октомври“, са оставили значителна следа в цяла Югоизточна Сърбия. Манастирът е реновиран неотдавна, както и двата манастирски конака.

This image has an empty alt attribute; its file name is 275-1024x683.jpg

This image has an empty alt attribute; its file name is 276-1024x683.jpg

До него се стига, когато от село Смиловци, център на карстовото поле Забърдие или Смиловско поле, се тръгне към северозападните склонове на планина Видлич. Пътят е нов, по-точно неотдавна асфалтиран и води до манастира по нагорнище със сравнително голям наклон, най-напред по покрайнините на полето, а след това най-вече през ниската и не толкова силна гора на планина Видлич. Манастирът се появява изведнъж като някакъв призрак, но когато се приближавате към него, се очертават контурите на три доста големи и солидно изградени постройки: манастирската църква, долният или монашески конак и горният или епископски конак. На известно разстояние под манастира се намира украсената манастирска чешма с известната надалеч планинска вода.

Манастирът е на петнадесетина километра от Цариброд и се намира на надморска височина от 1004 метра.

Създаване

This image has an empty alt attribute; its file name is 277-683x1024.jpg

В сегашния си вид манастирът е дело на майстор Кола и строителната му дружина от село Болевдол в района на Висок и датира от 1839 година. Историята на неговото създаване обаче не е толкова проста, тъй като последните изследвания на български учени показват, че манастирът е съществувал през 1704 година и сочат възможността за още по-стар религиозен център, чието начало се свързва с късната античност. Още през 1820 година се споменава, че в него е работило едно от първите училища в Царибродско.

Много подробности и специфики дават елементи за такава, на пръв поглед доста несигурна и фрагментирана история, която има своето основание в дългогодишната традиция и културната енергия на Стара планина и нейните склонове, какъвто е и Видлич.

This image has an empty alt attribute; its file name is 278-1024x683.jpg

На първо място е самата форма на манастирската църква, която в основата си е еднокорабна трилистна (с три апсиди) късноантична базилика, след това вградените в нея елементи на по-стара постройка, така наречените „сплонуми“, има и разнообразие от материали и начини на тяхната обработка при изгражденето на църквата и накрая множество следи от много по-стари времена във Видлич, от късноантичната крепост Чербез до пътя и местоположението на Виа Вода, което със своето прикрито латинско име ясно говори за много по-стара култура във Видлич. Тази култура, ако не е построила, то със сигурност е вдъхновила построяването на манастирската църква.

Интересно е, че най-близките типове за сравнение с манастирската църква трябва да търсим в късноантичните и раннохристиянските църкви от крайбрежните предели на Адриатическо и Йонийско море. Там както в Забърдието и по склоновете на Стара планина, ранните църкви са били сведени до най-необходимото по икономически причини. Затова те не се отличават с разкош и украса, въпреки че техните модели за подражание всъщност са били разкошните базилики от икономически мощните морски брегове.

По ландшаф и икономическа сила Забърдието съвпада с крайбрежните области на Адриатическо и Йонийско море. Доста богато е на късноантична традиция, олицетворена във Виа Бесика и съпътстващите укрепления. Ето защо не е напълно безпочвено да се твърди, че манастирската църква е построена върху тази следа, може би още в 6 или 7 век, и че всички по-късни постройки, включително тази на майстор Кола от 1839 година, просто са повтаряли заварения модел.

Впрочем, за късноантичните постройки в Забърдието, Видлич и Стара планина, макар да не споменава манастира „Св. Кирик и Юлита“, пише Прокопий Кесарийски, летописецът на Юстиниан, в своя труд „De aedificiis“ („За сградите“).

Ако тезата за ранното възникване на „Св. Кирик и Юлита“ все още изисква валидни научни доказателства и по-подробно проучване, историята за декорирането на манастирската църква е почти неопровержим факт.

This image has an empty alt attribute; its file name is 279-1024x683.jpg

This image has an empty alt attribute; its file name is 280-683x1024.jpg

Църквата е декорирана малко след 1839 година и това несъмнено е дело на самоковските майстори.

Според българския историк на изкуството Е. Попова, иконостасът с 15 икони е дело на самоковския художник Йоан Николов Иконописец. Йоан известно време дори е живял в Пирот, който по онова време е бил седалище на епархията. Разходите за начинанието – от изграждането на храма, конака, закупуването на църковни мебели до украсата, са поети от по-заможните смиловчани, пише австрийският пътеписец и историограф Феликс Каниц.

По този начин над Смиловското поле се е консолидирал доста рядък християнски култ към светиите Кирик и Юлита – майка и син от Киликия, които са убити поради Христовата вяра по времето на Диоклециан в началото на IV век. Част от мощите им се съхранява в Охрид, докато самият манастир ги няма.

Манастирът е бил сравнително заможен за времето си, защото е притежавал над 170 хектара земя и гора. Имал е и два метоха. Единият е бил на мястото на днешния Дом на културата и Машинен парк в центъра на Смиловци, а другият на мястото, наречено „Овчарник“, където са отглеждани многобройните манастирски стада. Манастирът „Св. Кирик и Юлита“ е обявен за паметник на културата, напълно е реставриран и неговата църква все още е най-голямата в цялото Забърдие.

Майка Диадора

Напоследък все по-често се посещава от туристи и минувачи. Предимно вярващи, разбира се. През лятото не е рядкост една група да сменя друга, така че манастирското сестринство има ново задължение да развежда гостите.

This image has an empty alt attribute; its file name is 281-1024x683.jpg

Празникът на манастира „Св. Кирик и Юлита“ е на 28 юли, когато някога в Забърдието е приключвала коситбата и хората са се готвели за жътва. Поради тази малка почивка между полските работи е организиран народен събор, който е станал традиционен и добре известен в по-широкия район, така че нерядко тук са се събирали и по няколко хиляди души.

Преди асфалтирането на пътя и обновяването на храма този обичай е бил почти изчезнал, но през последните години, въпреки че Забърдието е все по-запустяло, броят на присъстващите на събора се увеличава и обещава да събира отново по няколко хиляди съборяни.
Манастирът е бил не само религиозен и духовен център на Забърдието, но до голяма степен е определял начина на живот в Забърдието и Висока, така че за него се разказват легенди и истории.
Първата от тях е свързана с кърджалиите – разбойници и грабители от армията на Османската империя. През 18 век те са били абсолютни господари на почти всички планински райони в Османската империя. По правило първата им мишена за насилие, грабежи, убийства и масови изнасилвания е било християнското население и затова хората често са били принудени да бягат масово от местата си.
Едно такова бягство, от кърджалии и чумата, която често върлувала, е било масовото бягство на смиловчани и други хора от Забърдието, което ги отвело в недрата на Видлич, до извора и древната постройка сред гората. Тя им е послужила като временна закрила и убежище и ги е спасила от нахлуващото зло. В знак на благодарност те са я възстановили и са я посветили на светите Кирик и Юлита, пазейки спомена за деня на спасението си.

Тази история обаче има и друга, по-безмилостна страна, която разказва, че самият манастир се е бил мишена на кърджалийските убийци и разбойници.

This image has an empty alt attribute; its file name is 282-1024x683.jpg

Вероятно най-хубавата и известна история за манастира е свързана с 40 монахини от Бесарабия. Бягайки от нашествието на червения Октомври, те напуснали своя манастир „Жабка“ край Кишинев (днешна Молдова) и потърсили спасение в манастира „Св. Кирик и Юлита“. Изминали дълъг път от манастир до манастир и заедно с други жертви на комунистическата революция пристигнали в Югославия в началото на 20-те години на миналия век. В района на Цариброд се озовали през 1925 година. Свидетел на събитието е бил протойерей Йован Царибродски, който отбелязва, че те за кратко време , със силата на своята дисциплина, работа и всеотдайност, от изоставения манастир „Св. Кирик и Юлита“ направили първия женски манастир в Нишката епархия, давайки пример на всички останали манастири. Протойерей Йоан, или поп Йова, както все още го помнят някои стари хора, пише, че в първите дни монахините са били подпомагани от местните жители и че са ръководени от сестра Лидия, напоследък игуменка Диадора. По-късно сестринството започнало да помага на своите домакини.

Самата майка Диадора е била твърде загадъчна личност, а произхода й се свързва с руската царска фамилия Романови.

След пет години монахините напуснали Смиловския манастир и през 1930 или 1931 г. се преместили в манастира Дивляна край Бела паланка, където открили аптека, болница и сиропиталище.

Майка Диадора продължила епопеята си в други манастири в Сърбия, Северна Македония и Албания, завършвайки своя земен живот в манастира „Света Петка“ край София през 1978 година. Тя е станала много уважавана личност, а името й се споменава с голямо уважение и днес, повече от четири десетилетия след смъртта й.

Манастирската камбана

Тъй като манастирът е бил запустял през голяма част от съществуването си, за него и околностите му има истории, почти легенди, които се разказват тайно и само на тези, на които „се доверявате“. Те се отнасят до голямо заровено съкровище някъде около портата му или в околностите на манастира. Изненадващо, но доскоро имаше много хора, които вярваха в истинността на легендата и до възстановяването на манастира в началото на 2000-те години е имало много следи от действията на иманяри на мястото на възстановената днес камбанари и дори в манастирската църква.

This image has an empty alt attribute; its file name is 283-1024x683.jpg

This image has an empty alt attribute; its file name is 284-1024x683.jpg

Все пак най-фрапиращият детайл за манастира винаги се е случвал далеч от него. Това са били редките моменти, когато вятърът отнасял звука на манастирската камбана дори до Смиловското поле – сред косачите, орачите, жетварките или овчарите. Тогава всички спирали за кратко и бързо се прекръствали, прошепвайки едва доловимото: „Обажда се светецът!“.

По този начин те са изразявали цялото си уважение към светиите, култа и манастира, с който са се раждали, израствали, работили, живели и умирали. И днес вятърът понякога отнася звука на манастирската камбана до почти пустото Смиловское поле.

Този храм е истинско бижу за гордост на българската национална общност в Сърбия и на всички граждани, все по-често посещаван от туристи от Сърбия, България и други балкански и европейски, както и отвъдокеанни страни.

Слободан Алексич

Фото: Стефан Павич

Това медийно съдържание е част от проекта „Българското малцинство и четирите перли на духовността му“, който се съфинансира от Министерството на културата и информирането на Република Сърбия, като част от конкурса за съфинансиране на проекти за производство на медийно съдържание на езиците на националните малцинства през 2019 година.

Становищата, изразени в подкрепения медиен проект, не отразяват непременно позицията на органа, който е отпуснал средствата.

Написал/ла

Въпреки това, че е роден в Пирот през 1955 година, за свое родно място счита Димитровград (Цариброд), където прекарва детството си и завършва основно училище и гимназия. Дипломира се във Философския факултет в Белград. В журналистиката е от 1982 година: най-напред в Радио Белград 202, след това в Радио Бор, накратко в Студио Б, а от август 1984 г. започва работа в Београдска хроника – по-късно Београдски ТВ програм. През лятото 1987 г. минава в Радио Югославия, за да се завърне в Телевизия Белград в декември 1995 година. В момента е журналист в сайта на РТС. Освен в радиото и телевизията, сътрудничи и с вестници, седмичници и периодични издания: „Данас”, „Време”, „Република” – на сръбски език и „Балканите”, „Братство” и „Мост” на български език. Работи и във филми, и един е от инициаторите и ментори на работилницата за антропологическият документален филм „Паметник”, която се проведе на Стара планина през 2008 г. и 2009 г. и в Канижа през 2010 година. Редактира книгата „Бескомпромисният Дудов” през 2003 година, издателство на Дома на културата „Студентски град”, която говори за жизнения път и поетиката на филма на Златан Дудов, великанът на филмовото изкуство.

Без коментар

Оставете коментар