За разлика от отделния човек, народът никога не забравя напълно. Това, за което не е съвсем наясно, той го превръща в легенда или история, без дори да е напълно съзнателен, че така всъщност съхранява собственото си оцеляване и важни събития от своето минало. Това се нарича колективна памет и тя е много важна, особено в изолирани райони, какъвто е Дерекулът, Звонският или както казват хората, Звончанският край.
Разположена по поречието на река Ерма или, според някои, древния Аермон, още от предхристиянски времена богата на култове, тази част от общините Цариброд и Бабушница в Сърбия и Трън в България дълго време е останала откъсната поради лошите комуникации. Без много влияние отвън, този край е запазил историите за манастирите в Поганово и Суково, за „Св. Петка Трънска“ както и за манастира „Мущар“ или „Мущур“, който според преданието е близнак на този в село Поганово. Манастирът, за който преданието твърди, че е бил някъде между селата Трънски Одоровци и Звонци, не е открит и до днес.
Звонският край е пазел спомени за Цар Асен, Тил (Атила), хайдути и турци, както и за монаси-отшелници, които винаги оставяли след себе си заровено съкровище. Това е двигателят, който работи и до днес, изпращайки много хора да го намерят. Един от центровете, който пази тъкмо тези спомени, е село Звонци, или архаично и оригинално Дзвонци, докато сръбската официална ономастика и администрация го третират като Звонце.
Звонци е центърът на българското национално малцинство в община Бабушница и много старо село. Това се потвърждава от археологическите находки от римския период в близката и доскоро активна Звонска баня и тези от Средновековието на стръмното възвишение Асеново кале, което доминира над селото. Самото село е разположено по поречието на три реки, т.е. по поречието на реките Ракитска и Беринска, които образуват Блатъшница, а тя пък е прокопала най-тесния каньон в Европа – Цедилка. До 1964 година по теснолинейката, минаваща по тази речна долина, се е движело влакчето „Чиро“ до каменовъглената мина в Ракита, а Звонци е било общински център.
В някои османски документи от началото на XV век село Звонци е споменато като Извонче и е принадлежало към Софийска област. Звонци е на 34 километра югозападно от Цариброд, малко по-малко е отдалечено от общинския център Бабушница и малко повече от седалището на окръга – Пирот.
Първите преброявания на населението след освобождението от Османската империя показват, че Звонци е имало без малко 250 жители, но до 1948 година техният брой е нараснал на почти 600. Сега са по-малко от 200.
Според народните предания, през XIX век в селото е имало две църкви – „Свето Възнесение Господне“ и „Св. Илия“. И двете, заедно с училището, са били унищожени от наводнение, затова през 1896 година звончанци са решили да построят една и да я посветят на св. Илия, за да ги предпазва от природни бедствия.
Построили са я сами със собствени средства и с малка помощ от българските църковни власти. Църквата е просъществувала до последните десетилетия на миналия век, но тогава започнала да прокапва и да се разпада, а почти всички църковни икони са били откраднати.
Затова звончанци са решили да я построят отново. Този път са им помогнали мнозина. От община Бабушница, община Мездра в България, институции от България и Сърбия, до звончанци, които вече не живеят в родното си село.
Църквата е осветена на 17 септември 2005 година. Въпреки че е еднокорабна, тя е сравнително голяма, с размери 15,5 х 8,5 метра. Построена е от камък и тухла, а дебелината на стените е над 60 сантиметра. Има една олтарна и две странични апсиди, притвор (нартекс) и отделно построена камбанария. Над наоса се издига купол. Храмът има три входа и иконостас с икони, дарени от Петър Йованович, белградчанин родом от село Звонци.
Големи дарители са били и Иван Момчилов, Часлав Игнятов и други, а Андера Херак Игнятов от Загреб, иначе звончанска снаха, сама е сътворила и дарила икона – мозайка с мотива св. Илия с гарван.
Църквата е разположена на видно място край реката и до каменния мост, по който е минавала някогашната теснолинейка, донасяйки напредък и оцеляване, така че в комбинация с околните ливади и гората около нея изглежда много живописна.
Впрочем, точно както и самото село Звонци, което сгушило се между гористите хълмове, край три рекички и с гледка към Асенското кале и ясното небе над него и с почти двеста жители, запазени обществени сгради и няколко нови къщи, изглежда като истинска малка „чаршия“ в сравнение с почти обезлюдените му околности.
С. Алексич
Фото: Стефан Павич
Това медийно съдържание е част от проекта „Българското малцинство и четирите перли на духовността му“, който се съфинансира от Министерството на културата и информирането на Република Сърбия, като част от конкурса за съфинансиране на проекти за производство на медийно съдържание на езиците на националните малцинства през 2019 година.
Становищата, изразени в подкрепения медиен проект, не отразяват непременно позицията на органа, който е отпуснал средствата.
