На 28 февруари се навършват 150 години от издаването на фермана на султан Абдул Азис с който през 1870г. се учредява Българската екзархия като самостоятелна българска църковна организация. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен в Цариград през 1871г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.
Ферманът е връхна точка на борбата за българска църковна независимост, започнала още през 20-те години на 19 век, и се смята за едно от най-значителните събития в утвърждаването на българската нация. Ферманът е издаден не заради доброто желание на султана, а заради революционното движение на българите от 1867-1868г. което принуждава османското правителство да се заеме с разрешаването на въпроса с българската църковна самостоятелност.
Независимо от религиозната си форма, екзархията е фактическото начало на модерната българска държавност. Движена от идеите за народна самобитност, народно единство и териториална цялост, църковната борба неминуемо води и към борба за политическа свобода и държавна независимост.
Христо Ботев през 1875г. пише: „Екзархията е такова учреждение, което има смисъл само за оние епархии, които още не са смъкнали от шиите си ненавистното фанариотско иго и които се раздират от убийствените пропаганди на гърцизмът и на сърбизмът. Екзархията, повтаряме ние, е потребна само затова, за да прибере разпръснатите части на народът и да ги свърже в едно цяло”.
Учредяването на Българска екзархия и Съединението са светли примери в българската история, когато зараждащата се българска държавност постига целите си, въпреки съпротивата на съседите и неблагоприятните международни обстоятелства.
Спорът за установяването на българската национална църква продължава четиридесет години. Оказана е жестока съпротива от Вселенската патриаршия, гръцката и сръбската църковна и светска власт.
Първите градове, които искат сами избират свещениците си, са Скопие и Самоков през 1833 година. Изискването за български свещеници и владици се допълва с отслужване на собствена литургия на български език и изграждане на училища. Гръцките свещеници и владици в българските епархии често са прогонвани със сила в много градове на Тракия, Македония и Мизия.
Териториалният обхват на Екзархията е посочен в член 10 от учредителния ферман, според който и неупоменати във фермана епархии могат да бъдат признати за български, ако 2/3 от християнското население в епархията го поиска.
Съгласно чл. 10 от фермана, е извършен плебисцит в Македония под контрола на турските власти и Вселенската гръцка патриаршия. Резултатът от този референдум е включването на голяма част от Македония в границите на Българската екзархия. Това са Скопска, Охридска и Битолска епархии. След извоюване на националната независимост се създават още две епархии – Неврокопска и Старозагорска (90-те години на XIX век).
В периода 1870—1918 и 1941-1943г. юрисдикцията на Екзархията се простира на цялата територия на днешна България, части от днешна Гърция (Егейска Македония), Сърбия (Враня, Ниш и Пирот), Турция (Източна Тракия), Албания (Мала Преспа) и Румъния (Северна Добруджа).
Цариградската патриаршия от своя страна се е обявила против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я е обявила за схизматична. Схизмата е премахната едва на 22 февруари 1945г.
До Освобождението на България от османско владичество екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ.
След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлински договор (1878г.) остават отново в пределите на Османската империя.
Наред с грижите за поддържане на българските черкви, тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Към края на деветнадесети век огромното мнозинство от славянското население в тези области изпраща децата си в български екзархийски училища. До 1912 година егзархийските училища в Македония стават 1196 с 2096 учители и 7000 ученици. Противопоставя се на сръбската и гръцката в тези области.
След разгрома на България в Междусъюзническата (1913г.) екзарх Йосиф I премества седалището си в София.
В продължение на 30 години след смъртта на Йосиф I (1915г.) българската екзархия се управлява от Свети синод, начело на който стои наместник-председател. За този период постът „наместник-председател“ е заеман последователно от общо 6 митрополити, последният от които е бъдещия екзарх Стефан І.
На 21 януари 1945г., в катедралната църква „Света София“ в столицата Народно църковен събор избира Софийския митрополит Стефан за – както се оказва впоследствие – последен Български екзарх.
След като той е принуден от атеистичния комунистически режим да подаде оставка на 6 септември 1948 г., следва още един период от историята на БПЦ, през който тя се управлява от Свети синод, начело с наместник-председател. На този пост се изреждат общо трима владици, последният от които този път е бъдещият патриарх Кирил.
На 10 май 1953г. свиканият църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия. За патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил, а след неговата смърт през 1971г. – ловчанският митрополит Максим. Той управлява до смъртта си 2012г. Наследен е от Негово Светейшество Неофит І, Патриарх български и митрополит Софийски, глава на Българската православна църква от 24 февруари 2013г.
Иван Николов, Босилеград
Фото: pixabay.com
