a

За Ботев ли? 172 години от рождението и 144 години от смъртта му

Отбелязваме Деня на Христо Ботев и загиналите за свободата на България.

В памет и в чест на човека и поета Христо Ботев, по повод 172 години от рождението му и 144 години от смъртта му, сътрудник на ФАР Иван Иванов подготви подробна статия с известни стихотворения.

Един носител на трънен венец между венценосците, един апостол между апостолите, един светец между светците…Една памет за дълбоко благоговеене, един образ за страстно обожание, едно име за девиз на всяка праведна борба…Паметта на един страдалец, образът на един пламенен борец, името на един идеален човек! Това е само част от възторжения панегирик, в най-хубавия смисъл на думата, писан от Яворов. Искаме да погледнем личността на Ботев не с очите на един следосвобожденски поет, а през погледа на някои съвременници. След Ботев, при Смирненски и Вапцаров българската революционна поезия достига своя втор и трет върхов момент.

Да чуем как виждат тези великани Ботев, първия между тях. Предлагаме ви стихотворението на Христо Смирненски „Христу Ботйову”.

Христо Смирненски

ХРИСТУ БОТЙОВУ

Въздигнал в великия храм на всемира
ума – в божество, свободата – за цел,
прозря на Христа той същинската диря
и тръгна по нея възторжен и смел…

И ето го в стръмния път за Голгота,
обкрилен от вихра на знойна борба,
пристъпва зовящ и смъртта, и живота,
понесъл и лира, и бойна тръба.

Над него червеният факел потрепва,
обжарващ крилата на робския мрак,
и пламъкът негов чертае, нашепва
речта на Паисий, зова на Спартак.

Подире му мълком, окъсани, бледи
тълпят се бездомници жадни за бран;
в очите им греят мечти за победи,
в душите им тътне възбунен вулкан.

А гъста е и многолика тъмата
и не е самичък тирана жесток –
изедник народен крепи му ръката,
изгражда му крепости попският бог.

Но смело по пътя на братска Голгота
той води ги с лира и бойна тръба
и носят се те през смъртта към живота,
обкрилени с вихра на светла борба.

И ето го Ботев и с него Вапцаров в стихотворението „Ботев“.

Вапцаров

БОТЕВ

Идва при мене
задъхан и потен
работник
и казва:
– Пишете за Ботев! –

„За Ботев ли? –
Седам.
Елате във среда
към седем.“

Но ето че среда отдавна премина…
Навъсен, аз пъшкам
и късам листата.
Над покрива горе
моторите спорят
със влажната пролет
в света
и мъглата.

И нищо не идва.
Безпътната мисъл
в главата се мъти,
в гърдите тревога.
Преставам да пиша,
захвърлям листата,
дълбоко въздишам
и казвам:
– Н е м о г а! –

Събличам се.
Лягам в леглото.
Заспивам.
Но ето пристига
навъсен работник
и пита:
– Написа ли песен за Ботев? –

„За Ботев ли?
Чакай…
Огряват звездите,
след туй на Балкана
излиза луната,
вълкът се промъква
и дебне в скалите
и светят очите му в мрака.“

Работникът бърчи челото
и пита:
– Това ли е Ботев?

Пиши за жетварите там,
за теглото,
за черните кърви,
що пие земята,
за робската песен
и мъката в нея,
която люлее
нивята.

Какво ще го търсиш
в усоите, дето
и хищника днеска не броди.
Не виждаш ли? – Ботев
в очите ни свети.
Та Ботев е тук, при народа.

Ти падаш и Ботев ни казва:
„Вдигни го!
И дай във ръката му знаме!“
Подавам ръката си,
ти се надигаш
и крачиме рамо до рамо.

Това е то Ботев.
А ти го усукваш.
Та тук за усукване нема!
Повзри се в живота,
и ето ти Ботев,
и ето ти цяла поема.

This image has an empty alt attribute; its file name is 16-1024x683.jpg

След тежки изпитания и мъчения, на които бива подложен в пожаревашкия затвор, Светозар Маркович умира на 26 февруари 1875 г. в Триест, където отива да се лекува от белодробна туберкулоза. Така завършва своя динамичен живот една от най-светлите личности в новата история на сръбския народ, която има несъмнен принос в героичната борба за демократичните идеи и художествено-естетическите принципи на реализма.

Малко по-късно, на 2 юни 1876 г., пада в Балкана, пронизан от вражески куршум, Христо Ботев – най-яркият български революционер демократ и поет, автор на стихотворения, които се нареждат сред най-големите постижения на поезията на българите и другите балкански народи през епохата на тяхното национално възраждане. Загива още една личност, и то в момент, когато революционните събития в България и на Балканите изобщо се нуждаят така много от несъмнените ѝ способности да вдъхновява народните маси по пътя на освободителната революция.

Посветили сили и знания на националното освобождение и културния напредък на своите народи, тези видни дейци имат изключителни заслуги и за взаимното им сближаване и опознаване, за укрепването на бойната солидарност помежду им. Много от статиите и художествените им творби са израз на мисълта и идеала за осъществяване на тясно сътрудничество между всички балкански народи. Оттук и широката известност, която те придобиват през епохата на националното възраждане в балканските и по-специално в южнославянските страни.

Показателен е случаят с възторженото отношение на сръбската свободолюбива общественост от 80-те и 90-те години на 19. век към идеите и поетичното творчество на Христо Ботев. Изследването на тази връзка има и по-широко значение, защото показва как се възприема Ботевата поезия в съседни и по-далечни литератури. Тя напълно потвърждава констатацията за общочовешкото значение на Ботев като творец и мислител. Пантелей Зарев казва: „Ботев може да беседва с читателя на всяка страна и гордо и свободно пътешествува вече толкова години от единия до другия край на света. Той се носи през времето не само у нас, а и другаде , в чужбина, като вестител на големи човешки идеи, като тръбач на правда, като майстор на поезия чиста, незатъмнена от недостатъци, въвеждаща читателя в съкровения свят на човека и природата и възбуждаща романтично-революционни настроения и мечти.“

А сега, Ботев на сръбски. Песма „Моја молитва“, превео с бугарског Револуционар и објављено у Београду 1895. године.

Христо Ботев

МОЈА МОЛИТВА

„Благословен Бог Наш“…

О, мој Боже, прави Боже!
Не ти, горе лажан ко си,
Но ти што с` у мени, Боже, –
У мом срцу, души што си.

Не ти, пред ким клече хале:
Калуђери и попови,
И ком свеће срамно пале
Кожодери и лопови;

Не ти, кој` си жену, мужа,
Направио с црне груде
А човека оставио
Ах, на земљи роб да буде;

Не ти, кој` си помазао
Царске главе, патријархе,
А у беду одагнао
Браћу моју сиромахе;

Не ти, Боже, лажи, мрака,
Угњетача и тирана,
Не, идоле свих глупака,
Људског рода свих душмана.

Но ти, Боже, знања, свести,
Штите робу и слободи,
Чији дан ће брзо свуда
Празновати сви народи.

Подај сваком, силни Боже,
Љубав живу к` људском роду, –
Да се бори свак ко може
За једнакост и слободу.

Окрепи и моју руку,
Кад се дигне роб и „гоља“
Да гроб нађем жељан давно
Сред крвава бојна поља!

Не остави да м` ишчезне
У затишју срце бујно,
И глас као у пустињи
Мине тихо и нечујно.

This image has an empty alt attribute; its file name is 17-1024x683.jpg

Гео Милев, този най-модерен, най-ерудиран български поет и публицист не може да отмине Ботев. Ето какво пише Гео, под заглавие „Христо Ботйов”, през далечната 1922 година. Колко са актуални и днеска неговите размисли за Ботев, колко са неподвластни на времето:

Внезапно и неочаквано, посред примитивните още наченки от българска поезия преди половин век, се появява голямата фигура на Христо Ботйов. Посред нерешителното и неловко сричане на многобройните стихотворци от онова време гласът на Ботйова прогърмява като мощна тръба за героична атака. Неговата поезия – това бе един стихиен трус, който разтърси българската литература и българската душа в нейния последен и тежък сън: това бе първата, внезапна и могъща, манифестация на българския гений.

Дотогава – нека го кажем открито и откровено – нямаше поети и поезия в България. И ненадейно: повелителната фигура на Ботйова – млад и пламенен, с тънки и остри черти, черна коса и брада, с очи, блестящи от мощ и гордост.

Неговият глас прогърмява кръз елегичния лепет на неговите съвременници като рева на буйно завтурнат пролетен вихър, който разлюлява дълбоките лесове в Балкана и кърши и унася в своя стихиен устрем листи и клони. Неговият глас е дълбок и остър вик, той ечи през всички строфи на неговите няколко стихотворения – един бодър вик дори и в строфите, дето прелива мъка и горест.

В цялата поезия на Христо Ботйов звучи все един прямо индивидуален и дори индивидуалистичен тон. Христо Ботйов, човекът и поетът, живее в нашия спомен с образа на индивидуалист, застрашително напрегнат от мощ и гордост. Но този индивидуализъм събира в себе си цялата душа на расата, из тъмните дълбини на която е израсъл поетът. Това е един инстинктивен и импулсивен индивидуализъм, набиран и блуждающ в продължение на години и векове, посред подемите и паденията на милиони изчезнали вече прадеди – набиран постепенно, бавно, като една цялостна психическа енергия, предавана от поколение на поколение и при това все повече увеличавана – за да намери в един определен час своето въплъщение в една избрана душа, душата на поета, предопределен да манифестира тази колективна психическа енергия, гения на своята раса. Това впрочем е винаги истинският, най-същественият белег на големия поет: колективната духовна енергия, която избива над неговите лични преживявания и чувства и която импулсира цялото му творчество. И това е Христо Ботйов за нас: първата блестяща манифестация на гения на българския народ – на жизнената сила, разпръсната и спяща през дългите векове на робство и черноземно страдание, но преживяла това страдание и отчаянието на това робство.

Така чрез Ботйова българският народ за пръв път изразява в дело своята жизнена психическа енергия, творческия стремеж на своя дух и реализира първия с мирово значение скок навън из своята национална същина – към висшите цели на един миров, всечовешки мироглед.

Неговата молитва е трояка: свобода – борба – братско единение. И в тоя строй от чувства и стремежи поетът търси и намира своите мотиви: той възпява легендарните шампиони на борбата – старинните хайдути, пламтящи в затънтените дебри на Балкана, посред ореола на всенародната обич; възпява момата, която избягва със своя любовник-бунтовник в планината; възпява своите другари, герои на българската революция: апостола Левски и Хаджи Димитър.

Ботйов ни е оставил само 19 стихотворения. Но само 19 реда от тях въпреки незавършеността на останалите, само 19 необикновени поетически образа са достатъчни да ни накарат да почувстваме стихийния творчески импулс у този поет – явил се и изчезнал твърде рано, като една ранна и внезапна манифестация на българския дух – на жизнената енергия в тоя дух – чрез която Ботйов, човекът и поетът, изскача извън своето време.

И в това е неговото голямо значение.

След това модерно, аналитично и ерудирано писане за Ботев да чуем и няколко модерни поети, инспирирани от Ботев и пели за него. Най-напред стихотворението „На Христо Ботев“ от Александър Геров.

Александър Геров

НА ХРИСТО БОТЕВ

Тъй върви светът. Лъжа и робство
на тази пуста земя царуват.
Затова нека живеем просто,
нека сърцата ни не тъгуват.

Борци са в мъки, в неволи мрели,
но кажи, що са могли да сторят?
Има и други, ясни предели
и във тях има радост, отмора.

Нека отидем във механата
и да изпием по чаша вино.
И нека от радиоапарата
да ни погали песен любима.

По булеварда стройни девойки
черни си очи издолу вдигат
и със онази мила усмивка
в нашите скръбни сърца ги впиват.

И още един модернист, Павел Матев, пее за Ботев в стихотворението „За Ботев“.

Павел Матев

ЗА БОТЕВ

Би трябвало разумно да живея.
Би трябвало! Но нали си у мен.
И нали ти ме учеше да пея
дори когато бъда оскърбен.

Дори когато мама в гроба плаче,
когато ми изменя любовта,
и заговорници ме дебнат в здрача
да мога с песен да се защитя.

И тук, където някого ругаят
и там, където някои мълчат –
аз мога много скрито да ридая
и много силно мога да крещя.

Тогава ме напуска моя разум
и ме обзема чувството за смърт.
Такава смърт, в която ти си разпнат,
а живите във тебе се кълнът.

This image has an empty alt attribute; its file name is 18-1024x683.jpg

Не, няма да останем без стихотворение на Ботев в оригинал. Ето я чудесната балада „Хаджи Димитър“.

Христо Ботев

ХАДЖИ ДИМИТЪР

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя на две строшена;
очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!

Жътва е сега…Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак…Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа,
и певци песни за него пеят…

Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи.

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнака дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже, –
а той я гледа – мила, засмена!

„Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвъркнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!

Уважаеми читатели на ФАР, това беше нашият принос към отбелязването на Ботевите годишнини.

Подготвил: Иван Иванов

Фото: Стефан Павич (бюст-паменик на Христо Ботев пред царибродското основно училище) / Архив на БНР

Написал/ла
Без коментар

Оставете коментар