Като варовика зад онази царибродска чешма…

Данас, 12. септембра, у 18:00 часова, у софијској Уметничкој галерији „Стубел“ биће отворена изложба под насловом „Сенке“ сликара Велче Велчева, коју љубитељи уметности могу погледати до 28. септембра. Сам назив изложбе наглашава деликатну симболику кодирану у представљеним радовима.

Извинете ме за опита ми да прочета на сръбски, естествено неумело, началото на информационните съобщения, които тези ни дни се появиха на десетки места в Сърбия и носят вниманието към днешното събитие в така уважаваната, авторитетната столична галелия „Стубел“. Преди няколко години имах възможност да представя друга изложба по телевизията в Ниш, дадено ми бе да говоря без преводач на български. Става дума за моменти, когато границите излитат и ние сме в света на нашата истинност. В един абсолютно изведен философски текст на Карлос Ховер за Велча, се говори за родния му Димитровград – за една „чешма с жива вода, където хората оставяли всякакви предмети, завързани по дърветата наоколо… Тези предмети носели смисъла на оброчни дарове. Ала най-впечатляващият детайл, оставил трайна следа в съзнанието на твореца, е огромен къс варовик зад чешмата, изобилстващ от малки дупчици, много от които затъкнати с парченца резбовано дърво. Към тях били прикрепени парченца плат с изписани на ръка желания и молитви: този къс варовик приличал на стена на плача“. За това изворче и дърветата с парцалчетата, ми е разказвал моя дядо, който е от там, от същия Цариброд, говорил ми е за това място на надеждите…

Велча Велчев е част от една нова пластична и интелектуална система, Pintura matérica, в чиято основа стои 180 градусовата промяна на пластическите средства, с които традиционно се е организирало пластическото пространство. Тази трансформация не просто въвежда едни нови средства, но и направи възможно самите ние да видим процесите в културата по нов начин. Тоест, да се срещнем с една наистина нова, принадлежаща на втората половина на ХХ век интелектуална и социална реакция, наложила се по пътя на експеримента.

Модерните творци не са отказали никому полемиката си върху своя работен метод. Рутината се бои от този „Хорор вакум“, страх от празнотата, която съзнанието ни трябва да насели с неочакваните ни срещи с новото в изкуството. „Хохор вакув“ се нарича изложбата на Велча Велчев в Галерията на института „Сервантес“, Барселона, през 2019 г. А това е само една от проявите му, те са абсолютно много и в Испания, където живее: Сантяго де Компостела, Барселона, Херона, Сивиля, и по света – Германия, Швеция, Белгия, Русия, Гърция, Сърбия естествено, България, Израел. Над 60 изложби…

Ако проследим доколкото ни е възможно многобройните идеи-процеси при Велчев, ще го видим в постоянно експериментиране с напълно нетрадиционни, „невъзвишени“ материали, с чийто ефект нещата му изглеждат започвати от творец в съавторство и това съавторство можем да отнесем до природата, ерозията, светлината, производителите на закачалки, машините за картонени кутии, вратовръзки, кибритени клечки, но и сакрални религиозни символи, готически скулптори и какво ли не още.

Обаче парадоксално, тези и такива неща са получили един нов митологем, за чиято неочакваност може да се говори наистина като за генфонда на мита. Велча прави Христовия трън и в неговото изображение изписва думите от песента: „Ние мене душо убило вино румено, убила ме е любов твоя неверна“.

Такива първични форми, с впечатляващи препратки към виртуални знаци рисунки или просто следи, срещани от нас и опрeдeляни от нас като хроника на присъствия, художникът поставя обаче опредметени от съвремието ни и понятието ни за време добива една наистина неочаквана асоциация: присъствието не подбира дали ще си опонира върху скала, дърво, пласмаса или продукт на металургията. Всичко ни напомня на части от тялото на неживата и живата форма, еднакво интересни, с белези по повърхността – отразявайки контактите на творбата с околното. Пътят на художника до намерението е абсолютно пряк, без каквато и да е ортодоксалност. „Ако ние, художниците, не реагираме на някои събития, мисля, че сме художници, които просто украсяват стените. Не се примирявам с това“.

Дори някои от изразите на самия Велча ни дават асоциации към неговото творчество: изрази като „татуировката“ на душата, спомена, наученото и преживяното. „Моята душа е цялата татуирана“ е написал Велча Велчев върху елемент от една своя инсталация – празна закачалка, една от стотици други закачалки, останали от хора, които не са на някогашните си места, емигрирали са… съдбата на хиляди хора… Едно друго на същото като в стихотварение на Атанас Далчев, с финала: „Стопанинът замина за Америка…“

Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никого;
ще види само прашните портрети,
коварното и празно огледало
и на вратата листът пожълтял:
„Стопанинът замина за Америка“.

Далчев е написал това през 1925 г., а сега сме 2023, век…

Първото ми впечатление за творбите на Велча Велчев в изложбената площ на „Стубел“, бяха картините му малък формат, точно както частите от стената в Берлин, които продават там в подобни хубави рамки. Стените му от плат, фрагментите от онова, което ни представя Велчев носят също тъй драматичност. Карлос Ховер определя това като нещо, на което е изтъкана нашата памет – „същността на целия живот, който си струва да се живее“.

Художник, изкуствовед и уредник от Национална галерия Калин Николов от София

Фото: Стефан Стойков