Михаела Аройо: Фотографията ми дава възможност да правя това, което обичам

Михаела Аройо е талантлива млада документална фотографка от гр. Варна. Професионалният си път започва през 2014 година, а от 2020 работи на свободна практика и изследва теми като културна идентичност, история, фолклор и околна среда.

Михаела документира културата и изследва идентичността на българската диаспора в Бесарабия с акцент върху историята на региона. В продължение на пет години тя посещава над 60 населени места с преобладаващо българско население.

По време на 14-те си пътувания тя снима традициите, ежедневието на хората и създава приятелства. Паралелно с това Михаела записва аудио интервюта, песни и стихотворения с членове на общността, които стават основа на звуковата среда, създадена специално за изложбата от Светослав Тодоров, журналист и музикален селектор. В изложбата е включен и текстът „Бесарабският фронт“ на писателя и журналист Димитър Кенаров.

Михаела даде специално интервю за ФАР, а с нея разговаря Стефан Павич.


Можете ли да ни разкажете за вашия път във фотографията и какво ви вдъхнови да се занимавате с тази професия?

Още от ученичка често бях с фотоапарат в ръце, но не отдавах голямо значение на това хоби. Когато завърших гимназия във Варна, започнах да уча Българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Началото на втората година от следването ми съвпадна с масовите протести против правителството на Пламен Орешарски през 2013 г. и окупацията на ректората на Софийския университет от т.нар. ранобудни студенти. Това ненадейно се превърна в повод да сменя посоката и записах бакалавърска програма по фотография в Нов български университет. Винаги съм се чувствала много комфортно на път, любопитна съм и обичам да наблюдавам хората, местата и събитията около себе си. Така фотографията се превърна във възможност да правя това, което обичам. Професионалният ми път започна през 2014 г., когато бях стажант-фоторепортер във вестник „Труд“ в продължение на няколко месеца. В края на следването ми бях назначена като щатен фоторепортер в Агенция „Булфото“ и това беше сбъдната мечта за мен. Тази професия ме научи да бъда гъвкава, бързо да се справям с динамични ситуации и да общувам с разнообразни хора. През последните четири години работя като фотограф на свободна практика, което ми дава възможност да изследвам темите, които ме вълнуват в по-голяма дълбочина.


Вашият проект “Сънувам на български” е получил значително признание. Какво предизвика вашия интерес към бесарабската българска общност?

В Бесарабия ме отведе отново любопитството ми – исках да опозная тази наша диаспора. Интересът ми беше предизвикан от публикация за ежегодното събитие „Есть контакт“ – събор на младежи българи от Молдова и Украйна. Реших да посетя предстоящия тогава събор в село Стояновка, Молдова, през юли 2019 г. Когато пристигнах там бях изненадана от топлото им посрещане, от разговорите на български и от взаимния интерес, който изразявахме едни към други. Това пътуване продължи само едно денонощие, но се превърна в начало на вече пет-годишен проект. След като се върнах от първото си пътуване до Стояновка, започнах да чета за историята на Бесарабия и преселенията на българи в този регион. Разбирах, че ние в България знаем много малко за тези наши своеобразни роднини. Така се зароди желанието ми да опозная диаспората и да разказвам за нея. По статистически данни в Молдова и Украйна живеят между 250 000 и 300 000 самоопределящи се като българи*, но според местните броят на българите по произход в двете държави вероятно е много по-голям.


Как подхождате към документирането на толкова културно богата и исторически сложна област като Бесарабия?

Най-важният аспект според мен е времето, което мога да посветя на тази тема. От една страна, при първото ми пътуване в Бесарабия тръгнах без очаквания и без изградени стереотипи и това ми даде свеж и необременен поглед. Натрупаната през годините информация пък ме обогати и ми помогна да разпознавам значими моменти и места. Работата ми включва интервюта и разговори с бесарабските българи, както и проучване на исторически, етнографски и журналистически публикации.

Кои са някои от най-запомнящите се истории или моменти, с които сте се сблъсквали по време на работата си върху този проект?

Никога няма да забравя първото ми пътуване – усещането да тръгна от родната ми Варна, да прекося две граници и да пристигна сякаш пак у дома си. На влизане в село Стояновка, в Молдова, тръгнах на развален руски да питам една възрастна жена къде точно се намира съборът „Есть контакт“, а тя изненадващо ми отговори: „Говори на български, бе!”.


Как балансирате артистичните и документалните аспекти на вашата фотография?

Работата ми като фоторепортер преди години изгради в мен стремеж да разказвам цялата история с една снимка. Това си е един вид майсторство, което, когато започнах да снимам в Бесарабия, хем още усвоявах, хем трябваше да го забравя.
Когато работиш дългосрочно, една снимка е като една дума от изречението или една глава от книгата. Не всяка снимка трябва да е наситена с информация, но трябва да допринася към общия разказ. Смятам, че идентичността не е нещо, което съществува в конкретни географски или национални граници, а често съществува и въпреки тях. И на това съответства по-поетичния и метафоричен подход, на който наблегнах в работата си през последните години.

Вашата работа е публикувана в няколко престижни издания. Как избирате къде да публикувате проектите си?

Рядко имам свободата да избирам къде да публикувам. Няколко пъти съм работила по назначения от чуждестранни медии. През 2022 г. имах щастието да напиша авторски текст за бесарабските българи, придружен от мои снимки, за българското издание на National Geographic.

Каква роля според вас играе фотографията в запазването и популяризирането на културната идентичност?

Много често фотографите са водени от идеята, че документират нещо, което е на ръба на изчезването и аз също споделям тази идея. Но фотографията сама по себе си не може да съхрани нищо, освен момента, който отразява. Така тя става документ, който може да послужи за бъдещи изследвания и за общата ни образованост. Все пак обаче, създаването на публикации, изложби и фотокниги, може да разшири кръга от хора, които да се заинтересуват от дадена тема. И фотографията за мен е най-добрият инструмент за задействане на вниманието, защото визуалният език е универсален и зрителят може много по-лесно да се идентифицира с това, което вижда.


Получили сте множество награди и признания. Как тези отличия влияят на вашата работа и бъдещи проекти?

През 2023 г. станах финалист на наградата Inge Morath връчвана от Magnum Foundation и спечелих наградата на The Everyday Projects – субсидия в подкрепа на проекта ми за бесарабските българи. Тези две отличия ме зарадваха много и ми дадоха допълнителен емоционален и финансов тласък да продължа работата си. За мен тези награди са знак, че съм успяла да предам една на пръв поглед локална тема – българите в Молдова и Украйна, по такъв начин, че да бъде оценена от хора, които нямат връзка с тези общности.

Какъв съвет бихте дали на младите фотографи, които се интересуват от документална фотография и разказване на истории?

Съветът ми е да работят върху теми, които истински ги вълнуват, а не да следват тенденции. Така работата винаги ще е удоволствие, а личното отношение ще даде заряд на фотографиите и ще бъде извор на мотивация за работа.

Как вашите изследвания по история влияят на вашата фотографска работа, особено в проекти като “Сънувам на български”?

През първите години, основната ми мотивация беше да документирам и покажа съхраненото българско самосъзнание на диаспората ни в Молдова и Украйна. Приех работата си като мисия и мост. Със задълбочаването ми в историческите изследвания на двете държави и събитията, които пряко са засягали региона през последните 200 години, започнах да разглеждам Бесарабия и като много динамичен в геополитическо отношение регион. През 1812 г., с подписването на Букурещкия мирен договор, областта Бесарабия, принадлежаща до тогава на Османската империя, е анексирана от Руската империя. С това съвпадат и първите масови преселения от българските земи към Бесарабия. През следващите два века, Бесарабия се превръща в разменна монета в мирните договори на войните засягащи региона. Населението попада последователно под молдовска, румънска, руска, отново румънска, съветска власт, а след разпадането на Съветския съюз Бесарбия е разделена между Молдова и Украйна. Тези знания обогатиха гледната ми точка и започнах да изследвам идентичността не само през традиционната култура, а и през многопластовия исторически, културен и политически контекст на региона.


За авторката

Михаела Аройо е документална фотографка, родена през 1993 г. във Варна. Започва професионалния си път през 2014 г. като стажант във вестник „Труд“, а в периода 2017 – 2018 г. е щатен фоторепортер в агенция „Булфото“. От 2020 г. работи на свободна практика и изследва теми като културна идентичност, история, фолклор и околна среда. Михаела има бакалавърска степен по фотография от Нов български университет, а в момента следва магистратура по история във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Участва в майсторски класове по документална фотография организирани от NOOR и The VII Foundation и фотографски работилници със Стратос Калафатис (2022) и Ванеса Уиншип и Джордж Георгиу (2023), организирани от галерия „Синтезис“.

Нейни фотографии са публикувани в издания като The New Yorker, National Geographic и Die Zeit. През 2022 г. National Geographic България публикува нейни снимки и статия за бесарабските българи. През 2023 г. проектът „Сънувам на български“ печели признание от Magnum Foundation с второ място на Inge Morath Award – награда връчвана на жени фотографки до 30-годишна възраст. През същата година Михаела печели наградата на The Everyday Projects – субсидия в подкрепа на работата ѝ по същия проект. Изложбата „Сънувам на български“ се организира с подкрепата на Фотосинтезис. Проектът е частично финансиран по програми “Творчески инициативи” и “Творчески стипендии” на НФК.

Стефан Павич

Фото: Михаела Аройо

Портрет: Добрин Кашавелов

Написал/ла
Без коментар

Оставете коментар