a

Lorem ipsum dolor amet, modus intellegebat duo dolorum graecis

Follow Us
  /  БИБЛИОТЕКА   /  ФАРЧЕ РАЗГОВАРЯ С ВЕСЕЛА ФЛАМБУРАРИ

ФАРЧЕ РАЗГОВАРЯ С ВЕСЕЛА ФЛАМБУРАРИ

 

Здравейте, мили мои приятели! Вече сме в юни, веселия юни, и през веселия юни, ще ви запозная с едно весело момиче – Весела Фламбурари. Весела притежава най-хубава усмивка, за която са виновни децата, които обичат нейните книги, срещите с нея и безпределната й мечта.  С много радост и голямо удоволствие винаги разговарям с нея, защото Весела е моята бъбрива мила приятелка, от която мога да науча мнооооого интересни неща.

 Родена е на 17 януари 1967 година в гр. Добрич, България, в семейството на Мими и Никола Богданови; щастливо oмъжена за д-р Василис Фламбурарис; завършила висше образование; член на Съюза на българските писатели; живее и работи в град Атина, Гърция; има наситен тъмнокафяв цвят на очите; дебеличка до ново нареждане; поносимо разсеяна; ужасяващо бавна, но точна и вярна.

Весела е завършила актьорско майсторство  за куклен театър в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” има и магистърска преквалификационна степен по „Културология“. Но най-важното е, че тя е автор на много прекрасни книги:

 „Коледни приказки“ (2018), „Майстори на феи“ (2017), „Мина и тайната на магиите“ (2017),  „Мина и магията за предсказание“ (2016), „Мина, магиите и бялата стъкленица“(2015), „Майска нощ с феята-кандилка” (2012)  „Приказки за театър“ ( 2012), „Коледни приказчици” (2010),  „Приказчици,приказчици” (2010),  – „Приказки за театър” (2009), „Миличко мое тефтерче! Съчиненията на малката мишка Метличина” (2009) , „Приказчици” (2006), – „Приказки от Горната земя” (2006), „Приказки от Горната земя” (2005), „Приказки за мъничета” (1999)…

 За творчеството си усмихнатата  Весела многократно е награждавана ( 2020 – Аwarded as a co-author of songs of peace, The World`s biggest anthology 2020, 2020 – Награда от Национален клуб за фентъзи, фантастика и хорър, категория издателство, България. 2019 – Национална награда за принос в детското книгоиздаване “Константин Константинов”, категория издателство, България,  2015 – Национална награда “Най-добър детски фантаст“, България, 2012 –  Plaketa “MaliPrinc, Босна и Херцеговина, 2011 – Национална награда за принос в детското книгоиздаване “Константин Константинов”,категория автор, България,  2010 – Национална награда за детска литература“Петя Караколева”,България)

 Любознателната Весела пише и есета, статии, театрални пиеси, телевизионни и  радио сценария, участва в перформанси, литературни срещи, член е на различни журита, преподавател по куклен театър и творческо мислене,  автор и водещ на детското неделно предаване ”Тинтири-Минтири” в програма “Хр. Ботев” на Българското национално радио, актриса и драматург на детската сцена към Частен експериментален театър “Алтернатива”..

Въпреки всичко гореизложено, авторката обича да се смее, да си пее и да вярва, че слънцето грее за всички!

 

– Разкажи интересна история от детството си…

Казвам се Весела Фламбурари и съм българска детска писателка. Измислих първата си дълга приказна история, когато бях на шест-седем години. Излязох на нашата уличка и я разказах на хлапетата. Тогава, все още, се играеше по улиците. Да разкажа приказката ми се стори правилно – историята разказваше за двете ни улични банди и исках всички хлапета да я знаят. „Враговете“ на моята банда трябваше непременно да чуят, как се превръщат в кални жаби, които приличат повече на големи червеи и как ние от бандата на златните костенурки ги побеждаваме. Може да беше правилно да им разкажа всичко това, но не беше много умно, защото няколко деца от „вражеската“ банда ми се ядосаха и ме опердашиха по най-приятелски. Болеше си, но така разбрах, че да си приказник винаги си има и цена. Въпреки цената, обаче, да си приказник е най-хубавата работа на света.

– Кога започна да пишеш?

Когато седнах да напиша първата си приказка на хартия, бях на цели двайсет и няколко години. Работех в Българското национално радио. Влизали ли сте в радио? Супер е! Тихичко и стените на студиото са подплатени с дюшечета, че да не се чува отвън, какво става вътре. Програма „Христо Ботев“ ме прегърна с обич и останах на работа там за цели седем години. Това бяха много креативни и хубави години, заедно с различните издания на предаването „Тинтири-Минтири“.
После се омъжих за д-р Василис Фламбурарис и заживях щастливо в град Атина, Гърция. Мъжът ми съчувства абсолютно на творческите ми помисли и стремежи. И много, много ми помага, защото самият той е много добър поет. Разбира се, преди да обсъдим с него поредния текст, трябва да му сервирам обяда. Но аз обичам да готвя и да си похапвам (Това си личи от закръглената ми фигура!). Така че и по този въпрос сме в пълна хармония.
И оттогава всичко, което напиша излиза винаги и само детско. Това е някаква мистерия. Не вярвам, че съм си го решила аз. По-скоро, по своите тайни пътища, писането за деца ме е избрало. Затова съм убедена, че детските писатели се раждат „детски писатели”. Не че съм си знаела от бебе, че ще стана детска писателка… Но нещо малко смешно, малко любовно и малко страшничко в мен се е готвело точно за тази съдба. Затова винаги съм обичала смешно-любовно-страшничките истории. Да ги чета и да ги разказвам… Писането идва с четенето. И Музите трябва да се хранят с нещо, нали?

 

– За възрастни ли е по-трудно да се пише или за деца?

Аз пиша само за деца, но не ми се струва много редно книгите да се делят само по признаците „за деца“ и „за възрастни“. Основното е, че книгите са различни защото човешките отношения, емоции, философии, чувства, страхове, предразсъдъци са с толкова много нюанси, че винаги е възможно да се напише нова книга за едно ново, по-инакво, човешко проникновение или желание. Но пък е прекрасно да прочетем и нещо старо за да разберем едно на пръв поглед познато и ежедневно състояние по-добре. А що се отнася до това, кое е най-подходящо да се чете от детето или от възрастния? Най-подходящото е винаги онова, което ни е интересно, което ни изгаря от вътре, в настоящия момент да го открием какво е, защо е, как се е появило. И вярвайте ми, всичкото това важи с пълна сила и за детската литература, ако тя е достатъчно добре написана.
А и аз никак не вярвам в идеята за „тенденции в детската литература“, които са само за детската литература или „тенденции в литературата за възрастни“, които важат само за литературата за възрастни. Смятам, че точно идеи от този сорт създават клишетата и безсмислените повторения в литературата въобще и в частност, в детската литература.

* Има обаче една много тревожна мисличка, която не ми дава мира напоследък. Защото в книгите за деца на 21 век,  яростно се завръща дидактиката. Не че е много странно, щом почти всички родители някак обичат дидактиката в детските книги. Дидактиката е толкова лесна за усвояване! Къде по-простичко е авторът на книжката за „Лека нощ“ да си е написал черно на бяло какво иска да каже. Едно морално изводче за край. Защо не? Капналият от грижи и умора родител няма нужда да говори повече с детето си за книгата. Всичко е ясно: Детето спи. Родителят е отбил номера. Прекрасно! И точно това е начинът, по който учим собствените си деца да НЕмислят. Значи, на нас ни е мързеливо да мислим и да говорим с децата си… Как и защо тогава очакваме от тях да се научат да мислят и да разговарят с нас? Затворен кръг, нали? Да, затворен и омагьосан кръг! И хързулвайки се по пазарния закон на търсенето и предлагането, услужливи детски автори се втурват да произвеждат шаренки детски книги, в които липсва литература. Но какво от това?  Важното е, че децата ни уж могат да научат нещо ново… Разбира се, винаги става дума за някой гол факт допълнително и никога за осмисляне на света. Но същият онзи мързеливичък родител е още по-доволен.
Децата не вярват на неща, които са им поднесени като нравоучителна притча. Нравоучителната притча от книжката за „Лека нощ!“ е сигурният начин да ги накараме отрано да НЕ обичат книгите и мисленето. Защото децата ясно усещат желанието на родителя или на автора на притчи да им се наложи. Да закове в главите им своя поглед върху живота, своето “страхотно решение” за разправа с всички житейски предизвикателства. Да спусне във вид на закон своите ценности. Но ценности не се налагат с размахан пред лицето на някого пръст. Децата (поне до пубертета, а да не говорим за самата тийн-възраст) са все още с много ясно, живо и ярко запазен усет, (интуиция, отвореност към света) и затова трудно възприемат диктат. Отстояват твърдо емоционалните си позиции и ако все пак, големият им се наложи – страдат! Всъщност ценностите (каквито и да са те) се възприемат само с личен пример – факт!
“Аз взимам една идея за възрастни и я разказвам на децата. Но винаги съм убеден, че бащата и майката ще чуят приказката и може би ще се поразмислят над нея!” – пише Андерсен в един от дневниците си. Ханс Кристиан Андерсен и Карло Колоди са велики именно с това, че са освободили писането за деца от чудовището на дидактиката. И винаги ще си останат големи разказвачи на истории, защото разбират, че над книжките трябва да се „поразмислим“ и когато ги пишем и когато ги четем.

* Друга напаст при съвременните книги за деца са така наречените „книги написани по актуална за децата тема“. Такива, за съжаление, са повече от половината книги, които например се предлагат и четат на най-мъничките читатели. Аз обаче не вярвам също и в така наречените „актуални теми“. Няма никакво значение дали това е книга за опазване на околната среда, за това, как децата трябва да приемат така наречените „различни“ деца или е книга за зъбките. Аз вярвам в интересните истории. Книгите написани по „определена тема“ според мен са направо опасни. Защото изваждането на определени теми и представянето им пред публика води до клиширани и плоски текстове. Интересните истории никога нямат само една „актуална тема“. Интересните истории винаги са комплицирани и създават интересни ситуации, както и пълнокръвни образи и характери. Така наречените „актуални теми“ водят до евтина дидактика. А за съжаление, както споменах по-горе дидактиката в изкуството е не само скучна, а е направо опасна.
Определено и твърдо смятам, че на децата трябва да се чете за удоволствие, а чак после за да се образоват. Не харесвам идеята за „задължителни текстове“ и всякакви форми на литературно насилие. Единствения критерий по който аз разделям книгите е дали те са интересни за детето или не са интересни за детето.
Също така не смятам, че трябва да се осъществява контрол върху текстовете по критерий употреба на архаизми или чуждици.Ако книгата е достатъчно интересна, архаизмите няма да затруднят нейното прочитане. Всичко се свежда до това, кое е интересно за четене за децата и кое не. Имам особено мнение по този въпрос и държа на него. Когато една история е достатъчно интересна на детето, то възприема естествено непознатите му думи. Просто пита и ги научава (стига възпитателите му да са четящи хора и да ги знаят). Когато текста не е интересен, тогава детето се „спъва“ в непознатите думи.
Възрастният, който предлага една книга на дете, трябва да помни, че детето има нужда първо да прекарва приятно. Ако възрастният наистина иска да заинтригува детето и да го спечели за четенето, той трябва да превърне четенето в игра. Възрастният трябва да положи началното усилие, а не детето.

– Какво те вдъхновява да пишеш?

Вдъхновяват ме чудесата на света. А приказките и фантазийните истории, това е ясно, се четат не само от децата, но и от големите. Не мисля, че големите не вярват в чудеса, просто наричат чудесата с други имена. Нали най-големите магьосници на нашето време са астрофизиците. Квантовата физика ни показва чудеса, за които не сме и мечтали. Разказва ни за пътувания във Времето, за паралелни на нашия свят светове, за 21-те грамчета на душата и нейните пътуванията. Чудесата са навсякъде около нас.Та нима животът не е чудо? А любовта? Любовта е единственото чудо, което ни прави топли, креативни и щастливи! Толкова просто и толкова сложно едновременно.
Всички хора вярваме в чудесата и така трябва да бъде.
Навсякъде около мен никнат чудеса: Такова чудо е моят съпруг – Василис Фламбурарис, който е най-милия на света лекар-анестезиолог. Родена съм в България, живея в Гърция. Но няма да се учудя, ако с Васили изведнъж решим да се преместим да живеем на северния полюс, ей така за да изучим живота на белите мечки и полярните динозаври. С Васили имаме наша собствена страна. Тя се движи постоянно и образува около нас защитно сапунено мехурче. Много е удобно.
Обичам да пиша! При това приемам детската литература и писането за деца съвсем, съвсем на сериозно. Непоправима съм! Когато пиша, всичко преминава през моите мисли, през моите чувства, всичко се превръща в сътворена от мен вселена. Толкова е вълнуващо… Мисля, че от написването на първата ми книга до сега всичко е станало различно и всичко си е останало еднакво. Еднакъв е копнежът за написването на нещо новичко, еднакво е вълнението от самото писане. Еднакъв е ужасът и страхът, когато зацикля някъде и ми се струва, че никога няма да мога да продължа, еднакво е удовлетворението когато в някоя сутрин се събудя с готово решение на ум и довърша книгата. Различен е багажът от прочетени книги в главата ми. Различна е дълбочината, която искам да сътворя.
Различното се появява и в сладките писъмца от децата, в радостта от връчените ми награди, в бурните и весели срещи с хлапетата.
И това и правя: Стоя си вкъщи и пиша. Залягам и се мъча над кратички приказки, дълги романи, повести-колажи и куклени пиеси. И само да съм здрава, смятам да продължавам. Моите дни са различни. Пиша много, но правя и разни други неща: Готвя, пея песнички, пера и чистя, гледам филми, чета книги. Много обичам и да разглеждам картинките в книгите. Имам си една най-добра приятелка. Тя се казва Радостина Нейкова и е най-нежната, смешна и страхотна художничка, която познавам.Радост вече е нарисувала картинките на много от книгите, които съм написала и нейните картинки са много, много хубави.

Какво чувстваш, когато имаш срещи с деца?

Ритъмът при който израстват децата ни е много бърз. Това прави вътрешният ритъм на живот при малките просто устремен. Съзерцанието е вече истинска рядкост. В този смисъл интересното, увличащото и бързият, често колажен стил в книгите написани за деца са прийомите, които придобиват все по-голяма важност. Авторът трябва да намери своята малка хватчица, с която да задържи подскачащото детско съзнание в една мисъл.
За мен, например, са много важни срещите на детския автор със самите деца. Андерсен е разказвал приказките си пред детска публика, като е изрязвал героите си от хартия. Разигравал е историите си с малки кукли за куклен театър. И го е правил през деветнадесети век. Има примери за „мултимедийно“ представяне на наратив още от праисторията: Местните жители на Австралия са изпявали и изтанцували огромно количество от своите предания за „Сънуваното време“ проследявайки свързани като комикс рисунки на различни героични случки. През средновековието трубадури и минестрели пеели и танцували за да онагледят епосите си. Начините за разказване, които един автор може да измисли са с неограничен капацитет.
Ние искаме да доведем нашите бързащи деца до удоволствието на писаното слово. Но ако се изправим пред тях в класа, групата, занималнята и просто им четем от една голяма книга ще постигнем два възможни резултата: Първият резултат е прозевките и боричканията. Вторият резултат е удобното настаняване на детето пред компютърната игра. Защо? Защото, колкото и да не ни е приятно, на нас възрастните, компютърната игра е интересна за детето. Защото децата от всички епохи са били, а и винаги ще бъдат Homo ludens (Играещият човек)
До средата на 20 век, детето не е имало сравнително лесен достъп до цветни, шумни, забавляващи и поглъщащи го медии. Тогава то се е впечатлявало от пътуващият разказвач, малкият куклен театър, от циркът и местният киносалон, от книжката с няколко картинки. Но сега този достъп е осигурен просто от екраните на таблетите. Днешното дете е не само свикнало с тях, то се е сраснало с тях. Те са му обществено вродени. И ако преди столетия разказвачите са прибавяли към разказа си танц, песен, кукла и рисунка, съвсем нормално е в сегашният свят на мултимедийни комуникации, децата също да изпитват нужда от интересното представяне, от заиграването с текстовете. Защото едно е интимното и задушевно четене на майката или таткото, вечер до креватчето. Тогава самото присъствие на родителя носи своите лични означения. Всъщност, тогава естеството на четеният текст не е толкова важно… Важен е актът на интимност. Но все повече този акт на интимност не се получава при детето, когато то се изправи само пред текста от книгата. Все повече той не му е достатъчен. И се оказва, че детският писател все по-трудно може да разчита на очарованието от такава интимност. Тогава?
Може би трябва поне да опитаме да навлезем в карнавалният, шумен и бъбрив език на театъра. Всички сме играли, като малки… Вярвам, че с малко усилие и много желание бихме могли да играем и сега с децата. Те високо ще оценят нашия опит, стига той да е искрен.
Повечето от моите срещи са с деца, на възраст от две до четиринадесет години. Общо взето и въпреки големия диапазон, това са срещи с още съвсем мънички деца, които трябва да занимавам в продължение на един час. Затова, за по-доброто и интересно протичане на срещите, аз използвам някои изразни средства на кукления театър и много от изразните средства на детската игра. (Правя срещи и с големи деца до осемнадесет годишна възраст, но тогава срещите имат друга насоченост. При срещите само с възрастни хора насочеността отново се променя. При всички случаи обаче използвам изразните средства на театралната игра.)
Представени в писмен вид, всички правила на театъра звучат сложно и може би дори непонятно. Но основното е едно: „Театърът не понася слово без действие!“ Този извод смущава много от моите колеги писатели. Струва им се, че смисълът на  книгата, изключва такова „детрониране“ на словото. Изключва изпращането на словото на „второ място“… Правят грешка! Защото добре представената книга никога не би умалила писаното слово. Особено, ако това писано слово е красиво. Доброто представяне на книга помага на писаният текст да достигне до своя читател. Защото възбуденото детско (и не само детско) любопитство няма да се успокои, докато не намери тази толкова интересна книга. И тогава детето, вече като читател, ще може да достигне до съзерцателното и интимно възприемане на авторовия свят. И да усети неговия красив език. Достижение, което всеки автор цени изключително високо и на което се радва с цялото си същество.
Авторът винаги иска да внуши идеите, които е заложил в своите книги. Затова трябва да помисли не само за илюстрации, но и за едно представяне на книжното тяло. И тогава детето ще се заслуша и засмее. Ще се заиграе. Играта ще му достави удоволствие и то ще разбере, че в книгите има удоволствие! Само това усетено на практика удоволствие може да го поощри да намери начин и да се отдаде на самото четене. Да открие книгата и да я прочете… И тогава авторът ще си е свършил работата наистина добре.

– Какви книги четеш?

Старая се да чета книги, които са с висока литературна стойност. И, представете си, вярвам, че и детските книги трябва да имат такава стойност. Детските книги трябва да се пишат с голяма литературна стойност, защото децата заслужават да четат книги с висока литературна стойност. За да е добър един текст въобще, той трябва да е литературен. Литературността е талант, но и занаят. И както всеки занаят, тя си има своите „оръдия на труда“. Без талант няма смисъл да се започва… просто няма над какво да се гради, ако липсват основи. Но без труд не може да се построи нищо. И тук ще цитирам моята учителка от театралната академия в София (НАТФИЗ) – професор Николина Георгиева. Тя казваше така: „Изкуството иска дарба и работа. Ако работата спре дори за миг, дарбата се изражда в безсмислена и смешна мания за величие!“

– Едно твое послание към читателите.

Моето послание са моите три закона за детското четене:

ТРИТЕ ЗАКОНА НА ДЕТСКОТО ЧЕТЕНЕ
от Весела Фламбурари

1. Във всеки дом да има библиотека! Може да е мъничка, но да я има. Тази библиотека да съдържа реални, телесни, а не виртуални книги.

2. Децата правят това, което виждат, а не това, което им се казва! От това следва, детето непрекъснато да изживява родителите си като четящи хора… да ги вижда с книга в ръка. Колкото повече детето вижда големите в поддържаща книгите ситуация, толкова повече ще им подражава… тоест, толкова повече ще чете.

3. Да се чете на детето на глас. Не само за „Лека нощ!“, а винаги, когато е възможно. Дори, когато детето вече може да си чете само, родителят да продължи да чете на детето си на глас. Да се достига дори до крайност и да се продължи четенето на глас, докато възрастният може, независимо колко е пораснало детето.

 Освен осъществяването на тези три закона във всеки дом, желая здраве и още много, много здраве!

 

ЗРЪНЦЕТО

Имаше едно малко зрънце, което не знаеше защо е родено.

– Прекалено съм малко – мислеше си то. – Ето до мен Лопатата е голяма… помага  на   майстора  да   копае. Лейката и  тя   е   голяма. Събира тооолкова много вода, за да полива. За косачката да не говорим. Тя е направо гигант! Те всичките са “нещо”, а аз съм тъй дребно и безполезно. И зрънцето лееше ли, лееше сълзи…

– Престани! – скара  му се лейката. – Мокриш се  повече, отколкото трябва и ще вземе да изгниеш!
Нека пък! – тросна се зрънцето. – И без това съм малко и ненужно!

– Глупава  глава  си ти, не друго! – заръмжа  косачката. – Ние  сме ненужни, ако теб те няма! Разбра ли, глупава главо?

– Без мен? – подсмръкна въпросително зрънцето.

– Без тебе, я! – надигна се и лопатата. – Че  кого иначе ще прекопаваме, поливаме, засяваме и плевим?

– Така ли било? Виж ти, моля ти се! – помисли си зрънцето,докато си триеше очичките и носа. – ТАКА ЛИ БИЛО!

 

ДЕТЕЛИНКАТА, КОЯТО ИСКАШЕ ЧЕТВЪРТО ЛИСТЕНЦЕ

Рано сутринта една малка трилистна детелинка кихна силно и гневно:

– На какво прилича това? Никой не ми обръща внимание! Никой не ме забелязва! И защо? Защото имам само три листенца. Ще трябва да отида на лекар и да разбера, как да ми порасне четвърто.

Лекар в градината беше Мотиката. Нищо не можеше да я спре, когато лекуваше цветята от плевелите.

– Госпожо Мотико – проплака трилистната детелинка, – толкова съм нещастна! Кажете, моля, как да ми порасне четвърто листенце за да мога и аз да се радвам на всеобщо внимание?

– Глупава си ти, това ще ти  кажа! – отговори  Мотиката. Виж се –живееш, зеленееш, поливат те, никой не те закача!..

– Е, да, но… – въздъхна трилистната детелинка, – но четирилистните…

– Глупава! Това е четирилистната детелина, – прекъсна я Мотиката. – ти знаеш ли какво става с четирилистните ти сестри, след като ги откъснат?

– Не – промълви трилистната детелинка.

– Така си и знаех! – продължи Мотиката. – Увяхват за два часа и никой не се интересува от тях. Ти такава съдба ли искаш?

– Неее…аз… – обърка се детелинката и млъкна.

Млъкна и повече никога не заговори за своите мечти, но отвреме-навреме в съня си се виждаше с четири листенца и това я караше да потръпва от радост.

 

ЖАБЧЕТО

Имаше едно малко жабче. Еееей толкова малко… Добре де, може да беше по-голямо от попова лъжичка, но все пак си беше едно малко жабче.
Та това малко жабче не можеше да разбере, защо е важно да порасне голямо…

– Важно е! – бълбукаше тихо баба му.

– Важно е! – кресна майка му.

– Важно е! – изтромбони баща му.

Всичко това не се хареса никак, ама никак на малкото жабче. “Аз съм си малко жабче и това е! – помисли то. – Ако порасна, нищо вече няма да е същото! Блатото, лилиите, вятъра и нощите на лятото… Просто нищо няма да е както сега!” Жабчето изквака тревожно и тропна с краче.
Обаче водата във вирчетата си тече, независимо колко често тропат с крачета жабчетата. И може никак да не му се искаше да го проумява, но една нощ  жабчето разбра, че е станало голяма жаба. “Ето ти на – помисли си меланхолично жабата, – вече съм голяма и нищо не е както преди! Нищо!” После завъртя глава и изквака тревожно. Но точно в този момент и съвсем изведнъж разбра:
– Ама, че съм глупава жаба! Ами, че това било то важното: Нищо не е същото, като преди… Но пък всичко си е препълнено с… квааак… с всичко! И е толкова интереснооо!
Жабата се провикна щастливо и после квака в захлас, чак докато изгря слънцето.

 

 

Eлизабета Георгиев

Илюстрация: Милана Виденов Миланов, Симона Александров

Дизайн: Милана Виденов Миланов

 

Елизабета Георгиев е родена през петата година, на осмото десетилетие на ХХ век. Израснала е и все още расте в село Смиловци на Стара планина, където научила буквите, заобичала книгите, четенето и един прекрасен пролетен ден започнала да пише...