Цветко Иванов е роден в село Борово, а живее в Димитровград. Известен е като автор на десетина монографии на села в димитровградския край, както и на родослови на някои тукашни фамилии. Въпреки че по професия е технолог, Иванов вече от децении се интересува от историята и етнография, както и от литература. Преди две години за работата си върху монографиите се сдоби с местната Септемврийска награда, а за краеведчеството си бе награден и с медал “Иван Вазов”. Председател е на Гражданско дружество „Бурел“.
Голяма част от живота му е свързана е с Пирот, където е работил цяли двадесет и две години – две години като технолог в производството, и двадесет като преподавател в Средното специализирано училище в Пирот.
Казва, че винаги е бил и в добри отношения и с колегите си и с учениците и никога не е имал проблеми поради потеклото си или народността. Винаги е имал подкрепа както в училището, така и в местните институции, каквито са Музей и Архив Пирот, с които поддържа особено добри връзки. Не е му било трудно повече от две децении всекидневно да пътува на релация Димитровград-Пирот, за което казва:
„Добрата страна на пътуването е и това, че всеки ден срещам различни хора, разговаряме, обменяме информации, и много неща, които са ме интересували, съм записал точно в автобусите.“
Има вече дванадест печатани монографии, а очаква се и представяне на две нови книги. По този повод с Цветко Иванов разговаряхме за досегашната му работа и плановете за бъдеще.
Как се заинтересувахте за писане на монографии за села и родослови на фамилии?
Много неща в живота стават случайно. Между двете световни войни председател на община Борово беше вуйчо на майка ми, а и първия председател също е бил неин роднина. И двамата рано останаха вдовци. Като стари хора, и то хора, които са били на такова положение, знаеха много неща, и когато се събирахме вкъщи на село да нижем тютюн, често разказваха за това, което е било. Това ми беше интересно и започнах да събирам материал, да записвам… Освен това, баща ми още на осем години е бил слуга в едно село покрай Косиерич, а това е край, където хората почитат традицията, интересуват се кои са били предците им, и е невъзможно там да намерите някой, който да не знае кой му е прадядо. Там и баща ми се е заинтересувал от родослови, и благодарение най-много на него, за своето семейство имам информации за четиринадесет поколения назад. Когато става дума за монографиите, най-напред писах за Борово, тъй като това е родното ми село, а след това и за Драговита, понеже оттам са моите съпруга и баба. Имах вече доста материал, така че реших да пиша и за други села в Бурел.
Когато човек веднъж влезе в този свят, писането става някакъв вид опсесия. Разбира се, че с писане на подобни книги не може да се забогатее, но е много интересно – постоянно сте в контакт с хората, няма ден някой да не ми се обади за да ме пита нещо или за да ми даде някоя нова информация.
Как се създава една монография на село, или един родослов?
За да се напише монография на едно село са нужни четири-пет години работа (когато станете опитни, може би и по-малко). Най-напред правя снимки на гробищата, на всяка една плоча, тъй като това е един от източниците на данни, може би и един от най-точните. Там пише всичко: кой и кога е роден и умрял, и кой повдига паметника. След това, събирам информации от стари хора, защото живата реч често е по-значима отколкото писаната.
Винаги съм имал късмет във всяко село да намеря някой, който е отличен информатор. Имам добри информатори и отвън града, дори и от Словения, Белград… Ползват се и доста данни от различни архиви, от регистри на родените, а добри източници са и стари списания. Копирам всички информации, които намеря, така че имам много материал за всичките села в царибродския край и ги ползвам, когато са ми нужни. Трябва да се съберат и фотографии, което също изисква доста време.
Изработката на такъв тип книги е и доста скъпа, така че помощта на спонсорите е от голямо значение. Искам да спомена Светослав Станулов и Галина Дончева, които са по потекло от Бански дол, а живеят в София. Много ми помогнаха и Лила и Драга Герови от Прача, Јосифов от Берлин, Иванка и Мила от Австралия, Зоран Николов, Олег Милов, млекара „Стара планина“, фирма „Кобра“… Значителни средства ми дава и Националния съвет, както и сръбското Министерство на културата и информирането. Подобни изследвания не би били възможни и без институции, каквито са Архив Пирот, Музей Пирот, Централен държавен архив София, Столична библиотека София, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, Военно-исторически архив Велико Търново, Граждански регистри на Димитровград и Пирот, на които също искам да изкажа особена благодарност. Рецензенти на книгите ми най-често са били Крстьо Манчев, Спас Сотиров и Ненад Стефанов.
Какъв е интереса за подобни книги и какво според Вас е тяхното значение?
Хората доста се интересуват, и то предимно онези, които са по потекло от нашите краища, а живеят в чужбина. Различни книги различно се търсят, от „Борово“ и „Бански дол“ нямам повече егземпляри, и „Драговита“ също е към края. Смятам, че тези книги имат голямо фактографическо значение, което с времето ще се увеличава.
Автор сте на книгата „Душата на Царибродско“, сборник с народни мъдрости. Как се роди това съкровище на местния фолклор и какво е събрано в него?
В сътрудничество с Етнографическия институт в София се опитахме да оспособим децата за събиране на народни умотворения, да „заразим“ младите хора с изследователска работа. Събрахме петнаестина деца, които ходеха на обучение в КИЦ, а след това обикаляхме околните села и събирахме материал. За съжаление, младите често нямат достатачно упоритост, искат всичко да завършат за ден-два. Доста деца се отказаха, и искам да похваля Мария Алексова, която беше най-упорита. В книгата има доста анекдоти, които по известен начин показват отношението на човека към природата, към околността. Във всяка книга, която пиша, слагам и истории и анекдоти от определеното село, понеже те дават доста различна гледка на представеното. Освен това, събрахме и доста гатанки и поговорки, както и данни за народната медицина и народната методология.
Вашата книга „Борово – истини и легенди“ е интересна и поради това, че в нея са събрани и доста шопски думи и изрази с пояснения. Интересува ли Ви по-сериозно да се занимавате и с тази област?
В България има много речници на шопския говор, но все пак, нашият шопски и българският шопски се различават, както се различава и нашият говор от пиротския. Има думи, които са еднакви, но има и специфично наши. В споменатата книга от живи източници събирах думи, които са характерни за Борово, най-много заради поясненията. За второто издание на „Борово“ приготвям и срамни думи и изрази, които ги няма в първото издание. Все пак, и тази лексика е част от богатството на народния език, и няма защо да я игнорираме. Проблема с царибродския говор е, че няма написана граматика, но изучаването на езика не е моята специалност. Материалите ми може би могат да се използват за по-нататъшни езикови изследвания, но за това все пак е нужен лингвист.
Въпреки че предимно се занимавате с краеведчество в областта на етнографията, имате опит и в литературата. Как и кога се роди интереса Ви за писане?
Писането винаги ме е привличало, това ми е „недостатък“ от детството. След като завърших гимназия, исках да се запиша на журналистика или литература, но не успях да получа стипендия за тези студии. В началото се срамувах и писах под псевдоними – Стоян Димитров, Цветко Зарков… По-късно започнах да пиша под истинското си име и печатах в списанията „Другарче“, „Мост“, както и в „Братство“. В моя случай писането предимно е било начин да се избяга от реалността, понеже по това време нашата реалност беше доста нелепа, живееше се в сиромащия… Да пишеш, това означаваше да се затвориш в себе си и да мечтаеш.
Издадохте и стихосбирка под название „Живи спомени“. Откъде получавате инспирация за писане на стихотворения, и защо избрахте точно поезия, а не, примерно, разкази или романи?
Нямам определен източник на инспирация, пиша за онова, което ме мъчи в даден момент – когато почина майка ми, писах за това. Опитвах се да пиша и хаику, имам няколко печатани стихотворения в „Мост“ и пиротската „Свобода“. Все пак смятам, че моята поезия е – поезия на инженер. А отговора на въпроса защо точно поезия е много логичен: за да се напише роман, трябва човек да се отдели от всичко за много време, докато поезията е инспирация на момента.
И докато пишех като млад, винаги имах много работа – трябваше да се коси, копае, да се събират дърва, да се ходи на училище, помага вкъщи… Случвало ми се е да взема да пиша нещо, стигна донякъде и не го завърша. Имам няколко разказа написани така дополовина. Не успях да ги завърша, понеже имах друга работа. Освен това мисля, че в писането на поезия човек има повече свобода, отколкото в прозата. Освен „Живите спомени“ печатах и „Збирутък“, където събрах най-различни стихотворения, писани още от гимназията. Почти всичко, което се намира тук, е вече публикувано в различни вестници и списания.
Какви са плановете Ви за по-близкото бъдеще?
Искам по-сериозно да се захвана с изучаването на демография, тъй като нашите села са на път към демографическа катастрофа. Според някои извори, Борово някога е имало 1740 жители, а сега там живеят 20 души. В царибродския край няма нито едно село с повече от сто човека, а ситуацията ще става все по-лоша. Прача и Верзар нямат нито един жител, в Петачинци живее само една баба, в Болев дол има двама жители… Имаме три мрътви села и десетина с по-малко от пет човека. Вече имам турски документи за всичките села, данни от преброяването през 1880 година… Искам да направя приказ на демографическото движение във всичките селища, и с това се занимавам паралелно с писането на монографии.
Когато става дума за монографиите, чакам да се появи новата книга за Държина. В края на октомври или ноември и в Димитровград и в Пирот ще направя по едно общо представяне на „Планиница“ и „Държина“, понеже и двете книги се печатат под проекта „Веднъж на границата, винаги на границата“. Работя и върху книгата за Власи, както и върху второто издание на „Борово“. Имам доста материал и за Бачево и Петачинци, и може би в бъдеще ще напиша нещо и за тях.
Биография:
Цветко Иванов е роден през 1949 година в село Борово, махала Барйе, община Димитровград. Основно училище завършва в родното си село и в Поганово, а гимназия в Димитровград. След като завърши Технологическия факултет в Скопие, започва да работи в пиротската фабрика „Тигър“, а по-късно преминава в образованието и до пенсионирането си работи като преподавател в Средно специализирано училище в Пирот. Още в основното училище започва да пише и да публикува творби в детски списания и ежедневния печат на сръбски и български език, както и в списанието „Мост“. Проявява особен интерес към историята на царибродския край и генеалогията на фамилии. Досега печата монографии за селата Борово (2004), Драговита (2007), Бански дол (2010), Прача (2012), Скървеница (2014) i Врапча (2015) и за махалите Шумйе и Голеш (2011), както и книга за родовете „Въртинци от Грапа, Русимовци и Асановци от Поганово“ (2012 и второ издание 2016 година). Първата му стихосбирка „Живи спомени“ бе печатана 2006 година, а втората „Збирутък“ 2016. Сборникът с народни мъдрости от нашия край „Душата на Царибродско“ се появи 2012. През 2013 заедно със сътрудници издава книга за църкви и манастири под название „Вяра и камък“.
Д. Йеленков
Фото: Славиша Миланов, от албума на Цветко Иванов
Рубриката „Мост на приятелството“ е съфинансирана от град Пирот в рамките на конкурса за съфинансиране на проекти в областта на публично информиране за 2016 г. Становищата представени в медийния проект не отразяват становищата на органите, които определиха средства.
