a
 

Наташа Панич за новата си книга „Граница”

Писателката Наташа Панич, с потекло от димитровградското село Каменица, която живее и твори в Пирот, миналия месец представи в Димитровград новата си сбирка с разкази с название „Граница” – двадесет и три истории, написани на автентичния диалект на покрайграничните краища на югоизточна Сърбия, които свидетелстват за някогашния, но в определена степен и за днешния живот на хората, живеещи край сръбско-българската граница. След редица публикувани творби, сред които романи, сборници с разкази, стихосбирки и книги за деца, „Граница” е двадесет и втората й отпечатана книгa. В рубриката „Мост на приятелството” за самата сбирка, посланията и създаването й разговаряме с авторката Наташа Панич.

Както става ясно от самото заглавие на книгата, важно място в новата Ви сбирка заема границата – тема, която често е обработвана и в други дела от Вашия опус. Каква е ролята на границата в едноименната книга, но и човешките животи, частично увековечени в нея?

Да, точно е, че границата е доста присъстваща в литературното ми творчество. Нищо не е случайно. Тя е съдбовно очертана в жизнените пътища на всички хора, които са се родили край нея, включително и в моето. Границата е река с много мътни притока, която е печат на едно не толкова отдавнашно време. Пишейки споменатата книга, исках това да бъде паметник на онези, които страдателно завършиха животите си, спомен за онези, които останаха и оцеляха на родните си огнища, история, разказана за бъдещите поколения, които нищо не знаят за това.

Разказите от „Граница” се отличават с автентичност – в тях разкривате истински истории, случили се в животите на истински хора. Как събирахте материал за тези разкази и какво е отношението Ви към писането за реални събития в сравнение с творчеството, базирано на въображението?

Материалът за разказите несъзнателно събирах с години, докато отраствах в родното село на баща ми – Каменица. Летните ваканции прекарвах в Горни Криводол, селото на майка ми, а с бабите си често отивах на гости при роднини във всичките горновисочки села. Баща ми работеше в селската кръчма, която повече приличаше на семейна гостилница, където хората се събираха и разказваха за животите си. Майка ми често заместваше баща ми, който отиваше на лов с джелепи от Гърция и Италия. Тогава, с позволение на майка ми, отивах с нея в кръчмата. Баща ми не позволяваше да влизам там, понеже смяташе, че това не е полезно за възпитаването на едно момиче; майка ми беше по-отстъпчива, сядах близо до хората, които разказваха интересни неща и слушах. Не вярвам в случайности, мисля че онзи божи кантарджия ми е определил този жизнен път, а аз послушно го следя.

Пиша за истински събития, докато въображението ползвам като литературни шевове, за да свържа нещата, но така че всичко да се получи като едно цяло. Не обичам да измислям теми за книгите си, защото има толкова хубави и интересни жизнени истории – само трябва да ги потърсим, често и в себе си. Голямо щастие е, че помня случки от най-ранното си детство. Имах две години, когато се роди брат ми и живо си спомням за всички моменти от това събитие, като на филм.

В разказите си показвате нашия човек в различни обстоятелства: от трудни и мрачни ситуации, през всекидневните му обичаи до анекдоти, изпълнени с искрен народен хумор. Как като цяло виждате този наш човек, човека, чийто живот с поколения назад се определя от границата?

В покрайграничните села хуморът винаги е бил закрила от бедствие. В селото имаше известни шегаджии и онези, с които се шегуваха, но никой не се сърдеше. Умееха да се шегуват и на свой ред и да си разкажат по някоя шега, когато се срещнат в полето. Натоварени с алат за работа, спират, усмихват се и понасят радост на лицата си. Обичах да гледам тези промени у хората и това е прекрасно. Много обичаха да се шегуват с непослушните деца. Спомням си как сутрин през летните месеци сред село паркираха ремаркето, с което събираха млади девойки по селата и ги водеха на задружния имот да събират сено. Тогава един от хората, които всяка сутрин идваха да си поприказват сред село каза на брат ми, че сред тези жени е и жената, която ще стане бъдещата му майка. Той започна дъжд от камъни към горките жени, а мъжете се скъсаха от смях. Дълго време трябваше на майка ми да му обясни, че това е само шега. Веднъж носихме заквасено мляко на дядо, който беше на нивата. Докато сипвах вода от чешмата, дойде един шегаджия и каза: „Погледни, под лончето ти застанала мишка!” Той, горкият, веднага обърна лончето да види и изля млякото. Събрахме го и заедно със земята отнесохме на дядо твърдейки, че баба така го е изпратила. И точно този хумор беше един вид защита. Вярвайте, че това е добър и почтен свят. И днес, когато срещна някой стар човек, познавам тези лица, на които бръчките е изписала Стара планина.

   Село Каменица (община Димитровград)

Въпреки че в по-малка част се отнася и до съвременността, „Граница” записва предимно миналото на покрайграничните краища на Сърбия към България. Как и по какъв начин, според Вашето мнение и опит, една подобна книга може да заинтересува и по-младите читатели?

Следователно на интереса, който книгата предизвика вярвам, че тази тема наистина е трябвало да бъде обработена. Не само нашата граница е била причина на неприятни събития, всички граници са проблематични по определен начин, защото когато нещо сечете на сила, това винаги боли. Често ми пишат млади хора и от други краища на Сърбия и искат да им изпратя книгата. Младите обичат книгите ми поради темите, които представям, но и поради начина на писане. Често ми казват, че ги връщам в детството им, когато са отивали на село при бабите и дядовците си и всичките мои герои са им близки. Другите, които не са имали възможност да бъдат в допир с подобни села и събития всичко това приемат като новина и откритие. И не е истина, че младите не четат, но ние подаряваме повече внимание на онези, които са скандални.

Както и няколко от предишните Ви книги, и „Граница” е творба, писана на диалект. Какво за Вас лично представлява писането на диалекта на края, в който сте родени и сте отраснали?

Съгласих се с доста литературни познавачи, които смятат, че „Граница” щеше да загуби от своята автентичност ако беше написана на книжовен език. Писането на роден език за мен е завещание, защото с умирането на селата умира и езика. Ако нямате своя идентичност, свое културно наследство, вие сте безлични, неузнаваеми. Днес всичко може да се купи с пари, но необходимите колчета, с които здраво се връзваме за земята се наследяват от предците. Забравянето е част от умирането. Поканиха ме да напиша романа „Градушка” и на сръбски, но отказах, някои истории трябваше да бъдат написани точно такива, каквито са.

„Граница” за пръв път бе представена в Народната библиотека в Димитровград, след което Сдружението „Жене юга” организира представянето й и в Пирот. Как публиката в тези два града прие новата Ви книга?

„Граница” бе представена и в старческия дом в Княжевац. Това бе моят подарък за жителите на дома, които са над 300, по повод 8 март. Когато публиката се появи в голям брой, внимателно следи и се включва в разговора, изнасяйки своите погледи върху „Граница”, които при това потвърждават фактите, това означава, че книгата е интересна и е докоснала читателите, което е и целта на писането ми. Това се случи и в Пирот, и в Димитровград, а след литературните вечери много хора купуваха по няколко екземпляра от книгата с желание да я подарят на някого. За един месец, откакто книгата се появи е продадена половината тираж.

Без фалшива скромност трябва да кажа, че хората обичат и с удоволствие четат книгите ми. И тази бе дочакана с радост, а вече ме питат кога могат да очакват нова книга. Точно поради такъв прием се осмелих да напиша и стихосбирка на диалект.

Имате ли планове за представяне на книгата Ви в още някои места?

Ако ме повикат, защо не. Там, където ме поканят, с удоволствие се отзовавам. Тъй като пиша и за деца, скоро бях гост в пиротската детска градина „Цървенкапа”. Какво удоволствие е, когато стотици очички ви гледат възхитено и внимателно ви слушат! И сега, когато ме срещнат на улицата, приятелски ме поздравяват. Смятам, че на децата вместо мобилни телефони трябва да се дават книги. За средата на май подготвям за читателите една хубава изненада, но има още време дотогава…

На края, защо като автор препоръчвате на литературните любители да прочетат „Граница” и кое е посланието, което тази сбирка отправя?

Моите предци ми говореха: „Учи се от чуждите грешки, не от своите”, но трябва и много да се научи от другите. „Граница” е направление как да се намери пътя, по който трябва да се върви, но и как да се избегнат някои капани в живота. Нейната поука и послание са – не навеждайте глава по всяка цена, но ако някога се наложи да я наведете, намерете начин и сила бързо да се изправите отново.

 Д. Йеленков

Фото: Т. Алексов/С. Миланов

Рубриката „Мост на приятелството“ е съфинансирана от град Пирот в рамките на конкурса за съфинансиране на проекти в областта на публично информиране за 2017 г.

Становищата представени в медийния проект не отразяват становищата на органите, които определиха средства.

Написал/ла

Dijana Jelenkov rođena je 1988. godine u Pirotu. Osnovnu i srednju školu završila je u Dimitrovgradu, nakon čega nastavlja obrazovanje na Filozofskom fakultetu u Nišu (na osnovnim studijama Srbistike) i Novom Sadu (gde završava master studije na studijskom programu Srpska filologija: srpski jezik i lingvistika). A onda seda u voz i vraća se u Dimitrovgrad. Kako je uvek bila od one dece koja više vole da ispod drveta čitaju knjigu nego da igraju žmurke, odmalena se interesuje za književnost i jezik, i naročito za dijalekat svog kraja. Leksika govora Dimitrovgrada bila je i predmet njenog master rada – rečnika sa preko 2000 reči koje su u upotrebi u ovom lokalnom govoru. U slobodno vreme bavi se pisanjem (uglavnom proze, i povremeno poezije), i prevođenjem književnih tekstova sa bugarskog jezika na srpski (a kada joj dođe, i obrnuto). Nekada davno, radove iz oblasti dečjeg stvaralaštva objavljivala je u zborniku „Radovićev venac“, pesničkoj zbirci „Razigrani snovi“ i dečjem časopisu „Drugarče“. U novije vreme, neki od njenih tekstova pojavili su se u časopisu „Nedogledi“ Filozofskog fakulteta u Nišu, te u književnim časopisima „Trag“ i „Majdan“. 2015. i prva polovina 2016. godine bile su plodne za bujanje književničke sujete – donele su joj drugu nagradu na konkursu „Vojislav Despotov“ u Novom Sadu, treću na konkursu za satiričnu priču u okviru Nušićijade u Ivanjici, kao i mesto među tri nagrađene priče na konkursu magazina Crna ovca (blacksheep.rs); svojim pisanijima zauzela je prostor i u zborniku „Crte i reze 6“ (zbirci najboljih radova sa konkursa „Andra Gavrilović“ u Svilajncu), kao i u poetskom zborniku „Sinđelićeve čegarske vatre 26“ književnog udruženja Glas korena iz Niša. Njene kratke priče našle su se među izdvojenima i na naredna dva konkursa Crne ovce. Zajedno sa kolegom Ratkom Stavrovim i gospođicom Dorotejom Todorov objavila je prozno-poetsku zbirku "Dodir". Nije odolela ni iskušenju da se oproba kao novinar – na poziciji prevodioca i autora sarađivala je sa onlajn časopisom EMG magazin, a povremeno objavljuje tekstove i na portalu blacksheep.rs.

Оставете коментар