Всяка година на 22 април светът отбелязва Деня на планетата Земя.
Много учени и истински интелектуалци, а преди всичко, съвестни граждани бият тревога за спасяването на нашата единствена майка Земя. Че планетата ни е в опасност е пределно ясно от дълги години и пределно е ясно, че единственият неин смъртен враг е самият човек, онзи, чието оцеляване, но и оцеляването на всички други живи същества, е под въпрос, заради неговите неразумни дейности. Този път ще се спрем върху размислите на един много познат британски писател, поет, есеист и художник, автор на прочутия и толкова оспорван роман „Любовникът на лейди Чатърли“, и неговия пътепис „Здрач в Италия“.
В него той тръгва не само по следите на Юга и неговото слънце, а повече по следите на живота вкоренен в сетивата, в кръвта и нагоните, по духа на местата, чрез които ще се просмука с тяхната космическа хармония. Писан преди повече от 100 години, този пътепис събира впечатленията от неговата първа среща с Юга и евокира „здрача“ върху земята, която е заплашена от неминуемата индустриализация, но и върху земята, където очертанията на архаичното и езическото, на християнското и модерното се сливат в светлосянка (chiaroscuro).
Д. Х. Лорънс седи на брега на езерото Гарда, като гост на случаен познайник, нисък и сбръчкан човечец, когото той нарича синьоре-падроне, и ето какво съзерцава:
„Седях върху покрива на лимоновата къща, езерото се намираше под заснежената планина на отвъдната страна, гледайки развалините по стария бряг, потопени в мъглата на маслиновата горичка, и замирането на античния свят, когото още огряваше слънцето, та миналото ми се струваше толкова прекрасно, че човек трябва да гледа в него, оглеждайки се назад, само назад, там, където са спокойствието и красотата и където няма раздор.
Спомних си за Англия, за огромния Лондон, за черната, задушлива, работническа Средна Англия и северните области. Струваше ми се ужасно. Но и това е по-добре от падроне, този дърт маймунолик жрец на фаталността. По-добре е да се тръгне напред, към грешка, отколкото да се остане здраво привързан за миналото.
И все пак какво ще стане със света? Съществуваше Лондон и индустриалните области, които пълзят като чума по целия свят, ужасни и в крайна сметка разорителни. А езерото Гарда беше така очарователно под ясното небе, непоносимо. Защото далеч, далеч зад всичките тези заснежени Алпи, с глазура от вечен лед, се намира Англия, черна, гадна, изцедена, със своята излиняла душа, същински подронена. А Англия покоряваше света със своите машини и с ужасните разорения на природния свят. Покоряваше целия свят.
Но не е ли с това довела сама себе си до края? Не беше ли и доста? Тя беше довела до края природния живот: претоварила се със завладяването на света, доволна от разорението на Аза. Трябва да стане, трябва да смени посоката, инак ще изчезне.
Доколкото все пак поживее, трябвало би своето знание да вгради във великото здание на истината. Там то почива, докато непрегледни камари от сурово знание, непрегледни камари от машини и устройства, непрегледни камари от идеи и начини на действие, с което нищо не е осъществено, освен рояци от разнебитени човешки същества, които гъмжат насам-натам и бързо изчезват между тях, докато не постигнат светът да бъде затрупан от огромни развалини и заличен от необикновени индустриални изобретения, замрял, а народът изчезнал, смазан от последните усилия към съвършено общество, лишено от всякакво Аз.“
Подготвил: Иван Иванов
Фото: Стефан Павич
