Разговори: Марян Миланов, автор на филма „Моето училище – моят втори дом”

   Неотдавна на Youtube бе поставен краткия едукативен филм „Моето училище – моят втори дом” на Марян Миланов, преподавател по английски език в Основното училище с ученическо общежитие „Добринка Богданович” в село Стрелац, който е сътрудник на портал „Фар”. Главен герой на петминутния филм е Милан Стоянович, ученик от четвърти клас на споменатото училище, за когото тази образователна институция е втори дом.

   Филмът на много емотивен и трогателен начин говори за израстването на едно момче от селската среда, което по потекло е от село Камбеловац (Община Бабушница). Най-близкото училище е в село Стрелац, отдалечено около десет километра, където се учи в смесения клас, и със другарите си остава през цялата седмица.

   Въпреки това, че в училищесто съществуват всички условия за нормален живот, работа и обладяване на учебната програма, малкият Милан мечтае за онова, което селската среда не може да му поднесе. Това са децата, тоест малките другари, които почти и няма в селото му, интернет, компютри и много благодати от градската среда. От друга страна, това момче живее в здрава и незамърсена среда, другува с природата и с пеенето на птиците, но все пак мечтае за по-добър живот.

   С етно-мотивите на песента „Притури се планината” на Стефка Съботинова, и с много любов и ентусиазъм, сценаристът и режисьор на филма Марян Миланов отправи послание, че на децата, останали на село, трябва да се обърне много по-голямо внимание, и общо на всичките хора, живящи в селските среди, които има все по-малко.

   * На въпроса какво го накара да направи тази филмова приказка, Миланов отговаря:

   – Аз живея в Ниш, работя в Стрелац, отдалечен 80-тина километра от моя апартамент.

   Всеки път, когато тръгна на работа имам чувството, че не преминавам само тези 80 километра, но като че ли пътувам от една димензия на живота в друга. Мнозина от нас сме свикнали със съвременния начин на живот, на всичките благодати, които той ни дава, но съвсем не разбираме или, още по-лошо, безразлични сме към хората, които нямат такива предимства. Работя в едно часно училище в Ниш и постоянно гледам контрастът между начина на живот и мисленето на децата от градската среда, които, например, умеят да бъдат недоволни ако имат миналогодишния модел на смартфон или „Nike“, и децата от селската среда, от които някои на училище идват в гумени цървули, чиято усмивка се получава от едно шоколадче, малко внимание или някоя топла дума на учителя. В образованието съм повече от десет години и имах възможност да работя в няколко градски училища, но и в отделни, селски класове. Вече свикнах с тези неща, но знам, че повечето хора не са, и затова просто исках по този начин на хората да доближа живота на децата от селската среда, а така и живота и работата на нашето специфично училище.

   Особено предизвикателство бе, че до сега не бях работил такова нещо. Занимаването с комикса ми помогна до определена степен, особено в писането на сценария и кадрирането на филма, но самия процес на монтаж, редуването на кадри, добавяне на нарацията, музиката, избиране на подходяща компютърна програма за всичко това… всичко това ми бе съвсем непознато и ново, и може би най-трудната част на работата. Все пак, това бе един нов и интересен опит!

   * Как героя на филма Милан и останалите деца реагираха за идеята да участват във филма?

   – Милан е същински малък герой. Той е от първи клас в нашето училище, тук са му още двама братя, а по-големите му брат и сестра свършиха училище преди няколко години.

   Той е отличник, мотивиран и заинтересован и за останалите учебни и извънкласни дейности. Той е и рецитатор, вече втора поредна година минава общинското и участва в регионално съревнование. Миналата година рецитира в Димитровград, а тази в Бела Паланка. В началото бе балко възмутен – какъв сега пък филм, това наистина на всички бе неизвестно, но с радост го прие, следеше моите напътствия и се забавляваше. Разбира се, някои кадри повтаряхме, имахме проблем с камерата, с променливото време, но бе изключително интересно и мисля че направихме добра работа. Останалите ученици също се постараха да ни улеснят заснемането на необходимите кадри.

   * Колко ученици в момента се учат в училището и какво е специфичното на тази образователна институция?

   – В училището в Стрелац в момента има малко над 20 ученици. Нашето училище споделя съдбата на мнозината училища от малките среди, които имат проблем с броя на ученици. Все пак, ние успяваме да поддържаме необходимия брой, даже имаме и някой ученик повече.

   За да е така, директора и ние преподавателите полагаме големи усилия. В нашето училище се учат деца от четирите общини на Пиротски окръг, не само от Стрелац. Някои ученици живеят в села на 30 или 40 километра от училището, но нямат училища наблизо, нямат превоз или просто нямат възможност да пътуват. Ние на нашите ученици обезпечаваме напълно бесплатно школуване. И квартира и храна, и превоз и учебници, и дрехи и обувки, и новогодишни подаръци…

   От Община Бабушница преди няколко години получихме старо Yugo, с което директора или някой от заетите всеки понеделник сутрин обикаля селата за да прибере учениците, а всеки петък ги връщаме у дома. Благодарение на ученическото общежитие, което в училището същетвува от 1985 година, те при нас имат всички условия за нормален и качествен живот през седмицата. Във времето когато общежитието е построено, към края на 70-те и в началото на 80-те години, в училището е имало над 350 ученици. Днес, за съжаление, в цялото село няма толкова хора. Но със постоянни дейности, участие в проекти, сътрудничество с бройни хуманитарни и неправителствени организации, с добро сътрудничество със службите за социални грижи от окръга и с местното самоуправление, школата успява да оцелее, но и повече от това.

   През изминалите няколко години направихме ремонт на всичките стаи в общежитието, повечето класни стаи, добавихме лаптоп, таблет, няколко компютри, въведохме кабелна телевизия… Благодарение на тези усилия миналата година успяхме да получим официална верификация на нашето общежитие от Министерството на просветата, и станахме основно училище с общежитие. Това е факт, който ще е от голямо значение в бъдещата ни работа. Миналото лято съгласно възможностите на училището организирахме младежки доброволен лагер, а през това лято ще раздвижим малък изследователски лагер, в който освен нашите, ще участват и ученици от Бабушница, Пирот и Ниш. Това ще бъде изключителен шанс да прекарат няколко дни в за тях атипична среда, а на всичко това и нещо да научат.

   * Държавата и Министерството обръщат ли достатъчно внимание на селските училища, които са на ръба на оцеляването и какво тук трябва да се направи?

   – С една дума – НЕ! Почти всички закони, правила, уреждания се правят според модела на голямото градско училище, и това е трудно да се прилага от аспекта на малкото училище. Днес повечето неща се превръщат в бройки, цифри, за да се нещо спести, а много рядко се гледа в по-широкия контекст и на местната специфика. Със сигурност мога да кажа, че село Стрелац все още живее заради нашето училище. В селото има два магазина, поща, някак функционира местния транспорт. Да не е училището, под въпрос е дали нещо от това ще продължи да функционира в тази, и подобни рурални, планински среди. А тези неща не се зачитат, когато в Белград се приемат решения за оцеляването и финансирането на училищата. Също така, да не е нашето училище, под въпрос е дали тези деца въобще ще отиват на училище.

   Повечето от тях са от бедни или дисфункционални семейства, от маргинализирани групи на обществото и много трудно биха се адаптирали в някое голямо училище. Техните родители нямат пари за скъпи учебници, обувки и дрехи, с които поне малко да се доближат до връсниците. Също така, било би невъзможно да пътуват всеки ден от училището до домовете си. Така че топката е в нашето игрище и училищата, които са пасивни просто няма да оцелеят. Ние разбираме, че всичко зависи от нас самите, а затова сме изключително активни в много области, които не са свързани само с образованието. Вече споменах сътрудничество с бройни организации, проекти и т.н. За съжаление, не съм оптимист по въпроса на промяна на политиката на компетентното Министерство или държавата към такива училища!

   * Филмът „Моето училище – моят втори дом” ще се намери ли на някой от фестивалите?

   – По времето когато разработвах сценария се появи конкурс за най-добър образователен филм на тема „Мотивираща среда за учене – мястото където идеите формират съществеността” в рамките на 12 международен фестивал на детско и учителско творчество „Креативна магия 2016”. Моята идея си някак пасна с приказката за мотивиращата среда, която правим за нашите ученици и това ми беше допълнителен мотив да продължа.

   И ето, преди само няколко дни пристигнаха резултатите от конкурса – класирах се межу 5 най-успешни автори и филмът ми ще бъде излъчен на финала на фестивала през последния уикенд на май в Баня Вруйци. На знам как ще минем там, но за мен и за моето училище вече е голяма работа, че филмът се класира на финала.

   На същия фестивал, но в категорията на най-креативна работилница директорът на нашето училище Милан Станкович влезе във финала със своята работилница. Голям успех за нашето малко училище!

http://dobrinkabogdanovic.blogspot.rs/

   Биография: Марян Миланов е роден през 1978 година в Димитровград, Желюша, където пракарва детството си и свършва основно и средно училище. От 1997 година живее в Ниш, където свършва Английска филология във Философския факултет. Работи като преподавател по английски език. Стихотворения и разкази побликува в няколко литературни списания, стихосбирки и сборници на разкази. Голям е почитател на комикса, а статии за комикси пише в списанията Стрипотека, Градина, Strip-Pressing, Pressing, Pressek, както и в няколко специализирани интернет портала. Участва в организирането на фестивала на комикса Нифест, и един е от организаторите на фестивала Стрипорама, който се провежда в рамките на Nisville jazz фестивала. Получава награда за най-добър сценарий на Международния салон за комикси в Белград през 2015 година за комикса „Писмо”. Занимава се със журналистика като хоби от 2002 година, най-напред като водещ в Студио 2 на Радио Ниш, а след това работи като журналист и заместник на главен редактор в студентското списание Pressek. От 2009 година започва с редактиране на своя блог „Парадоксия”, и любовта си към журналистиката пренасочва към интернет пространството. Опитът на журналист и блогер ползва за основаване на блогът и групата във Фейсбук „Виртуален музей Цариброд” през 2012 година. Вече няколко години тази група събира всичките тези, коити Цариброд носят в сърцето си, без оглед на това дали живеят там или не; всичките, които се интересуват за историята и културата на града, за забележителностите му и известните личности, за неговото минало, настояще и бъдеще. Благодарение на „Виртуалния музей Цариброд” роди се идеята за раздвижването и изработка на дигитален архив „Царибродски периодичен печат”.

П. Виденов