Ивана Давитков е родена през 1983 година в Димитровград. Завършва средното си образование в гимназия „Св. св. Кирил и Методий” в родния си град, след което следва българска филология в Белградския университет. През 2008 г. успешно защитава магистърска теза в същия университет, след което работи в него като хоноруван преподавател до 2011 г. През 2012 г. е зачислена за докторант по теория и практика на превода към Катедрата по славянско езикознание на Факултета по славянски филологии на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През май 2016 г. защитава дисертация на тема „Граматични трансформации при художествен превод (сръбско-български паралели)“. Научните й интереси са в областта на теорията и практиката на превода, на сравнителното славянско езикознание, на диалектологията и на обучението по български език като чужд. Води занятия по съвременен български език и теория на превода за българисти в Белградския университет. Освен с преподавателска работа Ивана Давитков се занимава и с преводи. Работи като преводач на художествена и специализирана литература. Превеждала е откъси от творби на Антон Страшимиров, Димитър Талев, Вера Мутафчиева; разкази на Захари Карабашлиев, Васил Прасков, Радослав Парушев, Зоран Чирич; романа „Да” на Николай Табаков…
С филолога Ивана Давитков разговаряме за езика, преводаческата и преподавателската работа в рамките на рубриката „Млади нашенци“.
Завършила си Филологическия факултет в Белград, специалност Български език и литература. Как се роди интересът и любовта към българския език и защо избра да учиш точно това?
Любовта към българския език при мене се появи, след като се записах да уча българска филология. След като завърших гимназията в Цариброд, не бях много наясно какво искам да следвам. Бях отлична ученичка, можех да следвам медицина, право или може би бизнес администрация, международни отношения или нещо друго. Тогава обаче реших, че най-добрият избор за мене ще бъде да се запиша във Филологическия факултет в Белград. Първоначално исках да уча английска филология – това беше първото ми желание. Но по стечение на обстоятелствата записах българска филология. И така станаха нещата. Любовта се появи по-късно, след като осъзнах, че всъщност това е мястото, където трябва да бъда: не английска, не френска, не руска или някоя друга филология. Всъщност, бях на мястото си и следвах майчиния си език. Във връзка с избора на факултет и университет мисля, че би трябвало повече да се работи с учениците, за да им се даде възможност да следват това, което всъщност е най-добре за тях; да се подготвят, да им се даде информация за висшите училища и за възможностите, които ще имат, след като завършат съответното висше училище, т.е. университет, който изберат.
Магистрирала си в областта на българската диалектология. Какво за тебе лично е по-голямо предизвикателство: книжовният език или диалектът и защо?
И книжовният език, и диалектите представляват предизвикателство. За мене лично диалектите са по-интересни. Затова в магистърската си теза съм описала две особености на говора на село Смиловци – членната морфема и застъпниците на еровите гласни. Интересуваше ме състоянието на избраните от мене особености в съвременния говор на село Смиловци, Царибродско. Писах и защото се чувствах отговорна за запазването на поне малка част от това, което съм чувала от моите баба и дядо и техните съседи, от говора, с който съм израснала като дете. Така избрах диалектологията: тя ми беше първата любов и първата стъпка в професионалното развитие. После нещата се промениха и се пренасочих към съвременния език и теорията и практиката на превода. Защо го направих? Може би защото в диалектологията нещата често пъти излизат извън границите на езика. От друга страна, теорията на превода е млада дисциплина, която разкрива много възможности за изследване. Затова реших да продължа да се занимавам със съвременния език в превода, но вярвам, че, когато имам условия, ще продължа и заниманията си с диалектология.
Вече си защитила докторската си дисертация – с кои езикови проблеми се занимаваш в нея?
В докторската си дисертация писах за предаването на сръбския перфект на български език в художествения превод (темата на дисертацията ми е „Граматични трансформации при художествен превод – сръбско-български паралели“). Мисля, че това е много интересна тема с оглед на разликите в темпоралните системи в тези два най-близки южнославянски езика. Смятам, че точно тази част от темпоралната система представлява сериозен проблем особено за хората, които принадлежат към българското национално малцинство в Сърбия. По някаква причина те често пъти, превеждайки от сръбски език, не се замислят, че в собствения си диалект имат същата употреба на аорист и имперфект например както в българския език. Това е много интересно, защото се случва те да предават перфекта от сръбски текст с перфект на български, което е неправилно, разбира се. Диалектът, на който говорят, в такива случaи може да им помогне. Смятам, че би било полезно в часовете по български език учителите да обърнат внимание на местния диалект, на сходствата и на разликите му с книжовния български език. По този начин биха могли да помогнат на учениците си в усвояването на съвременния български език, в осъзнаването на грешките, предизвикани от езиковите интерференции.
Занимаваш се с преводи на художествена литература. Колко трудно се превежда една литературна творба и колко всъщност сериозна е ролята на преводача?
Вярно е, че превеждам, но не особено активно в момента. Смятам, че трябва да трупам още много опит в тази област. За мене е важно, че имам опит и в теорията, и в практиката на превода. Двете гледни точки са понякога доста различни, но преводачът трябва да ги съчетае, колкото и да е трудно. Преводът не се свежда само до предаване на един знак с друг, на една дума с друга. Става дума за предаване на една култура в друга, за междукултурен диалог. В романа „Да“ на Николай Табаков, който превеждах на сръбски, имаше такива моменти – диалектизми (персонализми, особена фразеология), които бяха сериозно изпитание. В такива случаи се поставя въпросът: как да подходя към диалектната лексика, как да се съобразя със „забраната“ да превеждам диалект с диалект? При превода от български на сръбски език междукултурният диалог се осъществява по-лесно, за разлика от превода между по-далечни езици. Преводът изисква владеене на езика до такава степен, че да си в състояние да прочетеш онова, което не е написано, онова, което е между редовете; да прочетеш мислите на автора на съответния език и да ги предадеш на другия език. Преводаческата работа е доста трудоемка и бих казала, че в днешно време малко хора сериозно се занимават с превод на художествена литература и това не е изненадващо, тъй като там се изисква едно много високо равнище на владеене на двата езика, на познаване на две култури.
Кои сръбски и български писатели или творби имаш желание да превеждаш в бъдеще?
Не бих могла да разделя творбите на тези, които бих искала, и тези, които не бих искала да превеждам. Но примерно, много харесвам разказа като жанр. Много харесвам разказите на българския писател Деян Енев. Четат се някак с лекота, независимо от сериозната си проблематика. Аз оценявам една творба, както и един научен текст по това, колко лесно може да се чете. Ако се разбира и се чете безпроблемно, ако в него няма излишни усложнения, това за мене е добре написан текст.
Кой превод намираш за по-труден – от български на сръбски или от сръбски на български, или може би няма разлика?
Имаше разлика – може би това е правилният отговор. Първоначално ми беше по-лесно да превеждам на сръбски, но сега не зная. Може би вече ми е еднакво трудно, защото много повече мисля за това, което превеждам. Аз не оценявам собствените си преводи, дори не ги чета, тяхното качество трябва да оценят други хора. Когато напиша един текст, например статия, не го чета повече. Ако веднъж съм го написала, той за мене е свършен текст, там вече не се връщам. Връщам се в мислите си към него, но повече не го чета. За някого това може би е добра практика, на моменти обаче аз не я смятам за чак толкова добра, защото човек трябва да умее и да оценява това, което е направил. Всъщност аз го оценявам, но съм доста критична към работата си и може би затова по-бавно правя нещата и не навлизам толкова бързо в някакви големи проекти, защото това е много отговорна работа. В дисертационния ми труд се вижда, че преводачи, които наистина владеят двата езика, някъде изпускат мисълта на автора и това го долавя някой, който чете двата текста, оригинала и превода, и познава двата езика, изходния и преводния. Преводачът се е старал много, но просто някъде е изпуснал нишката. За качеството на преводите ми оставям другите да съдят; за трудността – става ми все по-трудно, защото може би мисля за преводите повече от необходимото.
Освен в превода на художествена литература имаш опит и в преводи на текстове с икономическа, юридическа, финансова и подобна тематика. В сравнение с художествените преводи каква е разликата: кое за тебе е по-трудно, а кое по-привлекателно?
Лично за мене и по-привлекателен, и по-труден е художественият превод. Не бих искала обаче да разграничавам строго художествения и специализирания превод. Специализираният превод има своите трудности, налага различен подход. При него се изисква точност на термините, а това го няма в художествения превод – там всичко може да се изрази в повече варианти, като тези варианти могат много да променят самия текст и читателите да го разберат по различен начин. В специализирания превод нещата са ясни, преводачът трябва да бъде точен. Тук няма място за много свобода. Мисля, че различните преводачи имат предпочитания към различен тип преводи. Като превеждам два типа текст, аз виждам себе си като двама различни преводачи. Примерно, ако превеждам някакъв текст по медицина, аз ще вляза в ролята на лекар; ако превеждам някаква финансова тематика, ставам финансист, банкер… Поставям се в ролята на съответния специалист и там, където не съм сигурна, никога не действам, без да се консултирам с професионалист от дадена област или с по-опитен преводач. Това е много важно – да имаш до себе си представители на различни професионални области, за да можеш да се консултираш с тях, да питаш за неща, за които не си сигурен. Разбира се, невинаги е възможно да се отнесеш към специалист, обаче има интернет, така че ако си достатъчно умел в търсачката, ще намериш начин да преведеш почти всичко.
Бих искала да изтъкна нещо, което се отнася до българския и сръбския език и което според мене е много важно, а това е липсата на двуезични речници. Колегите, които са навлезли в проблематиката между сръбския и българския език, знаят кои речници съществуват. Не бих искала да изтъквам техните качества и недостатъци, те са ясни за специалистите. Проблемът е, че някои речници не се подновяват. Езикът се променя постоянно, в него протичат непрекъснати промени на всички равнища. Да, езикът се променя с времето, но понякога ми се струва, че за сръбския и българския времето е спряло. Един речник и дотам, два речника и толкова – а това не върши работа на съвременния преводач. От него се изисква много повече. Често пъти превеждам през английски речници, което доста усложнява самия процес на превода. Аз зная английски в необходима и достатъчна степен, служа си с него, обаче мисля, че имаме нужда от много повече речници и справочници, от специализирани трудове… При избора на теми за дипломни и магистърски работи, трябва да се подбират внимателно темите, които се дават на студентите.
Какъв съвет би дала на един млад преводач без много опит – на какво трябва да обърне внимание?
Трудно се дават съвети на преводач. Смятам, че преводач е и занаят, който се усъвършенства с времето, и призвание. Не може всеки да превежда. Лесно е, ако можеш да превеждаш цял живот една и съща специализирана литература: там ти ще научиш термините, няма да имаш проблеми, ще говориш като специалист в някаква област. Но когато си преводач от български на сръбски и обратно, не можеш да избираш и да превеждаш само художествена литература. Трябва да посегнеш и към специализираната, за да формираш някакви доходи, макар че и те няма да са достатъчни, за да не се занимаваш с нищо друго.
В учебните планове на съответните университетски специалности би могла да бъде застъпена повече теорията и практиката на превода на славянските езици въобще, не само между сръбския и българския. Днес транслатологичните изследвания главно се посвещават на „големите“ езици: руски, английски, немски и т.н. Българският и сръбският рядко са предмет на разработки по теория на превода. Ако имаше повече такива трудове, подготовката на бъдещите преводачи щеше да е значително улеснена.
Това, което бих казала на младите преводачи, е да имат много търпение, много да четат, да работят и да не се предават. Превежданият текст не са просто думи, които трябва да се предадат на другия език. С това много често се сблъсквам при студентите – предават дума с дума, без да разсъждават има ли смисъл текстът, който те са пресъздали от оригинала. А всъщност това е най-важното в превода – да се предаде смисълът на превеждания текст.
Какви са твоите впечатления от работата със студенти и колко е взискателна ролята на преподавателя?
Ролята на преподавателя ми се струва една от най-взискателните. Бих казала, че това не е само професия, а призвание: преподавател или можеш, или не можеш да бъдеш. Има много хора, които преподават, но за мене не са преподаватели. Студентите вече са пораснали хора, те идват като завършили средното си образование, с желание да следват в университета. За съжаление, често те не са подготвени за това, което ги очаква. Не са свикнали да учат и вместо университетският преподавател да надгражда над това, което студентът би трябвало да носи от средното училище, той всъщност трябва да започне отначало. Но това далеч не е проблем само на висшето образование, това е проблем на цялата образователна система. Често се срещат студенти, които не могат да мислят логически, да свързват нещата – ето още един проблем на образователната система. Но също така можем да изтъкнем и много добри черти на съвременните студенти. Те имат нужда да им се даде насока, в която да търсят, след което те много бързо разбират какво трябва да правят и го прилагат. За съжаление, струва ми се, че голяма част от преподавателите продължават да преподават така, както са преподавали преди двадесет години, без да се замислят, че студентите вече не са онези отпреди двадесет години. Те разсъждават по съвсем различен начин и съответно материалът трябва да им бъде предаден по начина, който на тях им е най-близък. Така и студентите започват да проявяват интерес. Не зная колко успешно върша работата си на преподавател, но за мене най-голямото признание е, когато един студент дойде при мен и ми каже: „Благодаря Ви за всичко, което правите за нас.“
Работила си с български студенти, които учат сръбски език в София, и със сръбски студенти, които учат български език в Белград. Какъв е опитът ти със споменатите групи – има ли разлика между тях, или студентите просто са си студенти, а ученето на език винаги е учене на език?
Мисля, че те са си студенти, не виждам голяма разлика между тях, в начина, по който подхождат към следването. Няма голяма разлика, има сериозни студенти, има и несериозни, някои несериозни в един момент стават по-сериозни… Моят опит в България е различен, там водех упражнения по сръбски език като докторант на студенти бакалаври. В България, във Факултета по славянски филологии, където аз защитих, докторантът трябва да има преподавателска практика. В началото на докторантурата изработва индивидуалния си план с научния си ръководител, който се гласува от катедрата. В този план са предвидени изпити, които докторантът трябва да вземе по време на обучението си, но задължително трябва да има практика и да води занятия. Това е едно от хубавите неща на доктурантурата в България. Начинът на работа във Филологическия факултет в Белград е друг, защото в него преподават само щатните преподаватели. В България бях именно в тази роля – на докторант, който изпълнява индивидуалния си план. Останах много доволна от студентите в България, които следваха сръбска и хърватска филология. Сред тях имаше такива, които работеха много сериозно. В Белград съм в друга роля: в ролята на преподавател, който поставя оценка на изпита. Това променя нещата, моите очаквания от студентите са двояки, понеже оценката, която им поставям в края на семестъра, е оценка и за моята работа, самооценка. Затова се отнасям по друг начин към тях. Сред тях има сериозни студенти, а има и такива, които тепърва трябва да станат сериозни. Надявам се, че ще се променят.
Можеш ли да си представиш себе си като преподавател в училище?
Мога, защото според мене с децата се работи по-лесно. Те все още искат да получат това, което ти им даваш, просто трябва да подходиш по правилния начин. Мисля, че бих се справила добре в основно училище, с по-малки деца. В седми-осми клас нещата доста се променят, учениците тогава влизат в друг етап от развитието си. Но при децата в четвърти-пети клас могат да се променят нещата. Необходим е обаче нов подход към тях, това са деца от XXI век – преподавателят е длъжен да се съобразява и да преподава по начина, по който тези деца ще го разберат и приемат. Към тях не можем да подхождаме по същия начин, както към нас преди години или към други преди нас. Това искам да кажа, променят се обстоятелствата, децата са си деца, които обаче живеят в различно време и среда в сравнение с предишните поколения.
Българският и сръбският език са доста близки – мислиш ли, че сродностите им повече помагат или повече пречат на един човек да говори добре и двата езика?
Труден въпрос, особено за нас. С диалекта, с който растем, този въпрос става още по-труден. Имала съм ситуации, в които човек, който никога не е учил български език или никога не е учил сръбски и не владее близка диалектна система, много по-бързо и много по-добре усвоява единия или другия език, отколкото ние, които всъщност сме някъде между двата езика. Смятам, че близкият език се учи по-трудно от по-далечния, по-различния език. Ако преподавателят си върши работата, може по някакав начин да улесни усвояването на съответния език. Има един труд на професор Ценка Иванова, „Близки и различни. Южнославянски езикови проекции” – за тези, които се чудят трудно ли е, или лесно да научиш близък език, – препоръчвам го.
Посещавала си различни семинари по български език и култура. Колко са важни подобни семинари за професионалното усъвършенстване на един лингвист?
Бих казала, че са много важни. За съжаление, местата не са толкова много, не могат да отидат всички желаещи. За студентите по българистика от Белградския университет имаме три места за летния семинар на Софийския университет. Студентите обаче са към тридесет. Семинара посещават само най-добрите. Семинарите са много важни, защото дават възможност на студента да учи езика в средата, в която той се говори. Освен за усъвършенстването на определен език, в случая българския, на семинара студентите се запознават със студенти от различни държави, които следват същия език, създават контакти, споделят опит и имат възможност да слушат лекции на университетски преподаватели. Дано в бъдеще има повече такива възможности за нашите студенти.
Какво за тебе означава да успееш в живота?
Не мога еднозначно да отговоря на този въпрос. Всеки успява за себе си, един успява в работата си и смята, че това е успехът, друг успява в семейството… Според мене е най-добре да бъдеш успешен и на едното, и на другото място. Да успее един човек, означава да уважава другите, да полага усилия и да работи работата си така, както най-добре може, да дава всичко от себе си, без да очаква непременно да получи нещо в замяна.
Д. Йеленков
Фото: От албума на И. Давитков
Рубриката „Млади нашенци“ е съфинансирана от Министерството на културата и информирането на Република Сърбия в рамките на конкурса за съфинансиране на проекти в областта на публично информиране на езиците на национални малцинства за 2016 г. Становищата представени в медийния проект не отразяват становищата на органите, които определиха средства.
