Марияна Младенов, сопран: Музиката живее, когато се изпълнява и слуша

   Марияна Младенов е родена през 1989-та година в Ниш. С музика се занимава вече осемнадесет години, откакто като деветгодишна започва да посещава часове по пиано в Музикалното училище в Ниш. Интересът към музиката от тогава не угасва. Напротив, както самата тя казва, с времето се разраства и става все по-сериозен. В семейството й музиката се обича и тачи: баща й – димитровградчанинът Мирослав Младенов свири на саксофон и кларинет и е активен музикант, по-малката й сестра Олга е виолинистка, а вуйчо й Ивица Младенов е успешен диригент и преподавател по музика.

   След завършването на Музикалното училище през 2008-ма година Марияна се записва във Факултета по изкуствата в Ниш, където следва солово пеене в класа на преподавателката Виолета Радакович. По-късно любовта към музиката я води в германския град Есен, където записва магистратура при преподавателката Рейчел Робинс в Университета Фолкванг, и където и в момента живее.

   По време на следването си в Ниш участва в редица състезания по пеене и печели многобройни награди, сред които и четири първи места: на „Фестивала на музикалните училища” в Кюприя през 2008-та, на състезанието „Дни на соло песента” в Лазаревац 2008, „Петар Коньович” в Белград 2010 и „Никола Цвейич” в Рума 2011. Носител е на специалната награда „Най-добро сопрано на състезанието“ в Рума през 2009-та. Като  студент-магистър е стипендиант на Фонда за млади таланти на Република Сърбия, както и на Lions клуба “Werethina” в Есен.

   Участва в повече оперни представления и концерти, има творчески прояви в редица градове в Сърбия и Германия, изявява се е като солист с Нишкия симфоничен оркестър и с оркестъра „Thüringer Symphoniker“. За музиката и опита й в сферата на това изкуство, с талантливата Марияна Младенов говорим в рубриката „Млади нашенци”.

   Живяла си и образовала се в Ниш, но си следвала магистратура в германския град Есен, където и сега живееш. Какви са условията за следване в Германия и различава ли се (и с какво) тяхната образователна система от нашата?

   Системата доста се различава. Въпреки това, средното музикално училище и следването във Факултета по изкуствата в Ниш за мен бяха отлично начало за магистратурата, който записах в Есен. В Ниш научих наистина много и това ми помогна да стигна там, където съм сега. Докато при нас все още се учи доста обширно, техните студенти имат повече свобода да избират в коя сфера искат да се усъвършенстват. Всичко си има предимства и недостатъци и главният въпрос е какво за някого е крайната цел.

   С какво пеенето „надделя” пианото и защо реши в по-нататъшното си образование да се усъвършенстваш точно в соловото пеене?

   Занимаването с музика започна с пианото. При мен това беше процес – интересувах се от много неща и ми беше нужно време, за да съзрея и да се насоча към нещо конкретно. И този процес и до днес не спира. Разбира се, това не означава, че отричам нещо, което досега съм направила и това, с което първично се занимавам.

   На седемнадесет години започнах да посещавам часовете по пеене при  преподавателя Анита Ферлеж Еракович. По това време бях в отдела за пиано, а пеенето ми беше на второ място. Обаче, доста бързо пеенето „надделя” пианото. Това за мен беше нов начин да се изразя, но беше и голяма промяна в сравнение със свиренето на пиано. Пианото, разбира се винаги остава неделима част от живота ми, но пеенето е нещо, на което реших да се посветя – а това по-късно ме отведе в света на театъра, операта, актьорството и танца.

   Участвала си в оперните продукции „Диалозите на кармелитките” на F. Poulenc, „Сестра Ангелика” на Giacomо Puccini, “Turn of the screw” на Britten, в сценичния проект „Амор и Психа”… Коя от оперите, в които си пяла ти беше трудна и съществува ли опера или роля, в която би искала да се намериш?

   Операта като цяло е взискателна и изисква много труд, така че няма нужда да се изтъква което и да е дело. Това, което днес е може би трудно е Новата музика и то поради самия процес на учене, понеже за да научиш едно атонално дело е нужно повече време, отколкото да се научи, примерно една ария на Моцарт. Когато в Есен започнах да изпълнявам подобни дела напълно ми се промениха отношението и чувството, когато след това пея романтизъм, барок или класицизъм.

   Трудно бих могла да посоча една роля, която бих искала да пея. Бароковите опери винаги ми привличат вниманието. Особено Монтеверди: „Коронясването на Попея” и „Орфео”, след това „Алцина” на Хендъл и операта „Дидо и Енеас”, която е написал Хенри Пурцел. За своята дипломна работа по магистратура пях Медея от Charpentier и бях много щастлива, че Университетът Фолкванг ми даде тази възможност. Освен това, в последните няколко години съм въодушевена от музиката на Бенджамин Бритън и особено от операта му „Сън на лятната нощ”. Също така, голямо впечатление ми направиха оперите “Don Giovanni” и „Вълшебната флейта” на Моцарт, „Оньегин” на Чайковски, „Русалка” на Антонин Дворжак, “Il trittico” на Пучини, „Фауст” на Гуно и операта на Офенбах „Историите на Хофман”.

   Участвала си в многобройни концерти в страната – в Ниш, Белград, Панчево, Пирот, Неготин, Върнячка Баня, но и в немските градове Essen, Mannheim, Bochum, Duisburg, Ludwigshafen i Rudolstat. Кои творчески изяви за теб бяха особено важни и защо?

   Имаше много изяви, които по различни причини са важни за мен. Едно от тях несъмнено е участието във вече споменатото състезание в Рума през 2009-та. След това, първото ми участие със симфоничния оркестър в Ниш през 2010-та. Тогава пях арията на Маргарета от операта на Боито “Mefistofele”, която педагогически гледано нито една певица, ако въобще има този тип глас, не би трябвало да пее преди своята 30-та годишна възраст, защото като техника е изключително трудна и изисква доста зрялост. Но аз тогава нямах представа за това, така че нещата се получиха отлично.

   В областта на операта ми беше особено значителна ролята на Miss Jessel от операта на Бритън „Turn of the screw“, която пях през декември 2014-та в Есен и която бе първата ми голяма роля.

   През 2015 година пях в Градския съвет в Сараево с китариста Санел Реджич. Беше изключително голямо удоволствие да се излезе на сцена пред интернационална публика и в така красив амбиент.

   Със семейството си от време на време посещаваш Димитровград, а димитровградската публика е имала възможност да те види и чуе и в ролята на певица и пианистка. За кои изяви става въпрос и какви впечатления носиш от тях?

   През 2005-та спонтанно влязох в театралния проект на Паулина Манов в Културния дом в Димитровград. Пиесата се казваше „Докато смъртта ни раздели”, а сестра ми Олга, която свири на виолина и аз на пианото придружавахме представлението музикално. Свирихме различни изпълнения, от класика до джаз и поп, а в някои части от пиесата импровизирахме в съответствие с действието на сцената. Това за мен беше напълно ново изживяване и много научих в работата с актьорския екип.

   Веднага след това гостувах на концерта на групата “Unplaggers“, която и днес съществува в частично променен състав като „Лигата на необикновените”. Това участие за мен бе особено значително защото пях песента „My immortal“ на Evanescence и това ми бе първата изява в готик/метал жанра.

   Преди края на средното училище станах член на групата „Aria Aeterna” и продължих да пея с тях през следващата година. Първото участие беше в Peace fest в Димитровград през 2008 година. За всички нас беше огромна изненада, че успяхме да впечатлим толкова голяма публика на първото си изявление и то на голяма сцена.

   Печелила си и многобройни награди – коя от тях би посочила като любима, т.е. коя награда смяташ за своя най-голям успех?

   Наградата, която бих изтъкнала несъмнено е специалната награда „Най-добро сопрано на състезанието”, която присъжда нашата прима Радмила Бакочевич, в Рума през 2009-та година.

   Как се подготвяш за сцената и какво е чувството да пееш пред пълна концертна зала?

   Подготвянето за сцена включва преди всичко вокални упражнения, концентрация и фокус върху съдържанието, за да мога да бъда в певческа и психо-физическа форма за това, което трябва да изпея. Чувството при всяка проява е различно и зависи от много фактори. Примерно, чувството, което имах преди десетина години и онова, което изпитвам сега са различни, тъй като сега имам повече опит. От друга страна, публиката също участва в изявата, получава се размяна на енергия между публиката и изпълнителя. Всеки път този обмен е различен и чувството винаги е различно.

   Какъв е твоя музикален опит извън сферата на операта и соловото пеене? Можеш ли да се представиш като певица в някой друг жанр и би ли искала по-сериозно да се посветиш примерно на пеене в някой рок или метал състав?

   Абсолютно съм отворена за експерименти, ако някоя идея ми хареса. През 2010-та гостувах на концерта на групата „Дивлье ягоде” в Дом синдиката в Белград, където пях тяхната песен „Сто века”. Да излезеш на сцена с една толкова известна група беше наистина незабравимо преживяване.

   През 2015-та пях саундтрак за германския филм “Wenn ich Ich sage”, който режисираха моите колеги от Университета Фолкванг. Освен това сътрудничих и с танцьори и участвах в проекта „Arena Arctica“ през м. декември тази година.

   Що се отнася до пеенето в рок или метал състав, с удоволствие бих се занимавала  ако условията са адекватни, т.е. ако почувствам, че определена посока ми приляга.

   Имаш ли идоли в музиката и кои жанрове обичаш да слушаш?

   В различни периоди от живота си имах и различни идоли. Дълго време бяха Cecilia Bartoli, Anna Netrebko и Angela Gheorgiu. След това Patricia Petibon, Philippe Jaroussky, Christophe Dumaux, Diana Damrau, Катарина Брадич и много други.

   Това, което винаги ме е впечатлявало е комбинацията на метала и класическата музика. Така всъщност и започнах да слушам метал. Първата група беше Apocalyptica. След това открих Nightwish, Therion и всички останали метал групи, които частично или въобще нямат връзка с класиката. Интересно е, че песните на Metallica за първи път чух в изпълнението на Apocalypticа на четири виолончела, а след това в оригинал. Знаех и преди, че Metallica съществува, но никога до тогава не бях в допир с тяхната музика.

   Днес слушам доста жанрове, почти във всеки жанр мога да намеря поне един изпълнител или песен, които да ми харесат. Това, което най-много слушам освен класиката е музиката на 80-те години, от пост-панка и алтернативата до глам-рока и всичко, което има нещо общо с готик/метал звука. Нарочно бих изтъкнала групата Depeche Mode, която е трудно да се класифицира в един жанр, а сред представителите на новия поп звук Lanа del Rey. 

   Смяташ ли, че във времето, в което и неталантливите музиканти лесно стават известни е възможно публиката да се поинтересува за качеството и да се доближи, примерно до класическата музика? Каква е ситуацията по този въпрос в Германия – каква музика е популярна и има ли на тяхната музикална сцена място за онова, което при нас би се определило „кич”?

   Кич има навсякъде в света, имало го е и в предишните епохи. Нещата, които нямат стойност с времето се забравят. Дали нещо днес ще стане популярно зависи от медиите и те са онези, които оформят вкуса на публиката като цяло. За мен класическата музика е нещо извън времето, каквито са и Шекспир, Виктор Юго, Гьоте, Микеланджело, Ван Гог и др. Единствената разлика е в това, че музиката трябва да се изпълнява, за да живее. В Германия съществува силна традиция и система, така че класическата музика покрай всичките останали жанрове е много по-застъпена в обществеността. Трябва да разберем, че класиката не е съвременна музика. Тя някога е била съвременна музика, както това днес е музиката, която най-често слушаме по телевизията. Това, което аз виждам като проблем, е че имиджът, който са създали класическите музиканти за себе си, че те са на дистанция с публиката и че класическата музика е само за определени хора. А всъщност не е така. Примерно, за да бъде операта интересна за някого, той единствено трябва да знае за какво става въпрос в нея и да разбира текста. Относно дистанцията мисля, че на концертите изпълнителите трябва да бъдат по-спонтанни, по-непосредствени, по-близки; трябва да се разруши четвъртата „стена” между публиката и изпълнителите и те много по-искрено да се произнасят. Както се променя и всичко останало в света, променя се и отношението и начина на изпълняване на класическата музика.

   Какви са плановете ти за бъдеще? Къде виждаш себе си и с какво по-конкретно би искала да се занимаваш?

   Това, което във всеки случай планирам е да продължа да се изявявам и да работя върху нов репертоар. Имайки предвид, че съм следвала оперно пеене с особен фокус върху театъра и актьорството, операта несъмнено е една от целите, към които се стремя. Освен това обичам да пея и мюзикъл и останалите вече споменати жанрове, така че съм готова за нови предизвикателства.

 Д. Йеленков

Фото: От албума на М. Младенов

Рубриката „Млади нашенци“ е съфинансирана от Министерството на културата и информирането на Република Сърбия в рамките на конкурса за съфинансиране на проекти в областта на публично информиране на езиците на национални малцинства за 2016 г. Становищата представени в медийния проект не отразяват становищата на органите, които определиха средства.

https://www.youtube.com/watch?v=p07M3S3M3AU