Редакцията на портал ФАР трети поред ден публикува заключителната част от литературните произведения за живота и делото на Христо Ботев.
Днес Ви представяме мненията на Гео Милев и още песни за българския национален герой, революционер, поет и публицист Христо Ботев.
Приятно четене!
Гео Милев, този най-модерен, най-ерудиран български поет и публицист не може да отмине Ботев. Ето какво пише той, под заглавие „Христо Ботйов”, през далечната 1922 година. Колко са актуални и днес неговите размисли за Ботев, колко са неподвластни на времето:
„Внезапно и неочаквано, посред примитивните още наченки от българска поезия преди половин век, се появява голямата фигура на Христо Ботйов. Посред нерешителното и неловко сричане на многобройните стихотворци от онова време гласът на Ботйова прогърмява като мощна тръба за героична атака. Неговата поезия – това бе един стихиен трус, който разтърси българската литература и българската душа в нейния последен и тежък сън: това бе първата, внезапна и могъща, манифестация на българския гений.
Дотогава – нека го кажем открито и откровено – нямаше поети и поезия в България. И ненадейно: повелителната фигура на Ботйова – млад и пламенен, с тънки и остри черти, черна коса и брада, с очи, блестящи от мощ и гордост.
Неговият глас прогърмява кръз елегичния лепет на неговите съвременници като рева на буйно завтурнат пролетен вихър, който разлюлява дълбоките лесове в Балкана и кърши и унася в своя стихиен устрем листи и клони. Неговият глас е дълбок и остър вик, той ечи през всички строфи на неговите няколко стихотворения – един бодър вик дори и в строфите, дето прелива мъка и горест.
В цялата поезия на Христо Ботйов звучи все един прямо индивидуален и дори индивидуалистичен тон. Христо Ботйов, човекът и поетът, живее в нашия спомен с образа на индивидуалист, застрашително напрегнат от мощ и гордост. Но този индивидуализъм събира в себе си цялата душа на расата, из тъмните дълбини на която е израсъл поетът. Това е един инстинктивен и импулсивен индивидуализъм, набиран и блуждающ в продължение на години и векове, посред подемите и паденията на милиони изчезнали вече прадеди – набиран постепенно, бавно, като една цялостна психическа енергия, предавана от поколение на поколение и при това все повече увеличавана – за да намери в един определен час своето въплъщение в една избрана душа, душата на поета, предопределен да манифестира тази колективна психическа енергия, гения на своята раса. Това впрочем е винаги истинският, най-същественият белег на големия поет: колективната духовна енергия, която избива над неговите лични преживявания и чувства и която импулсира цялото му творчество. И това е Христо Ботйов за нас: първата блестяща манифестация на гения на българския народ – на жизнената сила, разпръсната и спяща през дългите векове на робство и черноземно страдание, но преживяла това страдание и отчаянието на това робство.
Така чрез Ботйова българският народ за пръв път изразява в дело своята жизнена психическа енергия, творческия стремеж на своя дух и реализира първия с мирово значение скок навън из своята национална същина – към висшите цели на един миров, всечовешки мироглед.
Неговата молитва е трояка: свобода – борба – братско единение. И в тоя строй от чувства и стремежи поетът търси и намира своите мотиви: той възпява легендарните шампиони на борбата – старинните хайдути, пламтящи в затънтените дебри на Балкана, посред ореола на всенародната обич; възпява момата, която избягва със своя любовник-бунтовник в планината; възпява своите другари, герои на българската революция: апостола Левски и Хаджи Димитър.
Ботйов ни е оставил само 19 стихотворения. Но само 19 реда от тях въпреки незавършеността на останалите, само 19 необикновени поетически образа са достатъчни да ни накарат да почувстваме стихийния творчески импулс у този поет – явил се и изчезнал твърде рано, като една ранна и внезапна манифестация на българския дух – на жизнената енергия в тоя дух – чрез която Ботйов, човекът и поетът, изскача извън своето време.
И в това е неговото голямо значение.
След това модерно, аналитично и ерудирано писане за Ботев да чуем и няколко модерни поети, инспирирани от Ботев и пели за него. Най-напред стихотворението „На Христо Ботев“ от Александър Геров.
Александър Геров
НА ХРИСТО БОТЕВ
Тъй върви светът. Лъжа и робство
на тази пуста земя царуват.
Затова нека живеем просто,
нека сърцата ни не тъгуват.
Борци са в мъки, в неволи мрели,
но кажи, що са могли да сторят?
Има и други, ясни предели
и във тях има радост, отмора.
Нека отидем във механата
и да изпием по чаша вино.
И нека от радиоапарата
да ни погали песен любима.
По булеварда стройни девойки
черни си очи издолу вдигат
и със онази мила усмивка
в нашите скръбни сърца ги впиват.
И още един модернист, Павел Матев, пее за Ботев в стихотворението „За Ботев“.
Павел Матев
ЗА БОТЕВ
Би трябвало разумно да живея.
Би трябвало! Но нали си у мен.
И нали ти ме учеше да пея
дори когато бъда оскърбен.
Дори когато мама в гроба плаче,
когато ми изменя любовта,
и заговорници ме дебнат в здрача
да мога с песен да се защитя.
И тук, където някого ругаят
и там, където някои мълчат –
аз мога много скрито да ридая
и много силно мога да крещя.
Тогава ме напуска моя разум
и ме обзема чувството за смърт.
Такава смърт, в която ти си разпнат,
а живите във тебе се кълнът.
Не, няма да останем без стихотворение на Ботев в оригинал. Ето я чудесната балада „Хаджи Димитър“.
Христо Ботев
ХАДЖИ ДИМИТЪР
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя на две строшена;
очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега…Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак…Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа,
и певци песни за него пеят…
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи.
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнака дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже, –
а той я гледа – мила, засмена!
„Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвъркнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!
Подготвил: Иван Иванов
Фото: Стефан Павич
