Храмът „Света Троица“, известна и като вилаетската църква, е построен в периода 1833 – 1835 година върху основите на предишна, вече съборена църква със същото име. Новият храм е бил украсен с икони, дело на майстора от Самоковската иконописна школа Димитър Зограф – син на Христо Димитров и по-голям брат, закрилник и учител на Захарий Зограф. През 1835 и 1854 г. той е изрисувал 58 икони от иконостаса, разпределени в царския, в апостолския и в празничния ред. Чудните образи на Св. Йоан Кръстител, на Св. Анастасий, на Св. Йоан Рилски-Чудотворец, на Св. Андрей Първозвани и др. са излезли изпод четката на зографа.
Изворската черква е построена след танзиматските реформи в Османската империя, когато било разрешено да се строят нови черкви, но само върху стари основи. На 21 юли 1833-та султан Махмуд Хан ІІ издал ферман за построяване на изворската църква върху основите на стария разрушен от страна на турците храм. С много хитрости относно размера на основите, през есента на 1833-та, тук изворци открили първото килийно училище.
Жителите на Босилеградско разказват интересна легенда за начина, по който делегатите са се сдобили с разрешение за построяването на толкова голяма църква: Българските пратеници във Високата порта чакали дълго да бъдат приети от съответния служител. Когато внесли своето прошение и то било прието, от радост те обещали да дадат курбан един цял печен вол. Султанът се усмихнал и развеселен махнал с ръка и казал: „Добре, нека Вашата църква да е голяма, колкото кожата на тоя вол!“ Смутили се нашите хора, но един от тях помолил: „Може ли да запишете това във фермана?“ Записали го така, а изворчани, като се прибрали, опекли вол. Кожата му нарязали на тънка ремъчка (ивица). Когато султанските пратеници дошли да видят храма, били изненадани неприятно от огромните размери на православния храм. Селяните обаче им демонстрирали, че църквата не излиза от пределите на волските ивици и турците нямало какво да направят.
През 1834-та бил ускорен строежът на изворската църква като централна, нахийска или, както я наричат тогава, „вилаетска“ черква с предназначение да служи на цялото Краище. Сградата е трикорабна с дървени колони между корабите, с нартекс с каменна аркада от запад и 6 стенна абсида на изток, подът е настлан с големи каменни плочи. Забележителни са особено внушителните ѝ за това време размери: 36 метра дължина, плюс абсидата още над 2 м, и ширина 19,5 метра или около 720 m² застроена площ, с наос висок при билото към 12 m, и купол извисяващ се на близо 20 м от земята до върха на кръста! Строежът продължил три години с волни пожертвувания и доброволен труд на местните селяни. Майстори-зидари били доведени от Дебър, а материал се донасял най-добър от някои запуснати вече църкви – камъни, каменните стълбове, гранитните первази, а и разни украшения, като барелеф на ламя, змия с гълъб и пр. Вътрешните стенописи, както споменават местни хора, били изографисани от майстори от Самоковската художествена школа. Камбаната и е отлята във водещия български камбанолеарен център в село Горно Броди, Сярско от майстор Георги Алексов.
Константин Иречек пише за изворската църква: „Около 50 крачки дълга и 25 широка, разделена на три отделения, с дъсчен таван и каменен под. Във фасадата се намира отворен перистил, в който са изобразени митарствата, мъката в пъкъла за такива грехове, които краищенци могат може би само оттук да научат.“
През XIX век Извор е просветен център на българите в Краище. В 1833 година, при непостроената още изворска църква се открива училище, в което учителстват поп Георги Старио, даскал Тривун от Кратово, Димитрия Стоянов от Ново село, Струмишко, местните свещеници поп Гено и поп Тодор.
Благодарение на тази църква, село Извор се превърнало в средище на цялото Кюстендилско Краище. По времето на комунистическия режим в бивша Югославия, църквата претърпяла значителни повреди, като една част от външните стенописи са варосани, а най-ценните икони са откраднати. Необходими са сериозни усилия от страна и на сръбската и българската държава за реконструкция на изворската църква, която е от най-ценните културно-исторически паметници на българите в Сърбия. Грозно е, че стенописът в западния край на северната фасада е заличен с вар, а някои от българските икони от царския ред са откраднати.
Според спомените на местни жители, предадени от поколенията, за построяването на църквата местното население е поело ангажимент всяко семейство да подсигури по 4 кьошника, като ги транспортира от Земен. Тъй като не са имали железни шини за колелетата на волските каруци, транспортирането е ставало със сани. От Извор са тръгвали с двои сани, та като се изтъркат едните, са претоварвали на другите. Според професор Йордан Захариев в църквата са вградени редица строителни елементи, донесени от други църкви в околността. Според други предания, за градежа на църквата са били нужни голямо количество камъни, сгодни за градеж. Подобно на практиката в Банско тогавашният свещеник решил простичко въпроса. Всеки мирянин, който има работа в общината или в църквата да достави поне два сгодни за зидане камъка. Получило се така, че майсторите не могли да надвият доставките, изоставали със зидането.
И така вече над 150 години храмът „Света Троица” в село Извор краси околията и закриля духовното и културно наследство на българите от тези краища.
А сега за село Извор. Намира се на 4 километра североизточно от Босилеград, недалеч от границата с България. Разположено е в подножието на планината Рудина. В центъра му се намира извор, откъдето получава и името си. Селото е пръснато на 8 главни махали (Село, Сушичка махала, Мутавджийници, Длъга Орница, Браньèвска, Колибска, Джорговска и Брèкинска), някои от които се рзделят на подмахали.
Според проучвания в местностите Кленье и Богатица, край днешната сръбско-българска граница са открити основи на сгради и гробници, което говори, че в тези краища е имало организиран живот и в миналото.
Щом влезнете в селото, дъхът ви ще спре прекрасното местоположение, уникалната природа и архитектурата на къщите, които са строени много по-различно от останалите къщи в Краището. Характерните двуетажни къщи са дюкяни от прочутата Изворска чаршия, която преданията свързват с идването на Васил Левски тук. В миналото е имало и голям хан– Пашовият хан. В него, по данни на изворчанина Ефтим Попов, през 1890 г.са се срещнали двамата велики писатели– Иван Вазов от България и Бора Станкович от Сърбия. За съжаление тези прекрасни двуетажни къщи вече рухват, тъй като техните наследници отдавна са сложили катинари на вратите и са напуснали селото..
Под сегашното си име Извор се споменава за пръв път в османски данъчен регистър от 1576 година. През XIX век е едно от главните села в Краището и е център на едноименната нахия в Кюстендилска каза. За разлика от много от останалите села в района, през този период Извор не е господарско село и обработваемата земя принадлежи на местните жители. В 1864 година селото има 44 ханета (220 мъже), а в 1874 година – 87 ханета (268 мъже, от тях 3 цигани-християни).
След Освобождението на България в 1878 г., Извор влиза в границите на Княжество България. Съгласно Закона за административното делене на територията на Княжеството от 1882 г. Извор е център на едноименна околия. От 1889 година околийски център е Босилеград, а Извор остава средище на община. През 1901-та Босилеградска околия е премахната, а съставляващите я общини са включени в Кюстендилска околия. Между 1880 и 1890 година в селото функционира и Мирово съдилище. В 1897 година Министерски съвет отпуска 2000 лева за строеж на нова училищна сграда в селото Тя е изградена през 1897 – 1903 година. Сега тя е полуразрушена.
Извор 1921 г.
По силата на Ньойския договор от 1919 година селото е включено в пределите на Кралството на сърби, хървати и словенци. Значителна част от обработваемата земя на Извор остава в България, както и по-голямата част от гората на селото – около 3000 декара. Местността Славчето остава дълги години мястото, където един път годишно, към края на месец юни, било разрешено да се срещат роднини от двете страни на границата. За тези тежки моменти възрастните разказват винаги със сълзи в очите си. През последните години на това място се организират събори и панаири от страна на общините Босилеград и Трекляно и много е по-различно от някогашните роднински срещи.
Населението на Извор е почти напълно българско. Според данните от преброяване на населението от 2002 година, етническият му състав е следният: 93,91 % българи, 4,34 % сърби и 0,86 % югославяни. В началото на 20 век в село Извор са живели над 600 души, а през последното преброяване което се проведе 2011 година в Извор са живели 61 човек. Остава да видим колко ще бъдат при преброяването, което ще се проведе през 2021 година.
Б. Иванов
Фото: Владимир Кройф Захариев
Това медийно съдържание е част от проекта „Българското малцинство и четирите перли на духовността му“, който се съфинансира от Министерството на културата и информирането на Република Сърбия, като част от конкурса за съфинансиране на проекти за производство на медийно съдържание на езиците на националните малцинства през 2019 година.
Становищата, изразени в подкрепения медиен проект, не отразяват непременно позицията на органа, който е отпуснал средствата.
