a

Едвин Сугрев с книгата „Елегия за краището: Разказът за съдбата на българите в Западните покрайнини е тежък разказ

Дали историческото минало, живота и битието на българите в пределите на днешна Сърбия (т.нар. Западни покрайнини) с една дума казано е „елегия“ или пък е изпълнено с мечти и светли идеали за по-добро бъдеще? Дали българите в Сърбия, откъснати не по своя воля от майка България, са запазили българското самочувствие, езика, културата и традицията? Дали през изминалия век са били дълги години забравени от родината и до коя степен предишните държави, където са живяли, са спазвали правата на малцинствата, включвайки и правата на БНМ.

На тези и други въпроси от Ньоския договор до днес и от сегашна гледна точка, в най-новата си книга пише известният български публицист, поет, общественик и политик Едвин Сугарев. Като генерален консул на Р България в Ниш (2016-2020) е бил свидетел на различни събития в районите с българско население.

Книгата носи заглавие „Елегия за краището. Съдбата на българите в Западните покрайнини“, която автора предостави на ФАР в електронна версия. Това бе повода да го потърсим за интервю, а той с удоволствие се отзова и говори специално за ФАР.

Нека да кажем, че Краище е планинска област, простираща се от двете страни на сръбско-българската граница, в която се намира и Босилеград. Г-н Сугарев, защо сложихте думата „елегия“ в наслова?

Елегията най-често се възприема като скръбен жанр, като тъга по нещо безвъзвратно изгубено, но също и като израз на противоречията между човешките идеали и обществената реалност. Разказът за съдбата на българите в Западните покрайнини е тежък разказ – става дума за едно малцинство, чиито права и достойнство са потъпквани десетилетия наред, благодарение на което то вече е на ръба на изчезването. Именно по тази причина разказът за него няма как да не е елегичен. Тези българи често наричат „Краище“ обитаваните от тях гранични територии, но тази дума има и метафоричен смисъл – Краището е нещо като края на света, където Бог е висока, а цар – далеко, и където самата съпричастност на родината майка към тяхната съдба е до голяма степен имагинерна. Накратко казано, това е смисъла, който съм вложил в заглавието на този проект, който е реализиран с подкрепата на програмата „Социални изкуства“ на българското Министерство на културата.

This image has an empty alt attribute; its file name is 76-683x1024.jpg

This image has an empty alt attribute; its file name is 77-683x1024.jpg

Според Вас, каква е реалната обстановка за живота на българите в Сърбия и за тяхната борба за национално и икономическо оцеляване, имайки предвид, че вашата дипломатическа мисия, между другото, е била тъкмо в Цариброд и Босилеград, с компактно българско население?

Като генерален консул на Р България в Ниш аз действително поех отговорност за българите от Западните покрайнини и в течение на повече от четири години поддържах преки контакти с тях, така че мога да свидетелствам от първа ръка за техните проблеми, за трудностите, които срещат, за битките в защита на техните права и трудните победи, които успяват да извоюват. Практически обитаваните от тях територии са сред най-бедните и икономически недоразвити в цяла Сърбия, което се дължи на много фактори – например на това, че с присъединяването на тези български земи към Кралството на сърби, хървати и словенци по силата на Ньойския договор, тези български земи остават откъснати от своите естествени транспортни връзки и пазари, което те са преодолели много трудно и с цената на забавено развитие. Други фактори обаче са валидни и днес – например нежеланието на сръбската държава да инвестира в тези области, както и различните форми на асимилационни политики, някои от които, за съжаление, са видими и днес.

Вие сте се срещали с различни проблеми на малцинството, но и с хубави инициативи, дейности и проекти, които бяха реализирани през изминалите години. Кое остави най-силно впечатление у Вас?

Може би най-силно впечатление ми направи самият факт, че въпреки трудните условия българите в Западните покрайнини не се предават, че отстояват своите права и търсят по-достойно битие въпреки тежките условия на живот, и спазват една стародавна, почти възрожденска етика, отдавна изчезнала в българските предели. Това отстояване на българското в течение на повече от сто години, наситени с различни форми на асимилация, е истински подвиг. Впечатляващи също бяха и някои инициативи, които продължаваха да се развиват или бяха наченати в рамките на моя мандат – например създаването на двата медийни портала „Фар“ и „Глас пресс“, стартът на списание „Визия“, създаването на трети Културно-информационен център в село Звонци, развиващия се вече 28 години международен Великденски фестивал в Босилеград, Детската олимпийска ваканция, провеждаща се също там, серията проекти, реализирани с помощта на програмата Сътрудничество за развитие – като Ремонтът на културния дом в Цариброд и изграждането на лятна сцена към Народната библиотека „Детко Петров“, и много други.

В книгата сте обработили и актуални проблеми в областта на образованието на роден език. Какво е положението в тази сфера?

Проблемите в областта на образованието за съжаление имат дълга история и имат тежки последици за етническата идентичност на българите в Сърбия. След Ньойския договор българските учители са прогонени, а образованието на български език е било на практика забранено. Вторият тежък период е през втората половина на миналия век, когато под формата на „реорганизация“ на образованието обучението на български език е изтласкано от училищата и заменено с факултативно, сиреч незадължително обучение в рамките на между два и четири часа седмично. По този начин цели поколения българи са лишени от правото да получат образование на роден език – което право впрочем фигурира в сръбското законодателство и сръбската конституция. Друг голям проблем, който и до днес не е преодолян, е свързан с липсата на учебници на български език. Непрекъснато се внушава, че образованието на български език е непрестижно и не може да осигури добро бъдеще на учащите се. Изискването родителите да попълнят анкетна карта, за да могат децата им да изучават български език, е друга пречка – тези анкетни карти не са анонимни и на практика чрез тях се декларира българско самосъзнание, а много от тези родители си спомнят времената, в които подобна декларация има тежки последици – или най-малкото представлява пречка за бъдеща кариера. При това положение не е чудно, че примерно в град като Цариброд, с предимно българско население, е имало години, в които нито едно дете не се е записвало в паралелка с изучаване на български език. Пречките пред образованието на роден език впрочем съвсем не са случайни, те са стратегически премислени – ако неглижирате родния език на едно малцинство, ако предотвратите възможността неговите деца да го ползват в своето образование, това малцинство постепенно губи етническото си самосъзнание, откъсва се от корените си и или се сърбизира, или пък се припознава в някаква фантомна идентичност – например тъй наречените „югославяни“.

This image has an empty alt attribute; its file name is 78-1024x683.jpg

Една от главите на книгата е със заглавие „Зависимостта на медиите“. До коя степен българските и малцинствени медии в Сърбия са под партиен контрол, има ли според вашето изследване медии, които не са подвластни и може ли да се намери модел за устойчиво финансиране?

Зависи от статуса и нравствените устои на различните медии. Има такива, които съвсем очевидно са под контрол и обслужват съвсем пряко тези, които им осигуряват финансиране – със съжаление трябва да кажа, че типичен пример в това отношение е вестник „Ново Братство“, който не случайно често бива определян като вестник на Владимир Захариев. Има и медии, които твърдо отстояват своята независимост – въпреки всички трудности: такава е вашата медия, порталът „Глас пресс“, списанието „Бюлетин“, издавано от КИЦ Босилеград, и др. Повечето зависимости се създават по линия на финансирането – тъй като става дума за регионални медии на български език, те трудно могат да разчитат на реклами. Разбира се, тези зависимости не са универсални – например сп. „Визия“, финансирано предимно от Общинския съвет на Цариброд, е съвсем прилично издание. Въпреки това съществуват граници, които зависимите от спонсорите си издания не могат да преминат – например срамната ситуация с последните избори за Национален съвет на българското малцинство беше много внимателно заобикаляна или третирана по превратен начин. Винаги трябва да се има предвид един неизменен закон в медийното пространство: свободен е този, който е финансово независим. Затова е много важно малцинствените медии да получават подкрепа от родината на това малцинство. Такава подкрепа под формата на проектно финансиране вече е оказвана не веднъж, включително и на вашата медия, но е важно тя да има постоянен характер и да гарантира сигурност на медиите, за да могат те да говорят свободно по важните за малцинството ни проблеми. Това само с проекти няма как да стане – тази помощ е важна, но има епизодичен характер. По мое мнение трябва да се основе фондация от независими авторитети, принадлежащи към българското малцинство, чрез която да се осъществява финансирането на малцинствените медии – като се направи кампания за набиране на средства от български компании и от международни фондации в сферата на журналистиката и културата.

„Разминаванията между думи и дела“ също е една от главите. За какво става дума?

Става дума за разминаванията между обещанията на политиците и тяхното изпълнение. Нагледал съм се на такива разминавания – на високо равнище и в Сърбия, и в България много се обещава, но след това обещанията се забравят и резултатите са нищожни. Нека само си спомним обещанията на сръбския президент Александър Вучич по време на срещата му с българския президент Румен Радев в Цариброд през 2018 г., когато той призова българите да обичат България, да тачат своя род и език, своите имена и култура. Само месеци по-късно, през същата тази 2018 г., изборите за Национален съвет на българското малцинство бяха опорочени – под натиск от страна на оглавяваната от него партия. Трябва ли да припомням и съдбата на арестуваните паметни плочи за жертвите при опожаряването на Босилеград и околните села от четата на Коста Пекянац, един от „героите“ на Топлишкото въстание? В съответствие с неговото обещание те наистина бяха върнати, но и досега събират прах в помещенията на КИЦ Босилеград, въпреки че всички процедури по искането да бъдат поставени са изпълнени още преди години – и за съжаление съм сигурен, че това никога няма да бъде разрешено.

This image has an empty alt attribute; its file name is 79-1024x683.jpg
Цариброд
Покрай екологичните проблеми, писахте и за метаморфозите на местната власт, но и за големия демографски срив на българското население?

През 1961 г. в Сърбия е имало 62 624 българи, а само 50 години по-късно, през 2011 г., са останали едва 18 543. С други думи – само за половин век повече от две трети от българското малцинство се е стопило. Трябва да подчертая, че това не са естествени демографски процеси – никакъв демографски срив не може да протече с такава скорост. Тези българи не са изчезнали, както не са изчезнали и българите в Пирот, Ниш и Поморавието, или примерно в Беломорска Тракия. Те са се стопили в следствие на мощен асимилационен натиск, изгубили са своята етническа идентичност, били са принудени да емигрират в България или да отидат във вътрешността на Сърбия в търсене на по-достоен живот, където обаче асимилационните процеси протичат с по-голяма скорост. Метаморфозите на местната власт са толкова видими, че няма смисъл да се говори за тях – вие ги виждате ежедневно. Екологичните проблеми обаче са знакови – тъй като повече от ясно демонстрират отношението на местната власт към българите в Западните покрайнини. Да кажеш, че отровените реки били мътни, защото в тях имало бяла глина, че водата им не само че не била вредна, ами била полезна за здравето, и че единствената причина за екологичните проблеми в региона били бомбардировките на НАТО – това наистина е възможно само на Балканите.

Съгласни ли сте факта, че при досегашните правозащитници на БНМ в Сърбия е имало и доза лицемерие и користолюбие, но че има и много хора от малцинството, които са запазили българския дух в сърцето, душата и семействата си без шовинизъм и национализъм, а с добро сътрудничество между двата братски народа?

Там, където се водят обществени битки и се сблъскват политически интереси, винаги се намира и кой да прояви лицемерие и користолюбие – но това не е най-важното. В рамките на моя мандат срещнах много хора от малцинството, които не само бяха запазили българския дух в сърцето си, но и притежаваха нравственост и изповядваха ценности, които вече рядко се срещат в българската общност. Сякаш дългата изолация и десетилетията устояване на асимилационния натиск бяха съхранили у тях нещо от духа на нашите прадеди, отдавна изтлял в днешното прагматично време. Срещнах истински герои в отстояването на българското, истински учители по достойнство и кураж – като Иван Николов например, на когото е посветена тази книга. В тях нямаше и следа от реваншизъм, нямаше желание за отмъщение заради дългите страдания, преживяни от малцинството ни – само ясно съзнание за това, че страницата на миналото трябва да бъде прочетена и човешките права и достойнство трябва да бъдат възстановени – и че без това никакво сътрудничество и братство между двата народа не би било възможно.

Кои български действия и бездействия бихте изтъкнали, а които са намерили място в книгата?

Няма никаква истина в често срещаното мнение, че България не била направила нищо за българското малцинство в Западните покрайнини. Направено е не малко: нека спомена само възможността абсолвентите от това малцинство да следват в български университети при облекчени условия и със стипендии, като днес предлаганите места са достатъчни за всички, които искат да следват. Нека припомня и множеството конкурси, спечелени от български неправителствени организации по програмата Сътрудничество за развитие, координирана от българското външно министерство. Но ако трябва да бъда откровен, ще кажа: направено е много, но не достатъчно. В книгата посочвам достатъчно ясно какво не е направено, тук ще спомена само едно: България трябваше да обвърже много категорично подкрепата си за интеграция на Р Сърбия в ЕС със спазването на правата и осигуряването на достоен живот на своето малцинство в Западните покрайнини. И тъй като това не беше направено, няма да мине много време и вече няма да има кого да защитаваме – тъй като това малцинство се топи пред очите ни. Грешно и срамно е да затваряме очите си и забравяме за българите тук – в името на някакви други интереси.

This image has an empty alt attribute; its file name is 80-1024x683.jpg
Босилеград
Обезлюдявването на Цариброд и Босилеград, както и на други градове, общини и села в Сърбия е факт. Има ли шанс да се завърнат младите или поне една част от тях за да живеят и работят в родния си край? Какво може да се направи в тази насока от българска и сръбска страна?

Ако говорим за Цариброд и Босилеград, бих говорил за обезбългаряване, а не за обезлюдяване. В тези общини – и най-вече в Босилеград, най-бедната община в цяла Сърбия, се създават условия на живот, които форсират демографските процеси, чиято тенденция е, разбира се, негативна. Има шанс младите да се върнат по родните си краища само ако могат да намерят там възможности за развитие и качество на живот, а Краището към момента не предлага нито едното, нито другото. За да бъде спрян демографския срив, българската и сръбска страна трябва да се споразумеят за дълготрайни и целенасочени инвестиции в икономиката и инфраструктурата в този регион – засега в това отношение обаче има много приказки, но малко действия.

Какви са плановете Ви, кога можем да очакваме премиерата на книгата в печатна форма и кой ще бъде издател, имайки предвид усложнената епидемична обстановка?

Първоначалните ми планове бяха да направя представяния на книгата в Цариброд, Босилеград и Звонци, но новата вълна на пандемията едва ли ще позволи подобна възможност. Всъщност книгата е току-що завършена, тепърва предстои да търся издател и форми на разпространение. Използвам случая да благодаря на „Фар“ за това интервю, което ще бъде и първото представяне на този текст на сръбска територия.

„Аз винаги съм се чувствал много повече като поет, отколкото всичко друго“. Това го казахте в едно от последните интервюта пред ФАР и на представянето на стихосбирката Ви „Скрити сетива“ през февруари 2020 г. в царибродската библиотека. Оставате ли си при същото мнение?

Разбира се, че оставам на това мнение – поезията за мен е била винаги самата духовна сърцевина на битието ми. Сега вече – след толкова години, се отървах от всички странични ангажименти и съм само писател на свободна практика. И разбира се, пиша поезия, но не само – също и фрагменти, есета, критика и публицистика.

Покрай ФАР и ФАР ТВ, най-младото чедо на сдружение „Емблема“ от Цариброд е ФАРЧЕ, списание за деца и юноши на български и сръбски език. В него намери място и детската Ви приказка „Котаракът-художник“. Удовлетворява ли Ви това и четете ли ФАР?

Чета най-редовно „Фар“ и неговото „Фарче“. Радвам се, че приказката ми намери място в него – дано децата от Цариброд са я харесали. Тя впрочем е писана доста отдавна – в рамките на една серия „Приказки за непослушните деца“. Продължих да пиша приказки и по-късно, включително и по време на престоя си в Сърбия. Три от тях, включително „Котаракът-художник“, излязоха във Франция като отделни книги. Ще се радвам, ако продължите с тази си инициатива.

В момента сте поет и писател на свободна практика, а интервюто взехме по време на вашето пребиване в с. Камен бряг на българското Черноморие, където имате къща. Има ли по-хубава почивка отколкото тази край българското крайбрежие?

Камен бряг винаги е бил за мен място на сила, там съм написал и много от нещата си. Идвам всяка година по тези брегове от 40 години насам. За щастие този бряг няма нищо общо с бетонираните и урбанизирани курорти по южното Черноморие, може би защото няма пясъчен бряг, тук природата се е запазила в автентичен вид – дива и почти недокосната.

Този уют и спокойствие край морето дава ли Ви вдъхновение за нови книги?

Винаги ми е вървяло писането в Камен бряг, не случайно съм автор на книги като „Стихове от Камен бряг“ и „Хайку от Камен бряг“. Миналата година написах тук повечето от фрагментите в сборника „Сърцевина“, тази година написах доста стихове, които още си търсят книгата.

Благодаря за интервюто, желая Ви много здраве, успех на книгата и до нови срещи.

Електронната версия на книгата „Елегия за краището. Съдбата на българите в Западните покрайнини“ можете да прочетете ТУК.

This image has an empty alt attribute; its file name is 81-1024x683.jpg

Едвин Сугарев (биография)

Едвин Сугарев е един от най-известните съвременни български поети и писатели. Този публицист, филолог, литературен критик, журналист, общественик, дипломат, политик и депутат е роден през 1953 г. в София. Баща му е потомък на македонски комити, а майка му е плод на щастлива любов между полякиня и швед, за които България е станала втора родина. През 1978 г. завършва българска филология в Софийския университет и защитава последователно “малък” и “голям” докторат. Става научен сътрудник в Института за литература при Българската академия на науките, преподавател в Софийския и Пловдивския университет, както и в Нов български университет. Той е бил редактор на литературния самиздатски алманах „Мост“ и на „Литературен вестник“. Автор е на редица стихосбирки, книги с литературна критика, научни монографии, сборници. журналистически изследвания и стотици статии в периодичния печат. Има множество награди и номинации на национални литературни форуми и конкурси. Дейността си на литератор и поет Сугарев съвместява с обществена и политическа дейност. В периода 1997-2002 година е посланик на Република България в Монголия и Индия. Постът на генерален консул на Република България в Ниш (2016-2020) е трето дипломатическо назначение на поета. Като дипломат в Сърбия изцяло се запознава с живота и проблемите на българското малцинство. Благодарение на натрупания опит и знания пише книгата „Елегия за краището. Съдбата на българите в Западните покрайнини“. В българския политически живот е известен с гладните си стачки. Има шест деца и е вегетарианец. Живее и твори в София.

Интервюто взе Петър Виденов

Фото: Стефан Павич / Владимир Кройф Захариев

Написал/ла

Петър Виденове е роден през 1970 година. Макар и агроном по професия, изцяло се посвещава на журналистиката. Журналистическата си кариера започва през 1995 г. в радио-телевизия Цариброд, където като журналист, водещ и редактор вече 21 години участва в създаването на различни радио и телевизионни предавания, документални филми, репортажи и интервюта на български и сръбски език. Виденов особено се отдава на опазването на културата и традицията на българското национално малцинство в Сърбия. Журналист-редактор (1999-2000), член на редколегията (2000-2002), главен и отговорен редактор на РТВ Цариброд (2002-2003) и (2009-2011). Дългогодишен сътрудник на Издателство „Братство“ и едноименния седмичник на български език. Сътрудничи с електронни и печатни медии в Сърбия и България, а особено с националната телевизия РТС – „ТВ журнал на български език“. Той е кореспондент на българското национално списание „Лов и риболов“. С агенцията за кинематографична и телевизионна продукция „Positive Production“ от Димитровград изготвя документални филми и предавания – режисьор и сценарист на филмите „Трио Форте“ и „Златан Дудов“. Той е един от основателите на сдружение на гражданите „Емблема“ и Интернет портала „Фар“. Занимава се с публицистика. Автор на книгата „По ловджийски“. Член на Независимото сдружение на журналистите на Сърбия и Международната федерация на журналистите (IFJ). Лауреат на значими журналистически награди и признания на домашни и международни медийни фестивали.

Без коментар

Оставете коментар