Тази статия е история за това какво е било, какво е и какво ще бъде. Свързана е с Мичо Митич, художник, фрескописец и учител по изобразително изкуство от Цариброд.
Историята започва през седемдесетте години на миналия век, когато Мичо прави стенопис на терасата на апартамента си на тогавашната улица „Борис Кидрич“, а днес „Белградска“ в Цариброд.
Това е времето, когато след гимназиалните си дни той тъкмо се готви да тръгне по несигурния път на професионалното творчество в изобразителното изкуство. И тръгва. Към Белград, но не да рисува, а да работи и да изкарва препитанието си.
Едва след няколко години той се записва в Полувисшето училище по изящни изкуства, което завършва през 1989 г., но желанието да разбере, научи и сътвори колкото е възможно повече скоро след това го завежда в Академията на Сръбската православна църква, където завършва фрескопис през 1998 г. в класа на професор Драгомир Яшович.
Това е времето, когато той рядко се връща в родния си Цариброд, само за да посети родителите си, и посвещава цялото си време на работата и усъвършенстването си, като работи и живее в наети стаички, които не предоставят възможност за изява на творческите заложби на художника.
Ето защо той „завършва“ в Калуджерица, на улица, наречена например „Трета черешова улица“, без домашен номер и телефон, но с цяло таванско помещение, което може да побере всичките му аксесоари, бои и стативи и където отдалечеността от центъра на Белград се превръща в предимство.
А именно, цялото това пространство и време стават съюзници на неговата работа, изследвания и чести експерименти, а единствените свидетели на напредъка на Мичо от този период са неговите приятели, които са готови за приключението да пътуват с три превоза по време на санкциите, когато автобусите са пълни като „кошници“ и редки, почти като Халеевата комета.
Това са и моментите, когато поради развихрилата се инфлация в страната по онова време се задава въпросът да рисувам ли или да се храня. Ние естествено не знаем с какво и колко се е хранил Митич, но свидетелството за това какво и колко е работил получихме няколко години по-късно, на изложбата в Народния университет „Божидар Аджия“ през 1997 г. Изложените творби са художествено силни и технологично перфектни, направени с най-висококачествените бои, купени в „инфлационното“ време, когато струваха цяло състояние.
Изглежда, че това е „съдбоносната“ изложба на Мичо Митич, защото след телевизионния репортаж за нея изложбите му започват да се редят една след друга.
Две се помнят особено. И двете в Белград. Първата, в преддверието и фоайетата на Музея на югославската кинотека, е художествено въведение в проява, посветена на великия филмов и театрален режисьор, драматург и сценарист Златан Дудов, по рождение съгражданин на Мичо Митич. По това време, по идея на художествения ръководител на тази институция Динко Туцаквич, в рамките на проявата „Дни на Златан Дудов“ цялото „празно пространство е отстъпено на Мичо“ и той го запълва с реплики и интерпретации на велики художници от Испания и Холандия от 17-и век.
Въпреки че няма каталог, за изложбата е написано, че според общото мнение на публиката: „Златан Дудов и Мичо Митич си сътрудничат много добре, тъй като и двамата са успели да „почерпят“ действително едни и същи идеи със силно вдъхновение в испанската живопис от 17-и век; Митич, че животът е труден, а Дудов, че животът никак не е лесен.“
Втората изложба „пада“ в последния ден от бомбардировките на НАТО над Съюзна република Югославия, на 11 юни 1999 г.
Изложбата е открита от изтъкнатия изкуствовед и филмов режисьор Джордже Кадиевич в също така изтъкнатата по това време „Галерия 73“ на Баново бърдо.
Докато падат последните бомби, Кадиевич говори за картините на Митич и оригиналността, която вижда в тях. Никой не се помръдва, въпреки че взривовете се чуват много добре, а електричеството от време на време се изключва и включва, така че церемонията по откриването се проточва и по някакъв странен и символичен начин отбелязва края на нещо зло и обявява нещо, което би трябвало да е добро, което точно както електричеството по време на тази изложба за съжаление от време на време се включва и изключва.
И точно в момента, когато може да се каже, че Мичо се справя добре в Белград, той се връща в родния си Цариброд. Вероятно е искал да завърши историята си от своята тераса на бившата улица „Борис Кидрич“, но той се запътва към Нацопналната удожествена академия в София, където през 2003 г. придобива магистърска степен по стенопис при професор Олег Гочев.
След това създава семейство и започва да се занимава с преподавателска работа в ОУ „Христо Ботев“ в Цариброд, като навлиза в изцяло нова за него област – работа с млади хора и стимулиране на техния интерес към рисуването и изобразителното изкуство.
Наред с това, през летните ваканции, Мичо Митич предприема учебни пътувания до Дания и Швеция, като продължава предишния си навик да опознава изкуството при неговия източник, поради което преди това посещава Италия, Испания и Гърция.
Мичо Митич излага в посолството на Сърбия и Черна гора в Копенхаген и има няколко други изложби в Швеция и Дания.
Той не остава длъжник на местната публика, затова излага в Зренянин, Пирот, Цариброд и други градове в Сърбия и е чест участник в художествени пленери както в Сърбия, така и в чужбина, включително, разбира се, този в Погановския манастир. Участва и в консервацията на манастира Жича.
Логично е, че той често и с удоволствие приема да прави стенописи в църкви, манастири и параклиси. Прави стенопис на част от олтара в параклиса на св. Йоан Кръстител в манастира „Света Параскева“ в София, част от манастирчето над Цариброд, известно още като „Свети Димитрий“, църквата „Възнесение Господне“ в село Градине, изработва тронни икони за едноименната църква в село Смиловци, изрисува църквата „Свети Пантелеймон“ в село Сенокос и започва работа върху олтара на църквата „Рождество Богородично“ в Цариброд.
Мичо Митич е автор с пищна чувствителност и владее различни техники и форми, не е роб на което и да е направление и го има от почти абстрактния информел, през портрети, актове и композиции, близки до академизма, след това реминисценции и реплики на далечни и велики автори от късния Ренесанс и Реформацията до канонизирани фрески и икони във византийски стил. Поради това пред него се отварят много врати, а освен в Сърбия, Дания и Швеция, той излага и в Черна гора и България.
В него винаги ще се борят човекът на необуздаността и авторът, когото училището и училищното обучение притеглят към академичната дисциплина, църковния канон, византийската традиция и накрая към педагогическия подход или дидактиката.
Но именно в тази вечна борба винаги се откроява той и личният му печат, което го прави разпознаваем не само в произведенията на, така да се каже, светското изкуство, но и в иконите и стенописите, които се правят по строги правила и които безпогрешно можете да разпознаете сред множество други, да ги посочите и кажете, че това е произведение на Мичо Митич.
Мичо Митич наскоро се пенсионира. Отдавна не е на адреса на бившата улица „Борис Кидрич“. Живее в съвсем различна част на Цариброд, където е успял да създаде място, което му осигурява пространство, време и енергия да живее, за да рисува. Това състояние понякога може да бъде нарушено само от семейни задължения, които не са трудни за него. Останалото е същото, както преди много години в Калуджерица, в къщата без домашен номер. Мичо отново живее, за да рисува.
Така е сега. А в бъдеще? Казва, че има само едно желание! Да изрисува изцяло църквата „Рождество на Пресвета Богородица“ в Цариброд.
Дали това ще се случи не зависи от Мичо, това е по силите на този, който е над нас. За едни Той съществува, за други Той вече има желание да се направи нещо, защото по принцип животът е картина, която най-вече рисуваме сами.
Интернет портал ФАР
Проектът „Пет нюанса на безкрайността в изобразителното творчество на българите в Сърбия“ е съфинансиран от Бюджета на Република Сърбия – Министерството на културата и информирането.
Становищата, изразени в подкрепения медиен проект, не отразяват непременно позицията на органа, който е отпуснал средствата.
Този проект е съфинансиран и от Националния съвет на българското национално малцинство в Сърбия.
