Здравейте! Здравейте! Здравейте, скъпи, усмихнати, умни, лъчезарни момичета и момчета. Аз, единственото Фарче, което с блестящи букви и малка магия ви показва пътеките към детската литература, ще ви запозная с едно прекрасно момиче, пишещо интересни истории, на които четящите деца се наслаждават, особено тези, които обичат мотовете… Не знаете какво са мотове?! Дори и малките китайчета знаят за тях, тъй като техните преживелици, опаковани в прекрасни книги, са преведени в Китай!! Бързо намерете поредицата „Приключенията на мотовете“ и ще разберете кои са те.

Момичето, с което искам да ви запозная, усмихнатата майка на мотовете, казва се Радостина Николова. Родена е в град Варна през 1986 г. Завършва английска филология в Софийски университет, магистратура „Масови комуникации“ в Нов български университет, следва творческо писане в Софийски университет… Много училища е завършила! По професия е онлайн маркетинг специалист, но през 2013 г. Радост влиза в света на детската литература и започва да пише за най-добрия народ на света – децата. Дебютира с поредицата „Приключенията на мотовете“. Автор е и на книгите „Приказки от света на мотовете“, „Моите красиви рога“, „Кико без крила“ и „Шантавия до шия“.

Радостина Николова през 2013 създава издателство „Мармот“, което постоянно изненадва любителите на детските книги с нови пъстри и интересни издания.  

– Разкажи интересна история от детството си…

Някои от любимите ми истории от детството са свързани с по-големия ми брат. Когато съм била много малка – още на годинка – две, всички казвали колко съм сладичка. Един ден мама отишла до магазина и помолила брат ми да ме гледа. По онова време той бил около 8-9 годишен. Когато мама се върнала от магазина, видяла, че нещо блести в главата ми. Попитала брат ми какво е това, а той отговорил, че ме е посолил, защото всички постоянно казвали колко съм сладка.
Когато пораснахме, с него деляхме една стая. Трябва да съм била на около 5, когато той ми пускаше в тъмного преди заспиване две от любимите си песни – „Wind of Change” на Scorpions и „The Final Countdown” на Europe. И до днес, когато чуя някоя от тези песни, изпитвам изключително умиление.

– Кога започна да пишеш?

Първото си стихотворение написах в трети клас. Започнах да си водя дневник в гимназията. След това години работих като редактор в лайфстайл медии. Когато се появиха героите от първата ми книга през 2012-а, тази среща беше неочаквана за мен, но я приветствах с любопитство. Започнах да експериментирам със света им така, че да е увлекателно за мен. Основен съвет, който мнозина прохождащи писатели ще открият из книгите и уроците по творческо писане е „напиши книгата, която би искал да прочетеш“. Тогава не търсех съвети или книги по тази тема. Но стана така, че написах история, която ми достави удоволствие. Може би това, че съм била открита в нея, ѝ помогна да достигне и до повече деца. Не е най-добрата ми книга, но се изля без преструвки. Харесвам я най-вече заради това.

– За възрастни ли е по-трудно да се пише или за деца?

Трудно е по различен начин. За възрастни съм писала единствено в университета, когато ни поставяха всевъзможни задания, за да ни изкарат от зоната ни на комфорт и да ни провокират да опознаем различни техники, жанрове, стилове. Това беше предизвикателно, защото съм забелязала, че при мен образите диктуват историята и определят формата на текста. Що се отнася до писането за деца, там трудността е от друг тип и горе долу се свежда до въпроса – дали историята е или не е достатъчно интересна, за да ги провокира да искат да четат още книги. И още книги. Мисля, че това е нещото, което е движещата сила за много мои колеги, които вярват, че една добра книга може да отвори апетит за още добри книги и така лека полека да порасте едно четящо дете.

– Какво те вдъхновява да пишеш?

Мирис, гледка, нещо подочуто, нещо прочетено, добра книга, лоша книга, сън, копнеж, смешка, игра на думи, разговор, среща, филм, игра, любов, яд, състезание, храна, музика. Реално всяко едно от изброените в различни моменти е натискало магическото копче. Това, разбира се, обаче, въобще не е достатъчно. Много от идеите или са отлежавали дълго време преди да запретна ръкави или просто са си отишли с онова красиво вътрешно сгорещяване, с което са се появили.

– Какво чувстваш, когато имаш срещи с деца?

Притеснение, адреналин, еуфория. На срещите си при деца съм напълно разголена и това ме изтощава емоционално, но и ме кара да се чувствам пълноценна и щастлива. Случвало се е по време на гостувания да плача, да танцувам, да се смея, да рисувам, да играем на игри, няколко пъти дори съм пяла пред децата, при все че пея ужасно фалшиво. Чела съм им откъси от книги, които чета в момента, и сме ги обсъждали. Говорили сме си по теми, някои от които смешни, други – важни и трудни. Няма сценарий. Никога не знам как ще се развие срещата. Това е хем стряскащо, хем вълнуващо. И нерядко от притеснение будувам нощта преди това.

– Какви книги четеш?

Ами всевъзможни. Имам усещането, че никога няма да наваксам да изчета (или препрочета) детските книги, които са излизали и продължават да излизат. Освен това съм относително всеядна на тема художествена литература, но, ако една книга не ми дава нищо, просто ще я оставя. Напоследък се увличам също по биографии и различни вдъхновяващи истории, психология и философия. Чета по три – четири книги наведнъж и понякога се случва да открия паралели между въпросните книги съвсем случайно и при все че нямат нищо общо помежду си. Харесвам да откривам връзки там, където на пръв поглед ги няма.

– Едно твое послание към читателите.

Да намират поне 10 минути на ден да изучават нещо с поглед – какъв цвят е небето, колко бързо променя формата си някой облак, къде е тънката линия в тъмнината, която отделя планината от звездното небе, как трептят крилете на пеперудата, подухвани от вятъра, как се храни малко дете или животинче, как блести капката роса върху стрък трева… Светът е изумителен за наблюдение. Хубаво е да му се отдаваме от време на време, защото това ще изостри сетивата ни. Наблюдавайки грозното, ще оценяваме красивото. Виждайки красотата навън, ще започнем да я търсим и пропускаме и вътре. А светът има нужда от повече красиви хора. Това бих пожелала на читателите – и малки, и големи. На големите ще им е по-трудно. То е ясно. Важното е, че не е нито твърде късно, нито невъзможно.

Ето ме отново! Както ви вече казах, от сърце ви препоръчвам да се запознаете с мотовете и затова в моята малка библиотека, библиотеката на блестящото ФарчеJJ, представям ви самото начало на „Приключенията на мотовете“

ПРИЛКЮЧЕНИЯТА НА МОТОВЕТЕ

(откъс)

ПРЕДГОВОР

„Принцесата на мотовете е много по-нежна, пухкава и грациозна от другите мотове. Тя спи много дълбоко и сутрин се буди само след като седемте й придворни малки мота я погалят по веднъж, а кралят на мотовете я целуне. Даа, ето толкова гальовна е…“

Но ще стигнем до нея.

Обожавах историите за мотовете, които дядо ми разказваше понякога преди заспиване. Гушвахме се в тъмното и съвсем спонтанно той започваше. Сякаш цял живот бе живял с малките същества и бе опазвал всичките им навици и странности, милвал ги е, приспивал ги е, пошляпвал ги е, когато не са го слушали…

За пръв път ми спомена за тях, когато бях на шест. Попитах го с насмешка: „Мотовете ли? Дядо, това откъде ти хрумна!“

„ Как така откъде? Мотовете… ами това са едни чудати същества…“

Това е началото на неговата история и историята на един забавен мот, която се превърна в приключението на моето детство. Останалото ще научите от дядо, или както му викаше Мукс – Доди…

Глава 1

МОТОВЕТЕ, ТЕЗИ ЧУДАТИ СЪЩЕСТВА

Мотовете ли? Ааа, ами това са едни чудати същества…“

– Така ли? И как изглеждат? –попита ме Бобо, усещайки, че ще го изненадам с нещо интересно. Малкият ми внук беше страшно будно дете. Всичко приемаше несериозно и с големи, любопитни очи чакаше историите ми.

– Ами те живеят в гардероба у дома. Не са много глеми. Женските са пухкави и хубавици. Много нежни и гальовни. Козината им е мека и по-дълга. Муцунката – много сладка. Очите им са ококорени и изразителни. Честно да ти кажа, мъжкарите са малко по-недодялани, но пък безкрайно смели. Имат голяма щипка вместо лява лапичка. Странно чудо на природата…

Забравих да кажа, че и женските имат щипка, но тяхната е мъничка и дискретна, точно както всички от тях. Големи фръцли са женските мотове.

– А те как така живеят у дома? Не се ли страхуват от хората?

– Страхуват се. Показват се рядко, и то само на тези, на които имат доверие. А и нали имат щипки. Например веднъж бях настъпил един, без да искам, той пръцна и ме ощипа леко!

– А защо пръцнал?

– Защото е ядосан! Когато се ядосат, мотовете пръцкат. Не точно, но звучи така. И когато нещо ги тормози също. Ще ти покажа някой път. Ти не си ги виждал, защото те се крият. Стават невидими и много малко хора са ги виждали. Както казах, трябва да ти имат доверие. Сигурен съм, че и това ще стане.

– А колко са големи?

– Най-големите достигат височина до 20 см. С възрастта щипката им расте. Колкото по-голяма е тя , толкова по-възрастни са. Когато ги опознаеш, ще ги заобичаш много!

– А как ще ги опозная, щом се крият?

– Ще ти разкажа всичко, което знам и съм преживял с тях. Тогава може би ще добият смелост да ти се покажат… Ако мъжкият те одобри, ще доведе и женската си. Те много си пазят любимите. Влюбват се веднъж и цял живот оставят заедно. Щастливи същества са. И за да не й се случи нещо, мъшкарят рядко показва половинката си пред други същества. Аз съм виждал женска само веднъж. Толкова беше хубава! Те си имат принцеса. Сигурно тя е още по-красива.

– Принцеса на мотовете?!

– Чувал съм, че Принцесата на мотовете е много по-нежна, пухкава и грациозна от другите мотове. Тя спи много дълбоко и сутрин се буди само след като седемте й придворни малки мота я погалят по веднъж, а кралят на мотовете я целуне. Даа, ето толкова гальовна е…

-А мотовете имат ли си имена?

-Разбира се! Моят приятел, който живее в гардероба, се казва Мукс. Познавам го, откакто аз бях дете. Мотовте живеят стотици години. Той е много добър, но доста своенравен. Понякога е игрив, друг път не го виждам с дни, винаги е закачлив и обича да прави напук… Голям симпатяга е. Младок. Кръвта му ври.

– Нали каза, че го познаваш, отакто ти си дете! Как така младок?

– Казах ти, че мотовете живеят стотици години. Мукс тепърва влиза в най-хубавите си години. Започва да си търси женска… хайде, стига толкова за тази вечер! Марш в леглото.

– Лека нощ, дядо! Нямам търпение да видя Мукс!

Eлизабета Георгиев
Дизайн: Милана Виденов Миланов