Скъпи мои малки и малко по-големи приятели, книгопочитатели, днес ще ви запозная с едно добричко, лъчезарно, усмихнато, мило момиче… Казва се Анета. Ще си кажете обикновено име, но това име на хебрейски означава благодат, благодарност. Такава е и Анета като човек, малко съкровище на добрина.
Родена е през 1960 г. в град Провадия. От 1965 г. живее и учи във Варна. Завършва английска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, след което работи като учител по английски език. Автор е на прекрасни детски книги: „Тони-Пони“, „Гого“, „Джобното човече“, „Лунната люлка“ (за тази книга авторката е удостоена с престижната Национална награда „Константин Константинов“ през 2014 г.), „Пиано от картон“, „Зимни слънчогледи“. Книгите на Анета Дучева са представяни на Панаира на книгата в Лайпциг, в немски библиотеки в Берлин, в Българския културен институт в Берлин, в българските училища в Берлин и Хамбург, на Националния фестивал на детската книга в Сливен, в много училища и библиотеки в България.

– Разкажи интересна история от детството си…

Първите си детски години прекарах при моите баба и дядо в малко градче близо до Варна. Привидно бях тихо и послушно дете, но често измислях някоя щуротия. Тя ме правеше щастлива и не разбирах защо в подобен случай възрастните се ядосваха, та понякога изпадаха и в паника.
Бях най-малкото от всички съседски деца и когато играехме на “Пиян морков”, този морков бях все аз. Но това не ме натъжаваше – напротив, въртях се в кръг с превръзка на очите и се смеех заедно с другите. А когато нямаше с кого да играя, измислях игрите си сама и точно тогава ме навестяваше някоя от онези щуротии, за които вече споменах.

Имах си и друго занимание – наблюдавах отдалече скалите в края на града и понякога ми се струваше, че върховете им започват да се движат. Скалите вече не бяха скали, а великани, които вървяха напред-назад, а щом започваха да се спускат по склона и да тръгват към града, предпазливо се прибирах вкъщи, търсех маминка и исках да й ги покажа. “Стига си фантазирала!”, махваше с ръка тя.
Всяка вечер дядо ми четеше приказки. Веднъж прекъсна четенето и излезе от стаята, защото бил жаден, както каза. Чакаме го с маминка да се върне, но той все не идва. Тогава някой почука на вратата, отвори я и кого да видя? Ами самият Хитър Петър беше ни дошъл на гости! Носеше широк червен пояс на кръста си и черен калпак. И самият той започна да ми разказва къде какво му се е случило. Слушах го, смеех се, а по някое време дори му казах, че калпакът му е толкова голям за него, че прикрива лицето му. „Хайде де, покажи се да те видя по-добре!“, помолих го, изгаряща от любопитство. „Късно стана. Някой друг път“, отвърна той и си замина. Малко след това в стаята се върна дядо. Разказах му, че много е пропуснал, като не се е запознал със самия Хитър Петър. Той се учуди и въздъхна тежко. После поиска да ми прочете приказката до края, но нали самият Хитър Петър ми беше разказал случката. Бях много горда, че вече зная всичко. След няколко дена Хитър Петър пак ни дойде на гости и пак се смяхме на неговите хитрини. Пък дядо и този път го нямаше в стаята. Странна работа. Когато един ден за пореден път ровех из големия скрин на маминка, виждам широка червена лента и черен калпак. Грабвам ги и тичам при нея. „Хитър Петър ги е забравил у нас!“, викам, колкото ми глас държи, а маминка се стъписа, пък после се усмихна и каза: „Е, без тях няма да може да ти разказва приказки.“ Много съжалявах, но затова пък дядо продължи да ми чете. При това не само за Хитър Петър, но и за Снежанка, и за Спящата красавица и за кого ли не още. По-късно разбрах, че никакъв Хитър Петър не е бил при нас, а моят дядо се е бил преоблякъл като него.
Безгрижни и красиви бяха тези години – с много игри и приказки, с цветните лехи пред къщата, с голямата градина след тях, с онзи тайнствен орех до оградата… Мисля, че благодарение на него открих, че в дърветата живеят вълшебници.

– Кога започна да пишеш?

Да стана писател беше една моя детска мечта. Исках някога и аз да напиша история, която да е интересна и вълнуваща като книгите, които четях. Но не бях сигурна, че това ще се случи. Мислех, че писателите са по-необикновени хора, мъдри, недостижими. Затова не смеех да говоря с никого за желанието си. Просто продължих да чета много, да се състезавам със сестра си по броя на прочетените книги, да се старая в училище, а през ваканциите пишех съчинения едно след друго – най-вече фантастични истории.
Първата си приказка за деца написах през студентските си години.
Беше топло лято. Всеки, който имаше ваканция или свободни дни, отиваше на плаж, а аз си стоях вкъщи, защото бях прихванала летен грип. Чувствах се зле – почти като една болна старица, а бях толкова млада… Изведнъж си помислих: “Добре де, сигурно и в такъв момент може да ми се случи нещо хубаво!” Започнах да фантазирам и така се роди първата приказка от книгата “Тони-Пони”.
Не знаех, че ще пиша точно за деца – то просто се случи, избликна, даде ми се като подарък. И сега ми е много ценно. Писането за деца за мене е като тръгването по тясна тайнствена пътека, която ме води отново към детския свят – там, където няма невъзможни неща, където винаги побеждава доброто, където е пълно с мечти…

– За възрастни ли е по-трудно да се пише или за деца?

Писането и за деца, и за възрастни е нещо много отговорно. И в двата случая се изисква мисъл, въображение, изразяване с най-подходящите думи и изрази. Изисква се и остра наблюдателност, емоционалност, както и житейски опит. Важно е какво искаш да кажеш на читателите си и как ще го постигнеш така, че историята да ги развълнува и да се запомни. А за детските книги е нужно писателят да не е забравил, че също е бил дете и да може да погледне през детските очи както мечтите, така и проблемите на децата.

– Какво те вдъхновява да пишеш?

Вдъхновението идва от нещо, което ми е направило силно впечатление. Това може да са хора, предмет, птица, музика – нещо, което ме е развълнувало. След това се включва въображението ми и чрез него създавам история. Много често идеята се поражда след читателска среща с деца. Друг извор на вдъхновение е желанието ми да разкажа чрез интересна история за детските мечти, стремежи, но също и за проблемите на децата. Понякога възрастните просто не знаят за тях, а всеки детски проблем или страх е също толкова голям и тежък за детето, както са и проблемите на възрастните.

– Какво чувстваш, когато имаш срещи с деца?

Чувствам се развълнувана, щастлива, любопитна. Всяка среща протича различно, но общото е, че провеждаме разговор, от който научавам от какво се интересуват съвременните деца, към какво се стремят, за какво мечтаят. Когато съм с децата, а и след това, се чувствам вдъхновена и изпълнена с надежда от умните им и често изненадващи въпроси. Всяка среща за мен е едно незабравимо събитие.

– Какви книги четеш?

Да, чета много. Дори препрочитам някои детски книги и откривам колко мъдрост има в тях. Чета, разбира се, и нови книги както за деца, така и за възрастни. Обичам кратки разкази, исторически романи, също и съвременни истории, разказващи за вълнуващи събития и отношения между хората.

– Едно твое послание към читателите.

На четящите деца пожелавам да останат добри читатели и като възрастни. На децата, които не обичат да четат, бих казала: „Защо искате да останете по-бедни? Използвайте времето – то не е безкрайно дълго.“ А на децата, които обичат да пишат, препоръчвам да четат много, защото тогава ще освободят и развият въображението си, ще обогатят речниковия си запас, ще правят по-сложни мисловни връзки. Ще могат да подберат най-точните думи и най-подходящата форма, за да разкажат добре това, което са замислили.
А ето и най-важното, което пожелавам на всички: да обичат близките си, да се научат на доброта, толерантност, загриженост и внимание към другите хора, да обичат животните и цялата природа.

КАК РЕШАВАМ ТРУДНИ ЗАДАЧИ

Когато трябва да реша някоя много трудна задача, мисля, мисля, после сядам на пода и затварям очи. Щом ги отворя, виждам, че до мене е седнал вълшебник. Той, разбира се, веднага ми помага.
Така направих и миналата неделя, но непознатият, който се появи, приличаше не на вълшебник, а на художник. В лявата си ръка държеше палитра, а в дясната имаше четка, с която беше готов да рисува.
– Здравей, аз съм Мак. С какво да ти помогна? – попита ме той.
Не повярвах, че Мак е истински вълшебник, затова реших да проверя.
– Можеш ли да направиш така, че котаракът да се усмихне?
Вълшебникът се засмя. Потопи четката си в червената боя и нарисува нещо във въздуха. Погледнах котарака, а той вече си беше показал острите зъби. Много ми заприлича на чичо Борко от съседния вход. Той се усмихва така, когато примамва някого, за да му изтегли ушите.
– А можеш ли да ми покажеш летяща крава?
Мак потопи четката си в оранжевата боя и отново нарисува нещо. Отвън се чу мучене. Погледнах към прозореца и онемях от учудване. Видях една голяма черна крава да се разхожда във въздуха така, както аз вървя по земята.
– Здравей! – проговори тя и махна с опашка.
– Страшен си! – възкликнах и погледнах Мак с възхищение. – А от тези кактуси можеш ли да направиш бананова горичка?
Мак потопи четката си в жълтата боя и докосна кактусите. С очите си видях как те започнаха да растат и да се изменят, докато цялата стая се изпълни с бананови дръвчета. Ядох до насита. Когато се сетих да поканя и Мак, него вече го нямаше. Едва тогава си спомних, че го бях повикал за трудната задача. “Ами сега?”
– Така ти се пада, щом си недоверчив и лаком! – каза някой. Стори ми се, че беше котаракът с гласа на чичо Борко от съседния вход.
Отново седнах на пода и затворих очи. Когато ги отворих, до мене не седеше друг вълшебник, котаракът не се усмихваше, кравата не летеше, а банановите дръвчета бяха заприличали на малки бодливи кактуси.
– Сам ще трябва да реша задачата! – окуражих се и започнах работа.
Оказа се, че тя не е толкова трудна. Може би Мак се е смилил над мене и е променил условието. Струва ми се, че е направил така и с другите задачи, защото от миналата седмица не ми се е налагало да търся помощ от вълшебници.

Eлизабета Георгиев

Илюстрация: Милана Виденов Миланов

Дизайн: Милана Виденов Миланов