Спомням си момента в който реших, че искам да уча в Американския Университет в България. Спомням си как се възхищавах на всичките неща, които виждах, че университетът може да ми предостави възможността да уча желаната си специалност, докато в същото време развивам хобитата си, едно от които е и музиката. Харесваше ми начина, по който виждах, че университетът може да ме промени в добра посока. Харесваше ми идеята на Мила в бъдещето – идеята за Мила, която е завършила АУБГ. Знаех, че това е университетът в който искам да уча. Но не беше толкова лесно. Имах предизвикателство: да получа пълна стипендия, която се даваше рядко – в противен случай, нямаше да мога да уча там.

Вече твърдо бях решена – за мен не съществуваше алтернативен вариант. Осъзнах го особено в момента, когато разбрах, че още някой, много важен за мен човек, одобряваше този университет. Исках да дам всичко възможно от себе си, за да успея. Не приемах неуспеха. Не съществуваше като опция. Хората, които знаеха за целта ми, ме подкрепяха, обаче в същото време бяха и скептични. Единственият човек, който напълно вярваше, че ще успея, бях аз. Вече бях в процес на кандидатстване. Започнах с подготовките. Упражнявах си английския език, намирах и събирах всичките си постижения и сертификати за тях на едно място. Всяко едно нещо, което се изискваше от мен, гледах да го направя по перфектния начин. Правех всичко, което знаех, че може да увеличи шансовете ми за стипендията. Давах максимума от себе си, и повече. Не исках да съжалявам, че не съм вложила достатъчно усилия.

Когато процесът на кандидатстването вече беше приключил, оставаше ми само да чакам. Бях нервна, но също така и спокойна, защото знаех, че бях дала всичко от себе си.

Спомням си и момента, когато получих новините. Бях на училище. В час. Изведнъж получих съобщение от университета. Беше ясно в каква връзка е. Отговорът беше… „Да“. Изчаках няколко минутки. Мълчах. Обработвах в главата си случилото се. Мислех си: „Успях. Наистина…Успях.“ Усмивка. И щастие.

Времето мина бързо. Преди да го осъзная, вече си готвех багажа и заминавах за Благоевград. Започна първата ми година в АУБГ. Спомням си, че всичко ми беше странно. Ново. Непознато. Виждах толкова много студенти, които имаха същите интереси като моите. Срещнах се и се запознах с много умни и талантливи от тях. Хора, които със своя талант и умения, продължават винаги да ме подкрепят и мотивират да се развивам още повече и да се старая да ставам по-добра във всяко едно нещо, което правя. Хора, които винаги са усмихнати и искат да помогнат. Правеше ми впечатление, че енергията тук е много позитивна и креативността на студентите е не само добре дошла, но и очаквана.

Първата ми година беше годината на отварянето на очите. Годината, когато започнах да гледам на света около себе си по различен начин. Годината на промените. На знанието. Пътуването. Годината на изкуството. Година, която ми даде възможността да доразвия певческите си умения. В първата си година в АУБГ бях част от мюзикъла „Коса“, който за мен винаги ще бъде едно от най-хубавите изживявания и най-любимият ми спомен. Имахме турне, благодарение на което опознах повече България, тъй като имахме 9 изпълнения в едни от най-големите градове тук. Участието в мюзикъла ме накараха да изпитам емоции, които не бях изпитвала дотогава на сцена. Освен това, участвах в университетския хор, с който имахме изпълнение в Москва.

Във втората си година в университета окончателно реших, че искам да уча като първа специалност Бизнес Aдминистрация с концентрация Маркетинг и като втора – Журналистика и Масова Комуникация. Едно нещо, с което се отличава АУБГ пред останалите университети, е че можем да заявим специалностите, които искаме да учим, на по-късен етап. По този начин, имаме възможността да изпробваме различни курсове от различни сфери и да намерим подходящите за нас. Избрала вече накъде искам да се развивам, се старая да насочвам всичките си усилия там.

Сега съм вече трети курс. Другата година завършвам. Както всяка друга година, очаквам нови предизвикателства, нови цели, които ще държа да изпълня. Какво ще се случва оттук нататък и какво ли ще правя после? Къде ще бъда и какво ще работя? Какво ли ме чака? Честно казано, не знам. Нямам представа.

Това, което знам, е, че за всяко предстоящо предизвикателство и всяка бъдеща цел, ще се старая по абсолютно същия начин.

Мила Младенов
Дизайн: Милана Виденов Миланов