Здравейте, скъпи мои книгопочитатели! Толкова съм щастлив, че скачам от радост, защото днес ще ви запозная с прекрасното момиче, пищещо прекрасни книги, с прекрасни истории, за прекрасни момичета и момчета, но и техните родители, желаещи по-добре да се запознаят с тях. Това момиче се казва Юлия. Не познаван нейния Ромео, но много бих искал да съм той… Фарче-Ромео… Тогава с часове ще разговарям с мойта Юлия за… книгите, мечтите, таланта, за всичко онова, което помага да се създаде една хубава история поместена на страниците на прекрасна книга! 

Юлия Спиридонова е родена през 1972 година в София в семейството на художници. Като дете мечтае да стане капитан на кораб или детски писател. Много трудно научава буквите, успява едва в средата на втори клас с помощта на най-дебелата книга, която открива в домашната библиотека – „Панчатантра“.

От тогава не спира да чете – чете при всякакви обстоятелства, което я прави не особено адекватна и доста саможива. Юлия мрази училището до ден днешен. За да избяга от училище, умело се преструва на болна. Хващат я чак когато заболява от бубонна чума.

Юлия е автор на много книги за деца и тийнейджъри. Сред книгите й се нареждат фентъзи-трилогията „Страната на сънищата“; романите „Тина и половина“, „Графиня Батори“, „Макс“ и „Кронос“; детективският роман „Кръстьо частен детектив. В Долната земя“, приказните истории „Бъди ми приятел“, „Каква магия крие се в снега“. Носител е на редица национални литературни награди, сред които „Петко Р. Славейков“, „Бисерче вълшебно“, „Перото“, „Константин Константинов“ и много др.

Юлия Спиридонова е номинирана четири пъти за най-престижната награда за детско-юношеска литература в света – „Мемориалната награда Астрид Линдгрен“.

И продължава да мечтае да стане капитан на кораб.

– РАЗКАЖИ ИНТЕРЕСНА ИСТОРИЯ ОТ ДЕТСТВОТО СИ…

Веднъж, по време на пролетната ваканция, на гости ми дойде Калинка от моя клас. Решихме да се качим на едно голямо дърво и Калинка предложи да ме повдигне, понеже аз бях по-малката и по-леката. Хубаво, добре. Калинка се засили и ме метна нагоре така, че праснах главата си в един клон. Аз ревнах като пожарна сирена. Милата Калинка се чудеше как да ме утеши!

– Моля те, моля те, спри да плачеш! – молеше ме тя.

– Искаш ли утре да ти донеса една много интересна книга?

– Каква книга? – попитах през сълзи.

– Страхотна! В нея се разказва за едно много силно момиче, което може да набие всички момчета!

На мига сълзите ми пресъхнаха. Момиче, което може да набие всички момчета! Давайте книгата насам!

На другия ден Калинка ми донесе „Пипи Дългото чорапче“ – книгата, която промени живота ми. Божичко, мислех си аз, как е възможно човек да измисли такова страхотно нещо! Тогава тайно започнах да си мечтая да стана детски писател (освен капитан на кораб). Нямах никаква представа, че един ден ще ме номинират за наградата, основана в чест на самата Астрид Линдгрен.

– КОГА ЗАПОЧНА ДА ПИШЕШ?

У нас идваха много писатели и въпреки, че бяха хора като всички други, аз просто не можех да повярвам, че и аз мога да стана писател. Затова погребах много дълбоко мечтата си да стана детски писател. Първата си история написах чак като студентка. Само защото имах такава задача, нещо като домашна работа. След няколко месеца този разказ спечели международна награда и аз си казах: „Брей, може пък да стане писател от мен!“.

– ЗА ВЪЗРАСТНИ ЛИ Е ПО-ТРУДНО ДА СЕ ПИШЕ ИЛИ ЗА ДЕЦА?

Първите ми произведения бяха разкази за възрастни, но някак не се чувствах в свои води… Чак когато започнах да пиша за деца, усетих, че това е моето нещо. Не съм писала нищо за възрастни вече двадесет години. Не мисля, че е по-трудно, мисля, че е различно.

– КАКВО ТЕ ВДЪХНОВЯВА ДА ПИШЕШ?

Читателските отзиви. Да пишеш е доста трудно и тежко занимание. Ако не бяха читателите, които ми казват и показват колко много държат на книгите ми, колко ги обичат, как намират утеха, грижа, смях и обич в тях, щях да спра да пиша. Има писатели, които пишат за себе си. Аз пиша за читателите си.

– КАКВО ЧУВСТВАШ, КОГАТО ИМАШ СРЕЩИ С ДЕЦА?

Страхотно се чувствам! Тази година нямах никакви срещи заради пандемията и това много ме натъжава. Свикнала съм да ходя на срещи, на много срещи, да се виждам с много деца и това сега страшно ми липсва.

– КАКВИ КНИГИ ЧЕТЕШ?

Много обичам да чета, чета навсякъде, по всяко време. Дори когато работя, на лаптопа ми има отворена и книга, за да надзъртам в нея от време на време. Чета предимно художествена литература, чета много детски книги със същото удоволствие, както когато бях дете. Много е смешно, че аз приемам детските книги безрезервно и рядко критикувам. Виж, моите деца са много критични и често ми обръщат внимание върху неща, които аз съм подминала. Покрай тях и аз взех да ставам по-критична.

– ЕДНО ТВОЕ ПОСЛАНИЕ КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ.

Да не спират да четат. Забелязвам, че когато не четеш известно време (и гледаш да речем само филми или играеш игри), някак губиш умението си да четеш. Това се случи веднъж дори на мен, книжния червей. Трябваше да изгледам страшно много филми по работа (така се случва, защото работя и като сценарист). И нямах никакво време за четене. После ми беше някак трудно да започна да започна да чета отново. Това много ме учуди и даже уплаши. Дали няма да дойде момент, в който много малко хора ще могат да разчитат буквите?  А съм забелязала, че хората, които не обичат да четат, гледат по-ограничено на… Ами, на всичко! Работила съм с какви ли не хора и трябва да ви кажа, че винаги личи кога един човек чете или не. С каквото и да се занимава, човек не бива да има ограничено мислене.

Откъс от романа „Кралска кръв“ Юлия Спиридонова

Бягството

Визитка:

Иво, кралят на Страната на сънищата е в опасност. Кошмарните видения завземат трона и затварят магьосника Фърн Руис и Бурето, учен и изобретател. Те успяват да избягат с помощта на не особено сполучлива магия – ученият е превърнат в пор, а магьосникът – в порцеланов чайник. Двамата приятели трябва да се спасят на всяка цена, защото само те могат да помогнат на Иво.

 

Викове и крясъци закънтяха в тесния коридор. „Разкрити сме“ – помисли си Фърн Руис.

– Тичай, Буре, тичай с всички сили! – извика той.

Ученият не се нуждаеше от съвети, а от още няколко крака. Оръжията на кошмарните видения дрънчаха, ботушите им трополяха по каменните плочи.

– Видяха ни – изкрещя Фърн Руис. – Не спирай, бягай, бягай!

Стражата замръзна. Виденията не можеха да повярват на очите си – по коридора тичаше дебел пор, стиснал порцеланов чайник – бял, на сини цветчета.

Бегълците използваха объркването, шмугнаха се в един от коридорите, а  после се втурнаха надолу по някакви стълби. За зла беда по тях се изкачваше малка фигурка с димящ супник.

– Бягай, момче! – изкрещя порът.

От уплаха чиракът изтърва супника, но още преди супата да се разплиска по стъпалата, Бурето вече връхлиташе в кухнята.

Гъста пара и чудни ухания обгърнаха бегълците.

– Пор? В кухнята ми е влязъл пор!

Крясъкът на главния готвач преустанови всякакво пържене, печене, рязане и бъркане. Няколко червени физиономии зяпнаха изумено пора, а голям нож профуча на милиметри от носа на Бурето.

– Стой – изкрещя порът. – Спрете обстрела!

– Говорещ пор – промълви невярващо един чирак.

Главният готвач седна върху една баница, оставена да изстива.

– Ехо, това съм аз, Бурето – извика порът и размаха чайника.

– Буре, ще ми счупиш дръжката – обади се чайникът.

Главният готвач се надигна от баницата, но залитна и пак се пльосна в нея.

– И чайникът говори – прошепна той.

– Аз съм, Бурето. Не ме ли познахте? – настояваше порът.

Всички поклатиха отрицателно глави.

– За да избягаме от килията трябваше да се превърнем в нещо друго, разбирате ли?

– Но защо точно в пор? – изплака главният готвач.

Бурето погледна многозначително чайника. Бившият магьосник лекичко порозовя. Много му отиваше.

– А това е магьосникът Фърн Руис – Бурето вдигна чайника високо.

– Бих искал да се поклоня, но ми е малко трудничко – изписка чайникът.

Готвачите се разсмяха. Отвън се чуха викове.

– Помощ! Виденията идат  – изпищя порът. – Трябва да ни скриете!

Един готвач грабна чайника и хукна към дъбов шкаф, по чиито лавици бяха наредени фин порцелан.

– Чакай – спря го Фърн Руис. – Виденията вече ме видяха. Може би ще ме търсят именно тук.

Готвачът отвори капака на голям сандък, пълен с орехи. Уви набързо чайника в престилката си, зарови го дълбоко и трясна капака. В същия миг стражата нахлу в кухнята. Бурето скочи на шията на главния готвач. За чест на готвача трябва да се каже, че запази завидно самообладание. Не е приятно около шията си да имаш жив пор (при това доста дебел). Бурето спря да диша, като с всички сили се преструваше на кожена яка.

Когато кошмарните видения нахълтаха, готвачите вече усърдно вършеха работата си. Всеки кулинар обаче би забелязал, че нищо не е както трябва. Един чирак разбъркваше сварения ориз така старателно, че го бе превърнал в лепкава каша. Помощник-сладкар украсяваше с розички от сметана празна тава, а друг изсипваше буркан с мармалад във врящ казан със супа.

– Какво желаете, моля?  – изпъчи се главния готвач.

– Съжалявам, че ви прекъсваме – отвърна предводителят на стражата. – Преследваме избягали затворници.

Главният готвач прокле късмета си: как можа Бурето да се завре точно в неговата кухня, че и да се завие на възел около собствения му врат!

– При нас няма престъпници – заекна готвачът. – Само готвачите, помощник-готвачите, няколко чирачета и разбира се, сладкарите, помощник-сладкарите и…

Главният готвач млъкна и отвори широко уста. После я затвори и пак я отвори. Кошмарното видение го гледаше иронично. От очите на готвача рукнаха сълзи и той кихна толкова силно, че кожената му яка изхвърча, падна на пода и… Хукна. Стражата се втурна след пора, но незнайно защо, на пътя ѝ все се изпречваше нещо – я някой готвач, я голяма тенджера или чували с провизии. В настъпилата лудница ехтеше хленчът на главния готвач:

– Какво можех да направя, имам алергия към космати животни!

 

Eлизабета Георгиев

Илюстрация: Милана Виденов Миланов

Дизайн: Милана Виденов Миланов