ЗАЙЧЕТО ОТ СЛЪНЧЕВАТА ЛЮЛКА

Един ден слънцето изплете от лъчите си люлка и я спусна над земята.
– Може ли да се полюлея? – попита едно зайче, което носеше голям бял чадър на розови точки.
– Заповядай, качи се! – покани го слънцето.
Зайчето се настани удобно в люлката, но усети, че му става горещо, и бързо разтвори белия си чадър на розови точки. Тъкмо тогава духна вятър. Зайчето беше толкова леко, че вятърът мигом го грабна и го понесе над света. Когато спря да духа, то започна да пада надолу. Неговият голям чадър приличаше на истински парашут.
Зайчето се приземи на един отворен прозорец. Прибра чадъра си и скочи в стаята. Там седеше едно момиченце и се мръщеше.
– Какво ти е? – попита малкият пътешественик.
– Не мога да изпия тези лекарства!
– Е, никой не обича аспирин, сироп против кашлица и особено капки за нос – отвърна зайчето.
От големия ляв джоб на карирания си панталон то извади червена купичка, а от десния – шепичка розов прах. Пусна аспирина в купичката и го поръси с праха. Забърка ги с острия връх на чадъра си и след половин час извади оттам цяла шепа розови бонбони. Те бяха много вкусни – гонеха настинката и лошото настроение.
– Опитай – подаде ги зайчето на детето.
Момиченцето изяде бонбон, два, три… после бързо нагълта и останалите.
– Имаш ли нещо друго за мен? – попита то и дори се усмихна.
Зайчето изля една лъжица от сиропа против кашлица в червената купичка. Поръси го с малко розов прах и отново забърка. След пет минути приготви гъста тъмночервена течност. Само една лъжичка от нея беше достатъчна да спре и най-острата кашлица, но момиченцето толкова я хареса, че изпи всичко.
„То няма да се закашля нито веднъж поне пет години!“ – помисли си зайчето.
– А какво ще правим с капките за нос? – обади се развеселеното дете.
За тях зайчето съвсем беше забравило. То вече нямаше розов прах и не знаеше какво да каже. Огледа се безпомощно и спря поглед върху чудесния си бял чадър. После посегна и внимателно отдели от него една розова точка. В лапичката на зайчето тя се превърна в хубаво уханно цвете. Щом момиченцето вдъхна от неговия аромат, хремата му веднага изчезна и детето оздравя.
– Колко е хубаво навън! – викна то и изтича при децата на двора.
„Жалко, че не успяхме да си поиграем!“ – въздъхна зайчето и прибра червената купичка в големия си ляв джоб.
Тъкмо тогава нещо блесна в очите му. То погледна към прозореца и видя слънчевата люлка.
– Цял ден те търся – каза му слънцето. – Качи се да те отведа у дома.
Зайчето скочи в люлката и тя пак го понесе над света.

 

Анета Дучева
Дизайн: Милана Виденов Миланов