ФАРЧЕ РАЗГОВАРЯ С МАЯ ДЪЛГЪЧЕВА

Вярвам, че радоста живее в усмивките на добрите хора. Това разбрах, когато за пръв път се срещнах с Мая. Мая се усмихва със стиховете, които пише. Усмихва се и с приказките, които се раждат в нейните прекрасни сънища. Усмивката се ражда в играта на Мая с думите и римите. Като малък любознателен фар, винаги се усмихвам, когато чета произведенията на Мая. Това е магия!
Затова, скъпи читателю, усмихни се и ти и ето, днес чрез моята хартиена усмивка, ти подарявам най-удивителната усмивка на Мая!

Мая Дългъчева е родена на 5. май 1967 в Стара Загора. Голяма част от творчеството й е насочено към децата. Жанровете са разнообразни – приказки, стихотворения, гатанки, песни, сценарии за куклени спектакли, мюзикъли. Наред с авторските си творби се ангажира и в областта на приложната литература като автор в редица образователни проекти. Нейни стихотворения и книги са преведени на английски, руски, френски, испански, сръбски. Присъстват в учебници, сборници и помагала за предучилищна и начална възраст. Носител на няколко национални награди, сред които Наградата на Съюза на българските писатели, Национална награда „Константин Константинов“, Национална награда „Петя Караколева“ и др. Номинирана два пъти за най-голямата световна награда за детска литература Astrid Lindgren Memorial Award. От 2011 г. живее в Мюнхен.

 

 

Разкажи някоя интересна история от детството си

За мен моето детство е най-големият ми подарък. Аз израснах на село при баба и дядо до седмата си година. Сред тишина и щурци, слънце и треви, двор с плодове и зеленчуци, стадото с овце на моя дядо, пчелина му, сладката и цветята на баба, сред кокошки, зайци, копринени буби, прахоляк, игри, прясно издоено димящо мляко, прясно снесени яйца, добри хора, къщи без катинари… Всичко това стои като тиха топла топчица в сърцето ми и ми дава сили до днес. В разказа ми няма случка, разбира се. Но то е най-голямата случка всъщност – да ми се паднат такива вълшебни първи седем години, въпреки че по принцип е трябвало да живея в града с моите родители. Майка ми е започнала да следва филология и това е наложило да ме оставят на село. Толкова много светлина, свобода и доброта съм попила през тези години, толкова допир до истински неща – без тях не зная нито как бих оцеляла, нито дали бих имала думи да пиша.

Кога започна да пишеш?

Не си спомням точния момент, още като дете. Помня, че учителката ми в трети клас беше казала на моята майка да ме запише в литературен клуб, защото й харесваха съчиненията ми. Така попаднах сред други пишещи деца и сред поетите на моя роден град Стара Загора. По-късно продължих в литературния клуб на университета.

Дали е по-трудно да пишеш за деца или за възрастни?

Не бих могла да сравнявам – за възрастни съм писала само поезия. Предполагам, че има жанрове, които са по-трудоемки. За деца ми е много леко и радостно, увличащо, времето спира – то е като любима детска игра…

Какво те вдъхновява да пишеш?

Всеки път е нещо различно. Може да е подслушан диалог между деца, може да е и просто табелка на улицата. Една от новите ми книги пък, „Топлото човече“, се роди от работата ми в Монтесори-център в Мюнхен – нейните персонажи са истински деца и повечето от случките също са истински. Никога не знам откъде ще се появи вдъхновението, то винаги ме изненадва и се появява отдругаде..

Как се чувстваш когато имаш срещи с деца?

В свои води. Мисля, че все още не съм изгубила способността си да говоря на детски език – този смешен, чудат, нежен и мил, необработен и незадръстен с термини и „умности“ език на чистата душа.

Обичаш ли да четеш и какви книги четеш?

Най-различни книги – според момента, в който се намирам. Дълго време четях класика, после дълго време съвременни автори, после преминах на научна и документална литература, в момента са ми много интересни детските книжки, на които попадам тук, в Германия.

Твоето послание за нашите читатели…

Бъдете любопитни – всяка книга е врата към Нарния!

 

СНЕГОГРАД

Градчето било като всички градчета – с училище, поща, две спирки, врабчета.
Времето в него не бързало никак, задрямвало даже от припек на припек.
Тъй, топло и кротко като улична котка, живеело то на скорост „Разходка“.
Пекарят гевреци и банички месел. Разнасял писма пощаджията весел.
А докторът ден след ден вестник четял, че там ни един жител не се разболял.
Една нощ над градчето тлъст облак спрял – пухен и като възглавница бял,
само че пълен не с перушинки, ами с милиони меки снежинки.
И заранта от праг до праг, не – от покрив до покрив – имало сняг.
Ами сега, ами сега – кажете ми, как ще изчистим снега?
Пекарят отчаян разтворил завеси:
– О, божичко, кой днес гевреци ще меси?
В пощата – писма заключени. В клас – уроци ненаучени!
За врабчетата да не говорим – те оглеждали света отгоре
и крещели:
„Къде са изчезнали всички – децата с филийки, первазът с трошички?“
Само на доктора, да си го кажем честно, му било лесно –
той просто почнал вестника отзад-напред, все едно бил в своя кабинет.
Никой не смеел нос навън да покаже – кметът даже.
Той усещал – клати се кметският стол! Чувал леден шушук „Царят е гол!“
Затова викнал по кметската радиостанция: „Няма ме, аз съм в грипна ваканция!“
Градчето се оклюмало и онемяло. Замръзнал часовникът – времето спряло.
Не се чуло вечерното тик-так на войника с бастуна и металния крак…
Само въздишките на комините още се виели над пъртините.
Отгоре погледнато, според врабчетата, това бил ужасният край на планетата!
Обаче внезапно – грамадна и бяла, една снежна къртичина там се подала.
Моля ви, без паника и плач – не, не е къртица-ледоразбивач!
От къртичината изскочил хлапак. Вляво друга поникнала, вдясно трета! И пак!
Додето възрастните били в отчаяние, децата свикали телефонно събрание.
И решили: ще прокопаят тунели в снеговете дебели!
Кой с лопатка, кой с шило, някой даже с черпак, лабиринти изровили в тежкия сняг.
И така за два часа без страх от студа, изпълзели на свобода.
Отгоре закряскали пет-шест врабчета: „Братлета, дошли сме на друга планета!
Що за кратери бели, що за лунен пейзаж? Що за подземен креслив екипаж?
Носовете им алени, скафандрите – шарени! А не бяхме мърдали оттук дори на юг…“
– Урааа! – огласил пространствата бели вик с нечувани децибели.
Децата се смеели и танцували – победата своя празнували!
Ала къщите, ох, къщурките, още затрупани, приклякали – тъжни и схлупени.
Хлапетата почнали да си играят и изглеждало сякаш направо нехаят:
правели топчести снежни тумбаци, снежни лица със снежни мустаци…
Расли снежни човеци и то не един, ами цели семейства – мама, татко и син,
баба, дядо и внуче, леля, чичо и куче! Световен рекорд по масово раждане –
за два часа над сто снежни граждани! По всички тунели доставки летели:
„Моркови, моркови дайте насам – пет, десет, още един килограм!“
Най-накрая, обаче пък най-отпред децата направили нов снежен кмет.
Той бил с вратовръзка и носел плакат: „Добре сте дошли в град Снегоград!“
Градчето отдъхнало с облекчение: „Спасение!“
Снежни бомбета върху комините, няколко хапки за снегорините,
следи от подметки по нечий праг – това бил май целият остатък от сняг.
Блестял тротоарът, искряли паветата, заскърцал часовникът стар с колелетата
и станали видими стълби, завески, два-три силуета с познати прически…
Пекарят притичал в пекарната пръв, заел се тестото да меси със стръв,
че отвън се извивала вече – ехей! – опашка като стоглав гладен змей.
А след диетата на снежинки, врабците скок-скок! – като на пружинки,
хоп – на опашката за гевреци и… хмм, прередили всички човеци.
Пощаджията весел веднага занесъл един малък пакет на болния кмет –
две пакетчета чай и мила бележка: „От новия кмет. Секретарката Снежка.“
Войникът с бастуна и металния крак пазел
снежните жители от един страшен враг –
бил дългоух, от врабчетата чух.
Я е мръднал пазачът от своя пост, я е схрупал нечий оранжев нос!
А докторът, какъв късмет – той денонощно бил зает!
Във всеки по-напечен момент сновял от пациент до пациент –
снежковците почвали да се топят и оперирал я ръка, я врат…
А веднъж, няма смешка – секретарката Снежка
да вземе нослето си даже да счупи!
Докторът хукнал – хладилник ще купи!
„Нос изящен и чип, ненахален, кристален –
нос от ледна висулка, не от морков банален!
Секретарският нос е най-важното нещо – той надушва, когато ще става горещо!
Имам предвид – надушва цветята, додето все още са под земята…
А това си е важно предупреждение за снежното население!“
Ей така под мустак този доктор мърморел, додето с една линейка пърпорел
и товарел хладилници, и надувал сирената –
тъй, че хвръкнали всички врабци из вселената!
Ден след ден на етажи в своя бял кабинет подредил сто хладилника за сладолед!
Направил стая за реанимация за цялата снежна нация.
Даже снежните хора спят там летен сън, когато от жега не се диша навън.

Тъй, бавничко пак, като улична котка, градчето поело на скорост „Разходка“.
Ей го – с пекарна, две спирки, врабчета – градче като всичките други градчета.
Кое му е тогаз различното, по-милото и непривичното?
Навярно, че своя легенда си има – любима, разказвана зима след зима…
Не говоря за доктора, дето станал прочут и през девет села го наричали луд.
А за дечицата – онези смелите, дето в снега прокопали тунелите,
дето градчето така си обичали, че веднага на помощ му се притичали.
P.S.P: Да, градчето наистина съществува, макар че на картата си кротува
и никой не знае, освен врабчетата, къде да го търси върху планетата.
Може би точно сега то цъфти? Може би слънце в стъклата блести?
И никой дори не го забелязва. И нищичко тайната не подсказва.
Ако ти го откриеш, съобщи в новините!
Или с бял тебешир изрисувай стените
на къщурките, дето живеят деца с мили снежни човеци, до един със сърца!

Или просто през някоя идваща зима, щом кметът безпомощно почне да кима,
събери хлапетиите и, нали знаеш как, почистете квартала от камарите сняг.

 

 

Eлизабета Георгиев
Илюстрация: Милана Виденов Миланов
Дизайн: Милана Виденов Миланов