ФАРЧЕ РАЗГОВАРЯ С ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ

Никога до сега, аз храброто и любознателното Фарче, не бях толкова притеснен и щастлив едновременно. Когато имаш това щастие да разговаряш и да познаваш един голям писател, нормално е да си притеснен и още по-нормално е да си щастлив, защото това е привилегия.
Мога да кажа, че аз съм благословен да имам такива приятели, поети и писатели, и да разговарям с тях. Тогава сърчицето ми полудява от радост и имам огромно желание с всички вас да споделя това чувство.
Този път, мили малки и големи деца, вие и аз, ще се запознаем със силата на думите и творчеството на Георги Константинов, ще се качим на лодките на прекрасните му стихове и ще отплуваме в света на мечтите… Тръгваме…
Георги Константинов е известен български поет, писател и публицист.
Лауреат на национални литературни награди. Роден е през 1943 г. в гр. Плевен. Завършва СУ “Климент Охридски”, специалност българска филология, през 1967 г. Работил е като литературен редактор в Българска Телевизия (1967-1971), главен редактор на литературното списание за ученици “Родна реч” (1973), директор на Издателска къща “Списание Пламък” (1983). Бил е народен представител в 4-то Велико Народно събрание (1990), главен секретар на Съюза на българските писатели (1997), председател на Българския П.Е.Н. – център (2001).

Автор е на около 30 стихосбирки. Създадени са над 200 песни по негови стихове. Стиховете му са включени в антологии на различни езици: английски, френски, руски, японски, немски, полски, сръбски, турски, гръцки, хинди и др. Константинов пише и книги за деца. Издал е десетина сборника с приказки и разкази, стихосбирката “Въпроси в зоопарка” както и хумористичен роман “Туфо рижият пират”, който е преведен на руски, френски, немски, полски, украински и др. езици. От преди две години и децата в Сърбия могат да се радват на приключенията на Туфо!

 

Кога започнахте да пишете?

Първият ми опит за стихотворение се появи на гърба на училищната ми тетрадка по смятане. Тогава бях във втори начален клас. Бях 9-годишен ученик в плевенското основно училище „Васил Левски”, когато чух, че е обявен конкурс сред класовете за написване на стихотворение за нашия патрон Васил Левски. Знаех много неща за апостола Левски и реших да опитам перото си /тогава пишехме с метални пера, топени в синьо мастило/. Доколкото си спомням, моята твърде несъвършена творба започваше така:

„Снегът вали, вали, вали.
Затрупва къщи и дървета.
Над селата тънък дим струи.
И Левски прави между тях пътека…”

Завърших творбата и я предадох на главния учител в коридора. И зачаках деня на обявяването на резултатите от конкурса – с мисълта, че моето стихотворение непременно ще получи първа награда.
Първа награда не получих. Името ми липсваше и сред останалите обявени награди. Но накрая, пред всички ученици, събрани на тържествено честване на Апостола, беше съобщено, че най-малък по възраст от всички участници в конкурса е второкласникът Георги Константинов. За разлика от друг път, когато с това име съм бил извикван за изпитване пред черната дъска и съм усещал тревожни тръпки, сега произнасянето на моето име ми прозвуча като музика… И все пак тогава ми стана ясно, че писането на добри стихотворения не е лесна работа. Следващото стихотворение написах чак на 16 години. Но това е по-друга история.

Кое е по-трудно – да се пише за деца или да се пише за възрастни?

Ще повторя крилатата мисъл, че за деца се пише като за възрастни, само че по-добре… В България аз съм добре известен преди всичко като поет, издал съм много стихосбирки и по мои стихотворения има десетки песни, но благославям онзи момент, когато реших да пиша и весели прозаични истории за деца. Разказвах ги най-напред на моя малък син Константин. Сега синът ми е над 50-годишен, направете сметка, кога съм започнал да пиша за деца. Отдавна беше. Но така, някъде в 1971-ва година, се роди книгата с приказки „Папагалчето Браво”, последва я хумористичният роман за деца ”Туфо рижия пират”, преведен по-късно на много европейски езици, включително и на сръбски / с преводач Елизабета Георгиев/, появи се и книжката „Приказки за Румпи-румп”. Имам и тънка сбирка със стихотворения за деца, събрани под заглавието „Въпроси в зоопарка”, но май учудващо е това, че аз, поетът, пиша стихове за деца доста по-рядко. Повече ме е увличало да разказвам хумористични истории на децата. Та да отговоря докрай на въпроса. Мисля, че за деца трябва да се пише сладкодумно, с повече хумор и винаги истинно – децата веднага долавят кое не е точно така в живота им. И не трябва да има в разказа ти дидактика, не бива да се вижда вътре размахан назидателен пръст…

Кое Ви вдъхновява да пишете?

Постоянната убеденост, че животът не е толкова скучен и безинтересен, колкото понякога си го правим. Желанието ми да споделям свои странни хрумвания, внезапни чувства и небанални изводи за видяното около мен ме дърпа към перото. Да споделям с другите хора това, което ме вълнува – от юношеските години ме е привличало това. Спомням си как като ученик в по-ниските гимназиални класове се изправях пред своите съученици в междучасието и разказвах весели истории. Даже една хумористична песен им пеех: „Ний сме музиканти, славим българска земя…”. Смело изигравах песента, наподобявайки различни инструменти, макар че не се отличавам с музикален глас. За мен бяха важни споделянето, контактът. А като известен вече писател написах цяла прозаична книга „Човек за споделяне”.

И това – редом със съкровенни мои поетически изповеди, които немалко хора са запомнили и понякога са ми ги рецитирали наизуст. В последните десетилетия е модерно да се казва, че творецът трябва да пише най-вече за себе си. Знаете, че има и такива литературни течения като Херметизъм и други подобни. Ако аз случайно бъда включен в някоя херметическа литературна школа, непременно ще я разхеметизирам. Всъщност това непрекъснато прави и моят литературен герой Туфо във своите приключения. А и истинската поезия е едно откровенно споделяне пред света…

 

 

Как се чувствате, когато имате среща с деца?

Най-общо казано: чувствам се освободен душевно и готов за ведър разговор с най-добрите си читатели. Говоря за своите детство и юношество, чета откъси от „Туфо рижия пират” или от „Румпи-румп”, кратичко и небанално отговарям на техни въпроси или изслушвам уважително /това е много важно/ техни първи творби: стихчета, фантазни приказки или разказчета от техния живот. Като че ли се връщам в деството си, „настройвам се” на тяхната вълна…Жалко, че такива срещи напоследък стават почти невъзможни – сега антивирусните мерки пречат за такова общуване…Последната ми, засега, при това – многолюдна – среща беше преди повече от година в Театъра за младежта. В залата имаше около 300 малки читатели от първоначалните класове на няколко софийски училища. На сцената ме представи младата детска писателка Юлия Спиридонова, след което аз се изправих и говорех сам от сцената около 35-40 минути.Усещах, че на децата им е интересно и някак празнично, но все пак гледах да не разтеглям своите отговори и да наблягам повече на откъсите от „Туфо” и „Румпи-румп”. Ще отбележа още нещо: на такава публика започне ли да доскучава, някои от момчетата / естествено, най-напред те/ започват да излизат от залата един по един. Рядко ми се е случвало, но преживявал съм и това…

 Обичате ли да четете? И какви книги?

Да, обичам да чета – и то различни по жанр и тематика книги. Предпочитам книгите с проза, стихове чета в по-особени случаи… Не знам дали ще ми повярвате: още в ранно детство смятах четенето на книги за удоволствие не по-малко от играта на футбол например. Десетгодишен бях чел вече такива книги като „Робинзон Крузо”, „Барон Мюнхаузен”, „Белият зъб”, „Макс и Моритц”, „Конникът без глава”, руските „Тихият Дон”, „Златният телец”, „Дванадесетте стола”, българските „Под игото”,”Ян Бибиян на луната”, даже „Записките по българските въстания” – все такива по-дебели книги. Обичам прозата и това предпочитание ми остана и до днес. Но заедно с книги от Толстой, Достоевски, Сервантес, Балзак, Вазов, Нушич или Хемингуей да кажем, прибавих и книги по астрономия, за исторически събития, за живота на древните народи и т.н. Съвременният човек, без да се стреми да е специалист по всичко, трябва да има представа и от другите духовни области. Ще попитате – а поезията? Разбира се – чета и много поезия: от Шекспир, Франсоа Вийон, Уитман, Лорка или Кавафис – до редица днешни български и световни поети.

Понякога чета и себе си …С критичен поглед, разбира се. И както споменах – в по-особени мигове…Изобщо, според думите на Жан Пол Сартр: „Поезията е изключително необходима, ала никой не знае – защо?”…
Но нека спрем нашия разговор дотук. И ето моето послание на читателите на „Фарче”: „Обичайте книгите, защото те много важни неща могат да ви кажат. И даже ще ви подсетят как да „прочитате” и себе си. Непременно ще ви направят по-умни, по-уверени и по-сърдечни. И то независимо в каква видима форма са книгите: книжовна или електронна. Важно е да ги подбирате във своя живот – така както подбирате най-добрите си приятели!”

 

 

УТРИННА ГИМНАСТИКА

(Из стихосбирката за деца „Въпроси в зоопарка”)

О, никак не сте прави!

Това не е фантастика –

и хипопотамът

прави

утринна гимнастика!

С клепачи примижали

на слънцето показва се.

Протяга гладка талия.

На място тъпче:

„раз-два, раз-два!”…

Тъй няколко минути,

с поклащане и друсане,

хипопотамът буди

дебелите си

мускули.

Но скоро го обзема

умора мързелива.

И връща се в басейна.

И бързо

пак заспива.

ГРИВА

Да,

лъвът си има грива.

Буйна. Рижа.

Безподобна…

Плаши ме

и ме разсмива

тази дива

лъвска мода.

Гледам гривата

и мигам.

Таз прическа

е страхотна!

Аз пък

вчера съм подстриган.

Нося

шапка-идиотка.

Аз пред този лъв

съм дребен.

Аз пред този лъв

съм смешен…

Ала крия

в джоба гребен.

Искам гривата да среша!

СВАДА

Чух да се карат

на уличното платно

буквата А

с цифрата Едно.

Цифрата беше

в нов шевролет.

Буквата караше

велосипед.

„Писна ми вече!

викаше числото.

Разни боклуци

ми се тикат в стъклото!

Що завиваш пред мен, бе?

Това е свинство!”

„Защото по правилник

аз съм с предимство.” –

отвърна спокойно

дребната буква.

„Какво ти предимство! –

числото избухна.

Щом аз съм на пътя –

ще спреш мигновено!

Всички светофари

ми светят в зелено.

Аз имам куп банки.

Аз имам охрана.

Аз номер едно съм

в играта голяма!

Тук някаква буква…

Чуй – само да искам,

теб, букво, мога

буквално да изгризкам!”

„Гризкай си…Но знай, че

туй е тежка храна. –

изсмя му се в лицето

буквата А.

Грамади от букви

светът е изписал.

И буквите движат

човешката мисъл.

Животът прилича

на велосипед –

въртят му педалите

букви безчет!

И строгият правилник

от букви направен е.

Пред него сме всички

равно –

поставени!…”

„Е, стига всезнайко! –

числото измърмори.

Май никой не може

да те надговори…

Минавай, изчезвай

от очите ми бърже!”

Тъй свадата стихна,

(но без да зъвърши),

между буквата А

и цифрата Едно…

Дано пак се срещнат

и се сдобрят…

Дано!

РУМПИ-РУМП И БАГЕРЪТ

(Из „Приказки за Румпи-Румп”)

 

Този път обичайната разходка на слончето Румпи-румп не беше чак толкова далечна. Още от сутринта то беше забелязало близо до оградата на зоопарка едно желязно нещо с дълга шия и голяма уста. Нещото заплашително ръмжеше, движеше се напред-назад и лакомо отхапваше късове земя, които струпваше зад гърба си.

Сега железният непознатко беше спрял да ръмжи и уморено мълчеше сред изкопаната яма.

– Здравей, батко! – рече вежливо слончето. – Ти май се умори днес от работа. Цял ден те наблюдавам как се движиш между буците и как дълбаеш тази огромна дупка… Би ли ми отговорил – какво точно правиш?

– Казва ли ти някой? – отвърна железният грамадан.. – Аз съм само един багер. Моята работа е да дълбая земята, без да задавам въпроси. Човекът, който ме управлява, знае повече от мен… Доколкото разбирам, , казали са му да направи дупка, по-голяма от мене…Ала единственото, което човекът изрича понякога, това са гатанките.

– Какви гатанки? – сбърчи чело Румпи.

– Ами такива…Гатанки-питанки…Все си мърмори нещо…”Къде морето е сухо, без капчица вода?”, пита. И сам си отговаря: „На географската карта”. Или ще каже: „Не спира да лети, а крила няма…”. Ти, слонче, знаеш ли що е то?

            – Не мога да позная…Не знам. – омърлушено отвърна слончето.

– Времето! – каза важно багерът. – Ние можем да се движим насам-натам или да си стоим на едно място, а пък времето си лети, лети…Лети като гълъб, лети като гарга, лети като самолет!…А сега ще ти кажа още една гатанка-питанка. Ако познаеш отговора, значи си умен  колкото мен. Защото аз се досетих веднага какво означава… И така: „Зън, бън, главата му отвън!” Що е то?

– Жирафът! – извика веднага Румпи, радостен, че най-сетне е познал нещо.

– Не-е-е, приятелче, не-е-е! – изпухтя багерът. – Това, ако искаш да знаеш, е гвоздеят! Виждаш ли  тази табела „Внимание, строеж!” Тя на един гвоздей се държи. Човекът я закова вчера с един дъ-ъ-ълъг гвоздей. И докато ковеше, все тази гатанка си повтаряше: „Зън, бън, главата му отвън!”

 – Аха… – промърмори засрамено Румпи-румп. – Май не ме бива с тези гатанки…Мислиш си едно, а то излиза друго…Е добре си поговорихме тази вечер. Аз вече си тръгвам…

И тъкмо разклати хобота си за довиждане, изведнъж се досети, че скоро беше чул в зоопарка една ху-у-убава гатанка – сякаш за багери измислена. И обърна глава назад:

 – Ей, багер, аз също мога да ти предложа една гатанка-питанка. Ако я познаеш – значи си умен колкото слончето Румпи-румп. Ето я: „ Кое е онова нещо, от което колкото вземаш, по-голямо става?”

Багерът потъна в дълбоко желязно мълчание. По гладкото му чело се появиха капчици пот, а двата му фара започнаха да мигат срещу залязващото слънце.

Предавам се… – изпъшка по едно време той. – Нищо не мога да измисля…Че кое е това нещо, от което колкото повече вземаш, по-голямо става?

– Дупката! – отвърна Румпи-румп. – Дупката, която ти дълбаеш…А сега – довиждане!

– Довиждане… – промърмори багерът и втренчи поглед в огромната дупка под себе си.

     А слончето Румпи-румп весело запя по своя обратен път:

Румпи – тук,

Румпи – там!

Дявол

да ме вземе!

Знам,

че много малко знам.

Но го знам

навреме.

Щото времето

лети

през небето ясно.

Ако нещо

казваш ти,

казвай го

 на място!

 

 

Eлизабета Георгиев
Илюстрация: Милана Виденов Миланов
Дизайн: Милана Виденов Миланов