СЯНКАТА НА СЛЪНЦЕТО

Имало едно време един сив двор, заобиколен от всички страни с високи сиви къщи. В средата на този сив двор имало една малка сива къщурка, и в нея живеело едно слабо и бледо момченце на име Пом.
Този двор не приличал на онези дворове, които вие познавате. Там нямоло огради за прескачане, нямало череши за обиране, нямало тайнствени тревисти кътчета, познати само на децата. Там не растяла дори трева – имало само грозни и криви каменни плочи и еднакви сиви стени от всички страни- а в стените прозорци, които са вечно затворени; само сутрин от тях сърдити лелки изтърсвали своите тежки килими и в сивия двор се стелел тежък сив прах. Дори и слънцето като че ли било забравило за сивия двор – то се мяркало само за малко по обед, осветявало ту тази, ту онази стена, и още за по-малко къщичката на Пом. Тогава иначе сивите камъни за миг се позлатявали и сивият прах се виел на големи синкави кълба из трептящият въздух.
Вече сами разбирате, че на Пом никак не му било радостно, а пък много му се искало да бъде, защото никой не обича да бъде непрекъснато тъжен. И той много пъти се мъчел да се зарадва, но успявал само тогава, когато слънцето огрявало малката му сива къщичка – а това значи много рядко.
“Слънчице, слънчице, – мислел си той – защо не останеш за по-дълго, тук е толкова сиво и тъжно без теб, особено, когато си нямаш приятели, защото никой не обича да играе в толкова тъжен сив двор като моя.”
Така си мислел той и си го мислел много пъти, докато не щеш ли, един ден казал тези думи на глас.
И тогава станало нещо много необикновено – слънцето спряло и бавно – бавно, като огромен червен балон, се спуснало и кацнало точно върху покрива на неговата къщичка! Всичко наоколо заблестяло в невиждани цветове и очертания, а Пом заскачал от радост и извикал:
– Слънчице, слънчице, благодаря ти, че дойде! Сега ще останеш тук и ще ми бъдеш приятелче, нали? Виж колко хубав стана дворът, и моята къщичка, и даже тези омразни стени – сега сякаш че сме в приказен дворец! Сега ще си играем по цял ден двамата и няма да има по-щастливо момче от мен!
– Не мога, Пом – казало слънцето и разтърсило огромната си златна коса. – Ако остана тук, кой ще се мярка над хилядите други сиви дворове със сиви къщички и бледи деца в тях? Ти сигурно си мислиш, че само ти живееш между стени и сред сив тъжен прах, а не знаеш, че като теб има много, а аз съм само едно.
Като чул това, Пом горчиво се разплакал, докато слънцето хвърляло медни отблясъци върху треперещите му рамене, а после вдигнал глава и видял, че и слънцето плаче със златни сълзи и те се стичат по керемидите на сивата му къщичка. Тогава той спрял да плаче и казал:
– Добре, слънчице, тогава върви и свети над всички, макар и за мъничко. Пък на мен ще ми стига, когато ти се мернеш за миг над мен, и ще се помъча да бъда радостен и когато те няма.
– Знаеш ли, Пом, – казало слънцето – аз наистина не мога да остана при теб, но пък мога да ти оставя своята сянка.
– Но ти нямаш сянка! – възкликнал Пом. – Аз имам сянка, стените имат сянка и въобще целият този двор е една голяма сянка, но ти, слънчице, си цялото от светлина и не можеш да имаш сянка.
– Имам – усмихнало се слънцето – точно там е работата, че тя не се вижда. Но ако ти си я представиш, тя ще остане завинаги при тебе и само щом погледнеш към небето, ще я видиш как се полюлява на вятъра и свети…
И с тези думи слънцето неочаквано махнало с ръка и отлетяло, а стените и дворът отново станали сиви, прашни и тъжни.
Само че на Пом вече не му било до стените. Той веднага започнал да си представя, и си представял до вечерта, а през нощта сънувал как си представя, и когато се събудил, продължил да си представя, и си представял цяла сутрин, чак докато съвсем, съвсем си представил. И когато слънцето прелетяло над неговия двор и позлатило стените, керемидите на сивата му къщичка и русите му коси, той му махнал с ръка и извикал с всички сили:
– Благодаря ти, слънчице! Представих си твоята сянка!
Слънцето махнало с ръка и отминало, а след него на небето останало едно грамадно хвърчило. То трептяло под вятъра и се накланяло ту насам, ту натам, и блестяло с всички цветове на дъгата, така че сивият двор не бил вече сив, а разноцветен – и дори стените на сивите къщи били станали шарени – първият етаж бил жълт, вторичт – оранжев, третият – червен, четвъртият – син, петият – зелен, а шестият – виолетов, а пък облаците прах приличали на големи ята от мънички пъстри пеперуди.
Оттогава Пом забравил какво е тъга – той бил радостен от сутрин до вечер, нищо не успявало да го натъжи – дори това, че възрастните от околните къщи не виждали трепкащата сянка на слънцето и по-лошите казвали, че лъже, а по-добрите промърморвали: “Хм, това е облак” или пък “Това дете има доста развинтено въображение”. Затова пък децата… децата напускали всички други дворове и идвали да играят само в двора на Пом! Всички носели своите играчки, а пък Пом изваждал големи блестящи топчета от чисто злато, и играели сред смях и глъчка по цял ден, и всички, всички се чудели – толкова много весели деца в този сив и тъжен двор – за какво ли…
А откъде има Пом прочутите си златни топчета ли? Нали си спомняте, че когато Пом плачеше, и слънцето плачеше заедно с него, а сълзите му се стичаха по керемидите. Тъкмо те застинали в големи златни топчета, а Пом ги събрал и никога, ама никога не се разделял с тях.

Едвин Сугарев
Дизайн:  Милана Виденов Миланов