ФАРЧЕ РАЗГОВАРЯ С ЛИЛИ СПАСОВА
Пристигна топлото лято, а с него и лъчезарната усмивка на едно чернокосо весело момиче, което запознах преди години в слънчевата библиотека. Слънчевата библиотека е съкривище на мечтите, сънищата, благодарение на които се раждат прекрасни, пъстри приказки. Тя не е обикновена библиотека, както Лили не е обикновено момиче. Лили хваща най-пъстрите сънища и превръща ги в чудеса, които подарява на вас, мили деца. Много се радвам, скъпи мои малки и големи приятели, че днес имам това щастие да ви запозная с Лили Спасова… Окичете се с усмивка – тръгваме в слънчевата библиотека да се срещнем с веселата Лили!
Биографични данни за автора:
Лили Спасова е родена през 1969 г. в гр. София. Завършила е Държавен библиотекарски институт и Философски факултет на Софийският университет „Св. Климент Охридски” със специалности: Библиотекознание и библиография, Библиотечно информационни науки, Психология на развитието, образованието и културата, Психоанализа – към Свободен факултет на СУ и е Магистър по културна политика. Работила е като библиотекар в училищна библиотека, редактор и автор на образователно списание „Арти” и „Ния балеринка”. Автор е на седем книги, от които четири книги са за деца: „Една приказна история“ /2007/, „Приказките на Дара“ /2009/,«Ментолчо», 2019 и «Уана. Една морска история», 2020. През годините е отличавана с награди за поезия, за фантастичен разказ, с награда на академия „Май Джар” за всеотдайно и вдъхновено отношение и изграждане на българското слово. През 2021 година е наградена с награда за принос в развитието на детската литература в Украйна.
Разкажи някоя интересна история от детството си
Когато бях малка обичах да се катеря по дърветата. Там сред клоните си правех къщичка. Мечтаех си за различни неща, докато един ден незнайно защо не успях да сляза от дървото. Уплаших се. После си казах, че не е толкова страшно. И когато сестра ми премина покрай дървото я помолих да не забравя, че съм горе и от време на време да ми носи храна, защото оставам сред клоните завинаги. Разбира се, че ми помогнаха да сляза от високото, а и продължих да се катеря, но внимавах, за да не се окажа твърде високо и в невъзможност да сляза сама.
Сещам се и за първия си шамар, който получих в първи клас, защото не бях чула, че учителката ни изкарва в двора. Бях потънала в приказния свят на Леда Милева – приказката за „Работна Мецана”.
Кога започна да пишеш?
Пиша от дете, а една от първите ми награди беше на 13-14 годишна възраст за стихотворение по случай годишнина от рождението на Пинокио.
Дали е по-трудно да пишеш за деца или за възрастни?
Писането и за деца и за възрастни е отговорност, особено за децата. Словото има вълшебна сила. Вярвам, че книгата има още по-огромно значение в глобалния свят в който живеем.
Какво те вдъхновява да пишеш?
Животът ме вдъхновява. Децата. Усмивките. Толкова много историй и приказки искат да бъдат измислени, чути и разказани. Животът е приказка и всички ние сме част от нея.
Как се чувстваш когато имаш срещи с деца?
Чувствам се щастлива, развълнувана, с огромна доза енергия. Заприличвам на онова малко момиченце в клоните на дървото, което с пръстчета достига небето. Всяко дете е Вселена и имам щастието да общувам с децата-вселени, което е огромно щастие, привилегия и вдъхновение. Срещите са различни и очарователни, въздухът прелива от светлина родена от блясъка на детските очи и огромното им любопитство.
Обичаш ли да четеш и какви книги четеш?
Обичам да чета приказки. Обичам да чета проза, особено от съвременни автори. Има толкова книги, които искам да прочета. Както казва мечо Пух – „колкото повече, толкова повече…“.
Твоето послание към нашите читатели…
Посланието ми е да съхранят детското в себе си, да гледат на света с широко отворени очи, да следват пътя на мечтите си и да откриват щастие, защото ако погледнат небето непременно ще видят тичащизахарни коне или ще усетят лъч светлина, който ще ги целуне или погъделичка и ще ги накара да се усмихнат.
Oткъс от приказката „Ментолчо” с автор Лили Спасова и художник Кристина Славкова, издателство „Потайниче”
Трета част
Плъхчо бързо се придвижваше по пустите улици на сладоледеното градче. Навред цареше небивала тишина, която чак караше сърцето да изтръпва. Нито сладоледените птички пееха, нито коминчетата на сладоледените къщи пушеха, нито се мяркаха хора. Сякаш бяха потънали вдън земя.
Плъхчо попита:
– Какво става? Защо е толкова пусто навсякъде?
– Убеден съм, че нещо става, при това нещо страшно, а аз искам да помогнем. Хайде, Плъхчо, приятелю, нека побързаме!
Плъхчо се усмихна под мустак, доволен от милото обръщение на Ментолчо. Никой никога не го беше наричал така умилително. В канализацията живееха само грубияни и, щеш – не щеш, сам ставаш такъв, за да оцелееш. Стана му драго, че Ментолчо е мил с него и му вярва. Това му вдъхна желание да се представи в най-добрата си светлина. Късите му крака забързаха още повече. Най-сетне Ментолчо съзря бялото покривче на дома му. Когато наближиха, видяха, че сладоледената оградка е съборена, а цветята в градинката бяха изпомачкани. Прекосиха бързо двора и влязоха в къщичката. И какво завариха само?! Нищо в нея не беше на мястото си. Чиниите лежаха изпочупени на пода, дрешките на Ментолчо се търкаляха навсякъде, книгите от малката му и грижливо подредена библиотека бяха разпилени, изпомачкани и изпокъсани. А Книгата на мъдреците за негов ужас липсваше.
– Книгата я няма! Няма я! Сякаш се е изпарила… – говореше си сам Ментолчо, докато претърсваше всеки ъгъл на обърнатата му наопаки къщичка.
– Сигурен ли си? – попита Плъхчо с недоумение. – На кого му трябва твоята книга? Тя е само за четене или… за храна, при това само на прегладнели плъхове като мен, за друго не става.
– Вижте, тук има следи! Личи си, че някой точно нея е искал да открадне… – Ягодинка провеждаше разследване. – Ето, крадците са минали оттук – тя сочеше странни вадички вода на земята. – Буреноско е бил! Само такива като него са способни да причинят неприятности. Ах, ето кой иска да навреди на Сладоледия! Сигурно е размахал черните си боички и заради това небето е така черно.
Ментолчо заклати глава в съгласие. После зае войнствена поза и заяви:
– Буреноско ще си плати! Лично с мен ще си има работа! А неговата гвардия от чернооблачета ще направя на пух и прах с тези две голи ръце! Приятели, да тръгваме! Чака ни дълъг път.
Плъхчо и Ягодинка мълчаливо го последваха. Точно на излизане от града Плъхчо промърмори:
– А сирене? Обещахте ми сирене, а сега гоня някакъв Буреноско. Ох, коремът ми къркори от глад. Вижте, не искам да се оплаквам, но определено, ако не ми дадете да ям, ще спра да ходя и ще легна, докато не измислите нещо. Вас не искам да ви ям, защото станахме приятели.
Ягодинка, която освен детективските си способности бе проявила и досетливост, бръкна в чантата, незнайно как оказала се пълна с храна.
– Ти откъде имаш сирене в торбата? – попита Ментолчо.
– Взех го от дома ти. Напълних торбата с храна, защото рече, че ни чака дълъг път, а гладното сърце по-бързо се уморява. Нали така? Или как се казваше – гладна мечка хоро не играе.
– Браво на теб, Ягодинке! Ти наистина си умница! – възкликна доволен Плъхчо, грабвайки голямо парче сирене.
– Ягодинке, благодаря ти, че си толкова досетлива – каза и Ментолчо, докато отхапваше парче от сиренето.
Ягодинка се усмихна. „Момичетата не са толкова глупави, колкото изглеждат или за колкото ни смятат момчетата“, помисли си тя и извади от чантата една ябълка, за да влее сила в себе си.
– Плодовете са полезни и дават витамини – отбеляза тя, докато приятелите й похапваха сирене.
После продължиха пътя си, защото трябваше да открият Книгата на мъдреците и да спасят небето и облачетата на Сладоледия от черните боички на Буреноско.
Първолак
Първият учебен ден
днес празнувам аз.
Ученик съм вече знам.
Вече съм голям!
Буквите ще уча.
Думи ще чета.
И задачи ще решавам,
първолак съм вече, да.
Ще пътувам по света
с книгите вълшебни.
В космоса ще полетя
щом се уча славно.
И училището ще обичам.
То е моят втори дом.
В него ще играя и ще тичам.
Ще се уча на добро.
Приспивна песен
На небето светят
хиляди звездички,
а пък в моите ръце
златно слънце свети.
Моята сладка дъщеря
се усмихва на света.
Нанкай сладичко сега,
мило мое, нани – на…
Eлизабета Георгиев
Дизајн: Милана Виденов Миланов
