СЪЛЗИЧКАТА, КОЯТО СЕ СТРАХУВАШЕ ДА ПАДНЕ
Ането тъкмо закусваше, когато усети, че под миглите на лявото й око се е спряла сълзичка. Седи си там и ни напред, ни назад.
– Ааа, така не може! – скара й се Ането. – Или се връщай обратно, или се търкулвай, защото ми пречиш. Ако продължаваш да стоиш там, кой знае какви бели ще направя, защото не виждам с лявото око.
– Разбирам те, но не мога да ти помогна – изплака сълзичката. – Назад не мога да се върна, защото не знам пътя – бях примижала, докато се изкачвах, и не видях откъде минах.
– Тогава се спускай напред, какво чакаш?! – изгуби търпение Ането. – То и мен ме беше страх от пързалката първия път, но сега вече знам, че няма нищо страшно.
– Да, ама аз още не зная това, защото съм малка. А на малките им се случва понякога.
– Пфу, ама че неприятна работа! – избухна Ането. – Трябва да измислиш нещо, защото ще си разлея чая върху новата рокля и мама ще ми се кара. Хайде, скачай де!
– Не мога, страх ме е!
– Скачай!
– Не мога!
– Искаш ли да ти кажа какво ще ти се случи, като се изтърколиш надолу? Мама ми е казвала и аз знам. Сълзичките се сливат една с друга, една с друга. Докато стане малко ручейче. То припка, припка и накрая изтича в реката. А от реката го отделят в канали, които напояват градините, дето растат краставички и други зеленчуци. Ето защо понякога краставичките са горчиви, това е от горчивите сълзички. Затова мама често казва: „Недей да плачеш сега, за да не се мръщиш после, като ядеш таратор!“
– Благодаря ти, Ани, но това за краставичките не се отнася за мен. Защото аз съм сладка сълзичка.
– Сладка ли? Откъде-накъде! Всички сълзички са солено-горчиви, аз съм ги опитвала с езиче!
– Не е вярно. Солено-горчиви са само тези, които изплакваш, когато си ядосана или когато имаш рана на коляното. Аз съм сълзичка от смях.
– От смях ли? За първи път чувам такова нещо. И… кога е станало това?
– Нима си забравила? Беше сутринта, преди да седнеш да закусваш. Котаракът Джун беше се напъхал под одеялото на дивана, а татко ти не го забеляза и седна върху него. Тогава одеялото се надигна като живо и започна да дращи и да мяучи…
Ането си спомни това и отново така се разсмя, че примижа силно и сълзичката – ще не ще – се изтъркаля по бузката й. Изпързаля се надолу като децата с шейните през зимата и… цопна право в чашата с чай. Ането веднага си пийна от този чай и той наистина беше сладък, сълзичката казваше истината.
Петя Александрова
Илустрација: Јелена Бајрамовић
