ФАРЧЕ РАЗГОВАРЯ С МАРГАРИТА ДРУМЕВА

Скъпи мои малки приятели, често в живота ни се случват чудеса. Едно от най-прекрасните чудеса е приятелството. Днес ще ви запозная с една моя приятелка, с която ме запозна един щъркел… Е, ще си кажете – как така един дългокрак щъркел може да запознава хората!! Може, защото този щъркел е много умен, приказлив, интересен, живее в мечтите на приятелката ми Маргарита Друмева и намира се ето тук  https://blog.storks.biz/!

Маргарита пише, пее, свири, хваща детските сънища и на крилете на шъркела изпраща ги по целия свят. Ако надникнете в компютрите си и ако потърсите шъркела на Марго, и вие ще откриете чудо- чудото на приятелството, творчеството и мечтите.

Маргарита Друмева е родена на 25 ноември 1963 г. в гр. Силистра. Има висше икономическо образование. Работила е в Младежки дом – Силистра като методист, организатор на 39 младежки клуба по интереси и директор на международния бард фестивал „Река за утре”. Била е щатен композитор на Драматичен и куклен театър Силистра в продължение на 13 години, с авторски музикални картини в над 30 постановки в страната и Румъния. Автор на мюзикъли за деца и възрастни. През 2021 г. бе реализиран спектакълът „Самодива“ в Кукления театър в Стара Загора с оригинална авторска музика.

Има издадена една поетична книга „Писма от кристали” (2003) и книга с детски пиеси „Маркльошницата“ (2019). Реализира радиоспектакъл с 50 улични артисти и музиканти „От двете страни на улицата” (2013), „Силян Щърка“ (2014), авторските радиоспектакли с деца „Омагьосаната гора“, „Вълшебната арфа“ и др.

Понастоящем е управител на Творческа къща „Щъркелите“ и Детско онлайн сп. „Щъркел“ – за детско творчество в цялото му многообразие. Издадена е първата книга от поредицата „Роди се дете“ (2021) с детски творби от цял свят, отличени в едноименния Международен конкурс от първите му четири издания. Сред дейностите на Творческа къща „Щъркелите“ са школите по творческо писане с деца, детски литературни четения, реализирането на авторски радиотеатър, ателиета по куклен театър, изработването на интерактивни образователни уроци „Пътешествията на Грифит“ и на пъзели с оригинални детски творби за популяризиране изключителния талант на малките български художници и др.

Разкажете интересна история от детството си, свързана с книгата и четенето.

Бях едно доста срамежливо дете. Спомням си как репетирах поздрава към учителките си на път за детската градина, как ще им кажа: „Добро утро, другарко Калинова“; и как си забравях текста на училищните тържества при все, че си знаех думичките месеци преди събитието да се състои пред публика. Когато за пръв път се появих на сцена сама с китарата, дясното ми коляно започна да трепери и не беше в моята власт да го укротя. Мислех си, че всички виждат това и още повече се притесних… Общо взето, не обичах да съм център на внимание и това се запази до днес. И като малка, и сега обичам времето, прекарано в тихи творчески дейности – композиране, писане на поезия, проза, драматургия, публицистични материали.

 

Кога започнахте да пишете за деца и какво ви вдъхновява да творите за тях?

Най-напред започнах да пиша музика. Когато бях на 6-годишна възраст, мама и татко отиваха на работа и ме оставяха сама вкъщи. Мама имаше един стар акордеон, на който започнах да се уча да свиря сама. И понеже не съм ходила на уроци и не знаех какво да свиря, започнах да си измислям мелодии, най-често валсове. По-късно, до 4 клас, правех „купоните“ на класа с акордеона. Тогава нямаше грамофони и касетофони в класните стаи, а ние изтегляхме чиновете и столовете настрани, за да направим дансинг, в средата поставяхме стол и там сядах аз с акордеона. После четири часа свирех няколкото валса, които си бях измислила, а моите съученици танцуваха. Така тръгна животът на всички ни – като валс…

По-късно при мен започнаха да идват думите – в ученическите ми години и най-вече – като студентка започнах активно да пиша и музиката, и текстовете на песните си. Вече свирех и на китара и с още няколко съученици правехме забавите на класа с авторски песни, разбира се и с най-популярните песни, които слушахме по радиото и на плочи. Театърът се появи в студентските ми години, в Театрална група „Вълна“. Владимир Левков и Петър Тодоров ръководеха театралната група – и двамата бяха журналисти във варненските вестници, в същото време и драматурзи, и театрали, изключителни личности. Във „Вълна“ правехме авторски театър – абсолютно всичко сами си правехме, събирахме пари за декори, музикални инструменти, костюми… Тогава започнах да свиря и на други музикални инструменти – пиано, флейта, немска цитра, бас китара, перкусии, както и да правя първите аранжименти и звукозапис с два „кащана“ – ролкови магнетофони – на единия записвах, на другия се възпроизвеждаше вече записа с останалите инструменти. Паралелно с всичко пишех статии и разкази.

По-трудно ли е да пишете за деца или за възрастни?

Еднакво трудно е. Зависи и какво е призванието и таланта, даден ни свише по рождение. С моите деца винаги съм се отнасяла като с възрастни, т.е. винаги сме имали равностойно общуване. Вероятно затова моите творби за деца могат да се четат/слушат и от възрастни. Под заглавието на мюзикъла „Маркльошницата“ например съм написала: „Пиеса за деца и техните родители“ –  винаги съм искала посланията да не са само за малките, но и за по-големите „деца“. Думите, които Лисицата изрича в „Малкият принц“ на Екзюпери, еднакво звучат и за малки, и за големи. Той е достигнал онази степен на мъдрост сложните неща в живота да ги представи просто, така че и едно дете да ги разбере.

 

Какво те вдъхновява да пишеш?

Онова, което се случва на мен и на хората около мен, което чувам като новини от света или чета. Общо взето писането е реакция на твореца спрямо света. Когато слушам красива музика или чета разтърсващ стих, те предизвикват у мен възторг. Не мога да отговоря по друг начин, освен да пиша. Когато съм изпитвала душевна болка, раздяла с някого или е имало крах на илюзии, писането е отговорът на страданието. Борис Христов има такъв стих, в който се казва: „Когато си наврян в сандъка на неволята и почнат да работят върху теб с триона, едничкото, което можеш да направиш, е да отговаряш в рими…“ Писането е друг начин да общуваш с другите. Веднъж срещнах един човек, който искаше да знае повече за моя вътрешен свят, поради което написах „Тя“ – Пиеса-писмо, монолог на една актриса. С това искам да кажа, че писането е друга връзка с другите, по-дълбока, по-съществена и много над ежедневните грижи. Да не говорим, че писането често е вътрешна необходимост, без значение дали има външен подтик или причина – Емили Дикинсън ни е пример за това. Има неща, които просто не мога да не напиша, като бомба са вътре в мен и ако не ги напиша, ще гръмна.

Как се чувстваш когато имаш срещи с деца или когато ги радваш със списанието „Щъркел“?

Децата са едно от красивите ни вдъхновения за живот. С много деца сме писали заедно истории. Всичко започва с детска игра, която при тях става неудържима откъм фантазия и необременено съзнание. Ние, възрастните, често си казваме, че това може или не може, онова звучи нелогично, затова ще се откажем от него. При децата няма такива задръжки. С толкова въображение и до Париж се стига, и до края на света. Сигурна съм, че около най-големите писатели на детска литература е щъкало някое дете… Всъщност, затова и създадохме „Щъркел“ – да можем да представим на по-възрастните детските фантазии и да обменим между самите деца щурите им идеи. Вярваме, че това помага на децата да бъдат смели и уверени в себе си, когато се наложи да се изправят пред другите, за да не им треперят коленете и да не си забравят текста от притеснение.

 

Kакви книги четеш?

Общо взето – „всеядна“ съм за литература. Чета поезия и драматургия, проза, есеистика , публицистика. Често препрочитам Шекспир, Лорка, Емили Дикинсън, Пирандело, Бърнард Шоу, Джани Родари, Достоевски; произведенията на нобеловите лауреати за литература. От българските автори всеки път се удивлявам на творчеството на Йордан Радичков, Валери Петров, Борис Христов, Маргарит Минков, Гриша Трифонов, Николай Милчев… Обичам да чета Сборниците с народни умотворения, в които са публикувани произведения от българския фолклор, да чета приказки на различните народи, статии за етносите по света, за история на изкуството, очерци за известни и не толкова известни личности и др. Напоследък чета често Библията и се интересувам от богословска литература, която ми дава знание откъде идваме, какви сме, накъде отиваме и разкрива живота „по вертикала“, по отношение на връзката ни с небето и с нашата изконна същност.

 

Вашето послание към нашите читатели.

Ще отговоря с един стих от песен на руския бард Андрей Макаревич – ще го перифразирам: не си струва да се огъваш под изменчивия свят, един ден той ще се огъне под нозете ти. Пожелавам на читателите да живеят така, че не измамните ценности на този свят да определят живота им, а ценностите, които биха преобърнали негативните факти в развитие. Днешният свят като че ли е еднолинеен – най-високо платените професии са свързани с финанси, търговия, технологии – по-важен е като че ли човекът, който измисля мултифункционален миксер за кухнята, отколкото писателя, който съчинява гениална история. Светът все повече се материализира, а човекът все по-малко се взира във вселената вътре в себе си.  Пожеланието ми е свързано с един стих от Библията: „Повече от всичко, което пазиш, пази сърцето си, защото от него са изворите на живота“. Притчи 4:23

 

 

СЛЪНЧЕВА ПЕСЕН

Когато мръзнеш в миг на вяла тъга

и стегне здраво шалът на живота

отредената ти глътка въздух, дълга

колкото една въздишка,

огънчето в шепи приюти

от слънцето на твоето небе –

него с обич Бог го е запалил

и ти го е дал за правда

да гори и да напомня,

че е светъл пътят ти, човече…

 

МОЯТА  БЪЛГАРИЯ

Моята България прилича на бреза,

прекършена на две от бурята.

Недей да тъпчеш листите й, конче мое,

сълзата избърши и пожали я.

Моята България прилича на сърна,

изплашена от рева на тигъра.

Не бий с копита по земята, конче мое,

до нея застани и пожали я.

Моята България прилича на жена,

поругана от свойте си, чужда в своя дом.

Недей да тъпчеш дворчето й, конче мое,

скръбта й ти изпий и пожали я.

Моята България прилича на сълза

в окото на отчаян мечтател.

Рий с копита по земята, конче мое,

от сълзата кедър ще се хване.

 

Eлизабета Георгиев
Илюстрация: Милана Виденов Миланов – Симона Александров
Дизайн: Милана Виденов Миланов