ФАРЧЕ РАЗГОВАРЯ С ВАНЯ АВРАМОВА ВАНАЯ ТАЙЯ

Преди повече от две години, когато започнах да си играя с думите и да крачам през света на мечтите на списанието окичено с моето име „Фарче“, в първия брой, мили мои малки и големи приятели, запознах ви с Милое Радович, библиотекар и писател. Сега има тази чест да ви запозная с една библиотекарка и писателка Ваня Аврамова, лъчезарно момиче, което работи в най-голямата библиотека в България и която твори прекрасни приказки за вас, скъпи умни деца. Затова, днес докато пролетта се разхожда по улиците, ще разговаряме с Ваная Тайя… Пригответе се – влизаме в нейния тайнствен свят на писаното слово…
Ваня Аврамова (с творчески псевдоним Ваная Тайя) е родена през 1971 г. в София. Завършила е Университет по библиотекознание и информационни технологии със специалност „Библиотекознание и библиография” и е доктор по Библиотечно-информационен и културен мениджмънт. В момента работи като зам.-директор библиотечни дейности на Националната библиотека. Съосновател е на Литературен клуб „Петър Парижков“, чиято мисия е разпространение на знание и създаване на духовни ценности. Организатор и участник е в редица културни и образователни инициативи. През 2018 г. заедно с Богомила Тодорова създават инициативата „Почети ми…“. Авторка е на детските книги „Пакостите на малкия Тин“, „Моливия” и „Мартеничка Къдравелка“.

 

Разкажи интересна история от детството си свързана с книга

Любимата ми книга е „Пипи дългото чорапче”. Мечтаех да съм като Пипи и да правя пакости. Когато бях във втори клас, майка ми ме връзваше всеки ден на две опашки. По цял ден се мислех за Пипи, даже си въобразявах, че имам прекрасни лунички по лицето, исках да съм независима, да решавам сама и даже настоявах да имам маймунка също като Господин Нилсон. Всичките тези мечти и вдъхновението, с което се сдобих от прочетените слова на Астрид Линдгрен години по-късно съм изразила в своите приказни истории. Признавам, че и днес все още ми се иска да съм Пипи, но вече няма как да си връзвам косата на две закачливи опашчици.

 

Кога започна да пишеш за деца и какво те вдъхновява да твориш за тях?

Започнах да пиша приказни истории за деца, още докато гледах двете ми дъщери у дома. Но се осмелих да издам първата си книга „Пакостите на малкия Тин”, доста по-късно. Книгата беше вдъхновена от едно палаво малко момче на име Константин, което на галено наричаха Тин. С него никога не е скучно, защото може да боядиса косата си в червено, да плава сам с надуваема лодка по реката, а от караници с възрастните се отървава с една голяма, широка и мила усмивка придружена от две трапчинки отстрани.
Втората ми книга „Моливия” е моята най-любима творба. Идеята за нея ми хрумна, когато в една книжарница видях огъващ се молив. Казах си: Ами ако моливите оживеят? Така се роди историята за моливите тотонци, които са пазители на знанието и идват от планетата Тотония, намираща се в галактиката Ноу. Моливите тотонци си имат своя страна тук, на планетата Земя. Тя се казва Моливия и си има моливени къщички, улици, площади. Естествено, моливите тотонци неслучайно са на планетата Земя. Тук заедно с писателя Перодръжко Писарушков пазят вселенското знание. А от кого го пазят? От плагейските злодеи – професор Зофор и неговия господар Плагиатчев, които искат на всяка цена да унищожат не само моливите и вселенското знание, но и цялата планета Земя. Представянето на книгата винаги е много вдъхновяващо, нещо повече, през 2018 г. моя приятелка направи образователен център, на който даде името „Моливия”.
Последната книга „Мартеничка Къдравелка” се появи в отговор на въпроси, които си задавах още от малко дете. Когато идваше денят, в който получавах мартенички, все се питах: „Къде живее Баба Марта?“, „Мартеничките могат ли да говорят?“, „Имат ли приятели?“ и още много други, на които търсех отговори. И така един ден най-неочаквано пред мен изникна образът на Мартеничка Къдравелка, която не искаше да се среше и реши да избяга от къщата на Баба Марта… Така се появи и приказката за нея.

 

По-трудно ли е да пишеш за деца или за възрастни?

Когато пишеш за деца трябва да си много внимателен с това, което твориш, и посланията вплетени в приказни слова, с които ще въздействаш върху емоционалния свят на децата. Въображаемият свят за тях е реалност. Приказките са първото знание за света и модел за поведение. Един детски писател трябва да притежава чиста душа, висок морал, мъдрост и безкрайна любов към децата. Винаги, когато пиша истории си представям, че срещу мен стои дете, на което разказвам приказни истории. Виждам усмивката му, любопитните ококорени очички… Най-важното за мен е да мога да осъществя успешно взаимодействие с читателите, да успеят да вземат всичко, което им е нужно, за да могат да създадат своя приказен свят.

 

Как се чувстваш на срещите си с деца?

Това е най-прекрасният момент от писането! Да виждаш в детските очички как светят звездички като искрички, когато разказваш истории, прекрасните им слънчеви усмивки, енергията, която излъчват, вдъхновението… Няма по-голямо признание и награда от това за мен!

 

Kакви книги четеш?

Детска литература, митология, биографични книги.

 

Твоето послание към нашите читатели

Мили приятели и читатели, вярвайте, четете и създавайте приказни истории! Знайте, че някой някъде очаква вашата приказка да чуе!

 

 

Пакостите на малкия Тин

Във фризьорския салон

Тин беше на чудесна възраст за момченца и тя беше цели пет години. Имаше така наречената Тинска прическа. Е, сега ще ме попитате какво означава това? Означава коса с щръкнал нагоре перчем. Най-хубавото нещо у Тин бяха големите му кафяви очички, които ставаха особено красиви и игриви, когато му хрумнеше някоя от неговите брилянтни пакости. Но нека да Ви кажа още нещо за Тин. Първо, той беше много умен за възрастта си. Второ, правеше необикновени пакости, което веднага го прехвърля в графата за необикновени момченца. И трето, с Тин никога не беше скучно! А искате ли да знаете как се отърваваше от караница с възрастните? Ами много лесно… С една голяма, широка и мила усмивка, придружена от две трапчинки отстрани. Истински чаровник!
Тази сутрин Тин се събуди в много весело настроение. Ококори очи и пусна една от неговите, разтопяващи и най-коравото сърце, усмивки. Майка му, госпожа Ана, беше в стаята и подреждаше многобройните му играчки.
– Хей, мамо, здравей! – каза Тин с медено гласче и скочи от леглото.
– Добро утро, миличък! Надявам се, че си се наспал добре, защото, след като закусим, ще отидем до фризьорския салон, за да си направя косата. Съгласен ли си?
Е, иска ли питане? Как да не е съгласен? Тин обожаваше всякакви разходки. Радостно се запъти към банята, за да направи сутрешния си тоалет. Нали щеше да ходи на разходка, трябва да е много хубав, а той определено държеше на външния си вид. Измиси очичките и зъбките старателно, както мама го е учила. Среса си косата нагоре и беше готов.
– Мамо, готов съм! – викна весело Тин, тичайки от банята.
– Как така готов? Струва ми се, че все още виждам пижамата ти върху теб… – усмихна се майка му. – Нали не мислиш, че отиваме на пижамено парти?
– Ооо, ха-ха, мамо, разбира се, че знам, че във фризьорския салон се ходи с костюмче… – каза Тин, подскачайки из стаята. Важно-важно се насочи към гардеробчето си. Наредени на закачалки, вътре висяха дрешки на Тин за всякакви случаи. Избра си едно костюмче в синьо и бяло, което харесваше. Тин беше много самостоятелен. Държеше да върши всичко сам.
– Готов ли си, Тин? – попита Ана.
– Готов съм, мамо! Само да си взема чантата с делфинчетата… – извика с медено гласче Тин.
– Без пакости, нали? – повдигна въпроса мама.
– Хе, хе, мамо, разбира се! – с усмивка на уста й отговори Тин.
Тръгнаха най-сетне! Мама го беше хванала за ръка и го водеше. След няколко пресечки стигнаха до фризьорския салон, в който Ана си правеше косата и ставаше много по-хубава. Влязоха. Тин ококори очи. Охохооо… Колко много неща за изследване имаше тук! Най-интересни му се сториха шишенцата, едните големи, други по-малки. Колко са шарени! За какво ли служат? Казах ли Ви, че Тин е много, ама много любопитен. Искаше му се всичко да пипне! Но беше обещал на мама да се държи възпитано!
Леля фризьорка взе едно от шишенцата, разтърка косата на някаква госпожа, след което сложи главата й в една мивка. Ха-ха, миеха косата й! А Тин не обичаше да му мият косата. И защо, ще попитате вие? Ами защото му се разваляше щръкналият перчем, с който той много се гордееше. Но тази госпожа явно не се притесняваше от миене, триене и сапун в очите. Моля ви се, тя дори се усмихваше!
Какво ли трябва да направи едно момченце като Тин, за да се усмихва щастливо, когато му мият косата? Може би му трябва нещо от онези средно големи шишенца, които стояха най-спокойно на рафта до мивката? Тин се огледа. Майка му се беше настанила на един стол, където фризираха косата й. От време на време поглеждаше към него, за да види дали си седи на мястото, където го беше настанила да чака. Беше го помолила да седи мирно. Добре, ще кажете вие, Тин й беше обещал да не прави пакости и да се държи възпитано. Но как е възможно да не разбере една такава любопитна подробност като тази – какво има в шишенцата и защо госпожите са толкова щастливи, когато им мият косите?
Тин стана тихо от мястото си, запъти се към рафта и взе едно шишенце. Започна да го разглежда. Шишенце като шишенце, с етикет отпред и капачка отгоре. Развъртя капачката и направи точно това, което лелите от фризьорския салон правеха. Изсипа го върху главата си и разтърка старателно! Сега вече Тин ще разбере!
– Олелееее, олелеее! Какво е това? Как се случи? – закрещя ужасена една от лелите фризьорки. – Как се случи?
Тин погледна към майка си, която с кърпа на главата хукна към него. Стори му се, че погледът й е сърдит.
– Тин, защо косата ти е червена? – попита Ана. – Доколкото си спомням, сутринта беше кафява?
– Какво говориш, мамо? – хукна Тин към най- близкото огледало. И какво мислите видя? Ами ето това! Коса в червено! Както сами се досещате, Тин си беше боядисал косата!
– Хо-хо, хооо, че тя наистина е червена! Мамо, ами как ли е станала такава? – невинно попита Тин.
Майка му почервеня дори повече от цвета на косата на Тин и отсече:
– Мисля, че трябва да ти измием косата!
Настаниха го на един фризьорски стол с мивка и започна мъчението. Но какво беше учудването на Тин, когато лелята от фризьорския салон започна да мие косата му! Не беше никак неприятно! Не влизаха вода и сапун в очите му! А как нежно масажираха главата му! И ето, чудото стана! На лицето на Тин се появи нов вид усмивка и тя се казваше щастлива разтапяща усмивка. Това ли било? Трябвало само да стои мирен, докато му мият косата! След това лелята от фризьорския салон изсуши косата му със сешоар и оформи невероятно красив перчем на Тин.
– Мамооо, виж! Сега аз съм по-хубав! – извика весело Тин с новата си усмивка, разтапящата. Как да се разсърди майка му Ана? Как да се разсърдят и лелите от фризьорския салон? Как, когато виждаха на лицето на Тин тази така чаровна усмивка?
И не само това! На тръгване от салона му подариха две от онези шишенца, но не с червена боя, нееее… – не си мислете. Те съдържаха само детски шампоан. Така приключи посещението на Тин във фризьорския салон. А каква е поуката? Не я ли разбрахте?
Поуката е, че любопитството е хубаво нещо, но може да боядиса косата ти в червено!

 

Eлизабета Георгиев
Илюстрация: Милана Виденов Миланов – Симона Александров
Дизайн: Милана Виденов Миланов