ДЪЖДОВНОТО ЧОВЕЧЕ

Щом плисна топъл летен дъжд, Дъждовното човече се отърси от ленивата си дрямка, оживи се и тръгна на разходка из града. Заподскача весело по мокри улици и градини, прецапа няколко локви, залюля се по клоните на дърветата и изтърси капките от листата им. Разпръсна се във въздуха като мъгла, после се сви и стана мъничко като стъклено топче, а веднъж дори се разтегли като дъвка за балони.
„Какво чудесно време! – радваше се Дъждовното човече. – Дъждът е по-дъхав от всякога, а по улиците бързат реки. Жалко, че нямам на кого да кажа: „Виж, виж колко е хубаво!“
В същия миг през улицата притичаха три момчета. Бяха целите мокри и трепереха като мишлета. Поискаха да се сгушат на сухо под една стряха, но дъждът ги подгони и се изля право върху тях. Джобното човече се понесе във въздуха и над момчетата се разтвори чудесен син чадър. Едното от тях така се изненада, че изпусна бялото корабче, което държеше в ръцете си. То падна в локвата до краката му, потопи се цялото, но веднага изплува на повърхността. После започна да расте, да расте, докато се превърна в истински бял кораб. Имаше си и капитан, който покани момчетата да се качат. Щом стъпиха на палубата, корабът вдигна котва и заплава. Къщите от двете страни на улицата вече не се виждаха. Нямаше я и самата улица. Дъждовните вадички, които само до преди малко се гонеха по нея, се бяха слели в една огромна и неспокойна река.
– Какви чудеса стават в дъжда! – възкликна едно от децата и протегна ръце. Дъждовните капки, които паднаха върху тях, бяха с цвят на малина. Наистина дъждът беше с вкус на малинов сироп. После стана шоколадов, а когато децата не можеха да пият повече, отново заприлича на обикновена вода.
„Кой ли прави чудеса в дъжда?“ – мислеха си момчетата, без да знаят, че това умее само Дъждовното човече. То дори реши да се превърне в малка игрива топка, но усети, че дъждът скоро ще спре и се зае за работа.
Всичко придоби познатия си вид: къщите се върнаха по местата си, широката река остана някъде далече… Момчетата отново се намериха до голямата локва с бялото корабче. Когато в нея паднаха последните дъждовни капки, те продължиха играта си.
„Колко е хубаво!“ – въздъхна Джобното човече и се разпръсна във въздуха като леко облаче мъгла.

Анета Дучева