Царибродско и Босилеградско могат да се похвалят не само с красива природа, но и с редки местни породи домашни животни. Тези животни са изключително важен елемент от глобалното „живото” богатство – биоразнообразието, макар че сме свикнали да гледаме на тях като на част от човешката цивилизация и неговата непосредствена среда.
Местните или аборигенните породи са в резултат на многовековен естествен и изкуствен подбор и са добре приспособени към местните климатични условия, не са взискателни и с висока жизнеспособност. Тяхната устойчивост на болести е качество от особено значение и предимство пред другите така наречени „нетрадиционни“ породи, които са внесени на тази територия през миналия век.
Векове наред тези породи, изключително издръжливи и приспособени към тежките условия на живот, са хранили и служили на човека в тази част на Балканския полуостров.
В околността на Цариброд и Босилеград се срещат следните видове животни: домашен планински кон, балканско магаре, домашен бивол, буша, каракачанска овца, пиротска овца, бардока овца, кривовирска овца, свърлишка овца, балканска коза, свърлишка кокошка, каракачанско или българско овчарско куче и други.
ФАРЧЕ ще запознае читателите с някои от тях:

Балканската коза е единствена порода, която преди седем десетилетия тогавашното Югославско правителство решава да забрани нейното отглеждане със закон. Като основна причина е представено унищожаването на младите гори, понеже бръстенето е характерно за всички кози. Малцина кози преживяват този странен закон, тъй като най-упоритите селяни продължават да ги отглеждат в мазетата си и на други скрити места.
Балканската коза се отличава с дълга космена покривка, съставена е от дълги осилести косми, а цвятът може да бъде кестеняв, кафяв, сив, черен с по-малко или повече бели полета.
Има регистрирани бройки в царибродските села Бребевница, Каменица и Бачево където се отглеждат почти 150 бройки, заради производство на мляко и качествени млечни продукти.

Домашен планински кон принадлежи на една по-широка група, която обхваща местни коне от почти целия Балкански полуостров. Тези животни с векове се използват като транспортно средство, което улеснява пътуването, живота и поминъка на балканските народи. В миналото, почти всяко селско семейство притежава поне един кон, но с обезлюдяването на множество планински села и идването на земеделските машини, автобуси, коли и мотоциклети, тяхната роля в живота на селянина изчезва.
Планинските коне се отличават с нисък ръст и с добре развита и здрава костна система, която им позволява преминаване през различни терени. Най-често срещаните цветове са кестеняв, черен, кафяв, сив, алест и изабела.
Тази порода коне се отличава със силно изявена устойчивост към редица заболявания, често срещани при други чуждестранни така наречени „културни“ породи коне.
Храната за конете се осигурява чрез паша и добавяне на сено през зимата, но не е рядкост да остават дори и през зимата навън като сами се грижат за себе си. Интересно е, че за разлика от мнозина други видове домашни животни, те могат да се защитават от хищниците, намиращи се в нашите краища, но за съжаление, вълчите атаки могат да бъдат смъртоносни за малките кончета. В някои местности в Стара планина, където конете остават през цялата година навън, почти 80 на сто от кончетата страдат от тези хищници.
Днес най-големите табуни на планинския кон в Централна Сърбия се намират в Царибродско, в околността на селата Изатовци и Борово и те се използват изключително за разплод. В босилеградските села Зли Дол, Бистър, Горно и Долно Тлъмино, Горна и Долна Любата, Горна и Дона Лисина, Извор, Црнощица и Радичевци, отглеждат се повече от 70 планински коне. Те се използват в голяма степен и за яздене.

Балканско магаре познато като красиво, работливо, търпеливо, със особен упорит нрав е животно най-често присъстващо в народните изрази, приказки, поговорки, басни. Изчезването на магаретата както и на конете, се дължи на механизацията в селското стопанство, тъй като е ползвано най-често за товар и теглителна сила за работа в селското стопанство.
Заместването на магаретата с машините обаче не означава, че те вече нямат роля. Те са много полезни в така наречената „зоотерапия“ или „асинотерапия“, при която се използват специално подбрани и обучени магарета и е предназначена главно за деца с определени затруднения в развитието им.
Магарешкото мляко поради лечебните си качества и употреба в козметиката, също е една от причините за отглеждането на магарета. Интересно е, че в много страни магаретата се използват в екотуризъма. Най-близкия пример е фермата, намираща се в околността на Самоков, България, където магаретата носят раниците на планинарите и част от оборудването им. Всички са категорични, че магаретата, колкото и да са добри, се славят със своя упорит нрав.

Бушата е една от най-примитивните породи говеда и заедно с други подобни балкански говеда представя групата на последните представители на праисторическото брахицерно (късорого) говедо в Европа. Тази порода, още наричана и „илирско говедо“ е отглеждана от дълбока древност на Балканите и в нашите краища. За съжаление, през миналия век и особено след втората световна война започват кръстоски с други, чуждестранни породи и така постепенно изчезва.
През 2005 година, започва отново да се отглежда в Царибродско, така че днеска в околността на Горни Криводол, Бребевница, Смиловци, Борово има по-вече от 600 бройки тази порода. Благодарение на факта, че всяко четвърто говедо тук е буша, територията на община Цариброд е най-важния „подслон“ за тази порода в Сърбия. Бушата е една от най-дребните породи говеда в Европа, а цветът на космената покривка е различен. Срещат се буши със сиво-кафяв, сиво-жълт, червено-кафяв, черен цвят, а не малко са и така наречени „жарести“ говеда. Основната насока в отглеждането на тази порода е производство на висококачествено месо чрез използването на планински пасища, които не са подходящи за други породи говеда. Месото им съдържа голямо количество от незаменимите полинезаситени мастни киселини – Омега 6 и Омега 3, които понижават т.н. „лош“ холестерол в организма. Бушата е устойчива към редица заболявания, живее много повече от другите видове говеда и е изключително подходяща за биологично производство. По-голяма част от бушите в Царибродско са сертифицирани и отглеждането им става спазвайки принципите на биологичното производство.
Интересни са най-новите изследвания, които показват, че бушите носят т.н. А2 ген, който е отговорен за производство на мляко, съдържащо А2 бета казеин. Протеинът е много по-здравословен от А1 бета казеин, които произвеждат най-комерсиалните „индустриални“ породи крави и от които купуваме мляко от магазините.

Домашния бивол е широко разпространен в миналото на Балканите. За някогашното отглеждане на тези животни в Цариброд свидетелства и една от рисунките в известния графичен цикъл на художника Методи Петров, посветен на стария град и неговите вече изчезнали или значително изменени характерни места. Рисунката ”Последните дюкянчета“ показва как биволите на едно царибродско семейство се къпят в р. Нишава. Тази особеност на бивола да се къпе в реките и в блатата е една от най-характерните му черти, към която изпитва голяма страст. Причината е факта, че биволът има много мастни и малко потни жлези по кожата. Калта полепва по бивола, а солите ѝ разтварят част от мазнините по кожата, от което той усеща облекчение. Допълнителна причина е защита от кожни паразити. Биволът е използван както за мляко и месо, така и за теглене на каруци и плугове.
Днес, в околността на царибродските села Бачево и Скървеница, се отглеждат около 20 бивола, които през 2010 година са върнати в района след няколко десетилетия отсъствие. Тук се отглеждат за разплод и заради месо, но за съжаление не и за мляко, въпреки че тяхното мляко превъзхожда кравето по хранителна стойност. Една от причините е че понякога поведението им е необуздано и своенравно и обикновено допускат да бъдат издоявани само от човека, който ги е отглеждал и на когото имат доверие. 

Каракачанската овца има история която е свързана с каракачаните, гръцко говореща етническа група, чийто начин на живот до първата половина на миналия век е номадски. Каракачаните, известни като добри скотовъди, не са имали постоянни жилища и са пътували непрекъснато -–през зимата на юг към Гърция, а през пролетта на север към България, Северна Македония и Сърбия, където са използвали планинските пасища. Такъв начин на живот, с ежегодно преминаване на хиляди километри, е създал една от най-устойчивите породи овце. Каракачанската овца е сравнително дребна и се характеризира с жив темперамент. Тя е пъргава и подвижна и разбира се, способна да минава дълги преходи при активното търсене на храна. Вълната е груба и с дълги фитили, достигащи понякога до 30-35 см. Тя е светло бозава до черна, а по-рядко бяла. Този естествен тъмнокафяв до черен цвят на вълната е особено интерес за изработка на плетени изделия. 

Пиротската овца, някога най-известната порода в тази част на Сърбия, сега е най-застрашената порода в Сърбия. Подобна е на Реплянската овца от района на Чупрене и Северозападна България. Цветът на вълната е бял и е не рядко по областите около очите, устата и на краката да има черни или кафяви петна (така наречена „зърнеста овца“). Сега регистрираната бройка е спаднала на по-малко от 200, от които по-голяма част се намират в старопланинските села Дойкинци и Бърлог (Пирот) и в село Скървеница (Царибродско). Но в планинските села в околността на Босилеград и Търговище още се срещат животни, подобни на пиротската овца които местните наричат „каменярка“, понеже е изключително способна да преминава големи разстояния и оцелее използвайки високите пасища. Пиротската овца е източник на три изключително прочута продукта: пиротски килим, пиротски кашкавал и пиротско агне.

Бардока или бялата метохийска овца е сравнително нова и нетрадиционна порода за царибродските села Пъртопопинци и Градинье където днес се отглежда. Тази овца е типична за Косово, както и за някои части на Черна Гора и Албания, но през 2004 година едно малко стадо се помещава в Царибродско, за да се запази тази порода на територията на Централна Сърбия. По-едра е от пиротската и каракачанската овца и е по-млекодайна. 

Районът на Цариброд представлява една от най-важните територии в Сърбия за отглеждане на местни породи домашни животни. Организираното им отглеждане започна през 2002 година, когато едно царибродско сдружение с участието на тогавашния Съюзен институт за генетични ресурси от Белград, подкрепи няколко местни животновъди да започнат с отлгеждане на група мангалици – стара сръбско-унгарска порода свине и породата коне „домашен бърдски”. Няколко години след това, започна организирано отглеждане и на други породи: балканско магаре, домашен бивол, буша, каракачанска овца, пиротска овца, бардока овца, кривовирска овца, балканска коза, свърлишка кокошка и други. През 2004 година в Цариброд започна да се провежда „Панаир на балканското агробиоразнообразие”, чиято цел е да изтъкне стойностите на месните породи и дейностите на животновъдите. Ето защо Общинското събрание през 2012 година да приеме Декларация за провъзгласяване на Парк на агробиоразнообразие на цялата територия на общината.
Местните породи също бяха причина Университетът от Белград да открие Учебна база по планинско животновъдство в Горни Криводол (Царибродско) през 2013, където всека година идват на десетина студенти от Сърбия и чужбина за да проучват хактеристиките и начина, по който се отглеждат тези породи.

И още факти за значението им

В световен мащаб, по данни на Организацията на Обединените Нации за Храни и Земеделие се наблюдава драстично намаляване на броя на местни породи. Според някои проучвания през последните десетилетия, всеки месец в света изчезва по една порода. С изчезването на всяка една порода се губи не само уникален генетичен код, но и важен компонент от екосистемата както и част от историята на един народ.
Тяхната роля за поддържането на естествените територии и местообитания е също забележителна. Бушите вече цяло десетилетие използват сиромашните пасища в каменистия район на Горни Криводол, където е трудно друга по-едра порода говеда да може да оцелее. По този начин, голяма част от изоставените планински пасища в тази част на Балканите могат да бъдат комерсиално използвани и запазени, понеже сега са застрашени от инвазията на храсталаци и поглъщане от гората. Този процес, наречен „естествена сукцесия“ постепенно води до намаляване на икономическата стойност на територията като ресурс за животновъдство в бъдещето и има влияние върху намаляването на биоразнообразието, особено на растенията, но и на дивите животни.
Климатичните промени, които вече се случват в тази част на Европа постепенно се превръщат в сериозно предизвикателство за нетрадиционните комерсиални породи. Те носят със себе си и коренно различни болести както при хората, така и при животните. Това е особено опасно за масово разпространените специализирани породи, които имат висока продукция, но намалена устойчивост към болести и към местните условия. Има примери които показват, че местните, аборигенни породи се по-добре справят с такива предизвикателства.

Сергей Иванов

Фотография : Стефан Павич, Сергеј Иванов

Дизайн: Милана Виденов Миланов