ФАРЧЕ РАЗГОВАРЯ С БОЖАНА АПОСТОЛОВА

Не знам каква е съдбата на другите малки фарчета, но аз съм изключително шастливо малко фарче, защото имам това щастие да другарувам с изключителни хора, създаващи книги, най-любимите ми играчки. Така, вълшебната пътека на книгите ме доведе до една прекрасна Божана, която наистина е принцеса на книгите, имайки предвид, че ги създава и като писател и като издател.
Божана Апостолова весело плува по безкрайната синева на мечтите, като по небе, на което место облаци се намират лавици с книги. С гоооооляяяямо шастие разговарях с нея, запознах се дори и с малката Божана и с още по-голямо щастие подарявам ви нашия разговор, та и вие, скъпи малки и големи приятели, да се запознаете с прекрасната Божана Апостолова, писател и издател.

Божана Апостолова е поет, прозаик и издател. Родена е на 9 май 1945 г. в с. Цар Асен, Пазарджишко. Днес живее и работи в Пловдив. Завършва Българска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, гр. Велико Търново.
Апостолова е собственик на Полиграфически комплекс и Издателска къща „Жанет 45“ и „Студио Стандарт“, както и управител на фондация „Изкуство без граница“.
Автор е на 10 стихосбирки, 4 романа и 12 книги за деца.
Нейни книги и отделни творби са преведени на немски, турски, руски, италиански, унгарски, испански, сръбски, чешки, румънски, гръцки и др. езици.
Създател на Литературния фест „Пловдив чете“ и перманентната културна инициатива „Младият Пловдив чете“.
Носител е на много награди и признания.

Разкажете интересна история от детството си, свързана с книгата и четенето.

Бях първо отделение, когато баща ми умря. Още не знаех какво е смърт и се чудех защо моят татко лежи в дървена кутия, а е и един такъв мъничък, защото беше без крака. Вкъщи беше почерняло от народ. Някой от гостите ми набута в ръцете един геврек и аз, чупейки го, се мъчих да достигна до устата на баща ми и да му дам и той да си хапне. В този момент до мен достигнаха жалостивите стенания на хората, а аз се дивях и се чудех какво става.
Със смъртта на татко къщата ни обедня. По това време мама се разболя от жълтеница, роднините ми се запиляха по свои дела и аз и двамата ми братя често нямахме какво да ядем. Това беше и причината децата от махалата да не ме забелязват, да не видят, че съм умна, трудолюбива и редовно си уча уроците. По същото време обявиха конкурс за написване на стихотворение за патрона на нашето училище „Христо Смирненски“. Не че знаех какво е стихотворение, но подгонена от желанието да ме забележат, седнах и написах не едно, а четири-пет стихотворения. Забелязаха ме – получих трета награда на конкурса, като първа не се присъждаше. Услади ми се и написах още няколко стихотворения и ги изпратих на голямата наша писателка и преводачка Леда Милева да ги публикува в списанието, на което беше главен редактор. От нея получих писмо, в което ме съветваше да чета повече художествена литература. И тъй като не знаех какво е това, отидох в библиотеката и попитах имат ли художествена литература, а библиотекарката, с която разговарях, ме попита имам ли картон. Последва новият ми наивен детски въпрос: „Какъв картон, за рисуване ли?“ В крайна сметка получих три книги със заръката да ги прочета и да дойда за нови. Така за първи път се срещнах с книгите.

 

Кога започнахте да пишете за деца и какво ви вдъхновява да творите за тях?

За деца започнах да пиша, когато се роди внучката ми Божана. Погледнах я и душата ми засия от любов. Какъв по-добър повод да седна и да пропиша за деца.Последва цяла поредица от тринайсет книжки на тема малката Божана. Още първата – „Малката Божана в нощта на чудесата“ получи една от големите награди за детска литература „Бисерче вълшебно“. Последва наградата на Сливенската библиотека „Сава Доброплодни“ с директор Росица Петрова и така поредицата „Малката Божана“ доби известност и последваха стотина срещи с деца, на които не само почувствах вълнението на малките читатели, но и от последвалите разговори ме застигнаха темите, които ги вълнуват. Не само аз бях вдъхновена, но и внучката ми, която написа първата си детска книга „Русалката, паячето Ричи и аз – Божана“ – много по-хубава от моята детска поредица.

 

По-трудно ли е да пишете за деца или за възрастни?

Всичко е въпрос на вдъхновение. Онова камъче от ежедневието, в което се спъваш и се срещаш с темата и твоята главна главна героиня. Както аз с малката Божана.

Защо и как се случи „Жанет 45“?

Още от дете усетих силата на книгата. Убедена бях, че народ, който чете, със сигурност успява. Та нали аз самата успях само благодарение на книгите. И тогава реших, а това беше през 90 година – първата година на прехода в България – че ще направя издателство и ще издавам само българска литература. Така и направих. Оттогава до днес съм издала около 1500 български книги и съм помогнала за утвърждаването на четири поколения български писатели, между които Георги Господинов, Милен Русков, Здравка Евтимова, Стефан Цанев, Константин Трендафилов и още много, много други.
И ето че „Жанет 45“ от години е водещо издателство за българска литература, което се превърна в институция и мерило за литературен вкус. Ние сме инициатори и създатели на най-големия литературен фестивал в България „Пловдив чете“, а така също и на един от най-престижните конкурси за поезия – на името на големия поет и преводач Иван Николов.

 

Защо книгата е важна за децата?

Книгата трябва да се внушава на децата, като необходимост да развива ума им и да обогатява сетивата, така нужни за възприемане на света във всичките му многообразия, значения, направления, които ни заобикалят.

Вашето послание към нашите читатели.

Никога да не забравят, че четенето осмисля живота им и им дава възможност да изберат пътя, който ще ги води напред – красиви, силни и смели.

 

 

МАЛКАТА ГОЛЯМА БОЖАНА И ВЕНЧАВКАТА НА ГУГУТКИТЕ

Малката Голяма Божана беше залепила личице на стъклото на прозореца. Върхът на носа ѝ се сплескваше от силния допир и променяше не само своята форма, но и цялата ѝ физиономия. Стори ѝ се странно – май беше малко смешна, малко чудновата. Всъщност тя не можеше да се види как изглежда отстрани, но чувстваше, че е дива, различна. Това я развесели и смехът ѝ подскочи, отмести личицето ѝ от стъклото, но само след миг тя отново го залепи там, вече с по-голяма сила. Стъклото издрънча. После пак се отдръпна и пак залепи нос. Ритъмът я увлече и тя отново и отново се залепяше за стъклото, а после се отдръпваше назад, правейки всевъзможни муцунки.
Тази игра ѝ хареса и Божанка, без да се усети, се заигра със самата себе си. Ето я: опулва очи, изкривява уста, издува устни и плътно залепя личице към стъклото. Сетне, както се блещеше, пулеше и кискаше, бързо дърпаше личицето си и нова порция смях я разтрисаше така, че при едно по-рязко движение а-ха да падне на земята.
Тази игра Малката Голяма Божана повтори десетина пъти, докато изведнъж някакво странично движение, което тя не видя, но почувства, я разсея и привлече вниманието ѝ. Нещо много важно трябваше да се случва навън, щом без да се замисли,
Малката Божана спря играта си и съсредоточено се загледа.
Цяло ято гугутки, подобно излял се от небето облак, с шумно движение прилетя и накаца по тревата в двора на баба ѝ Божана. Ама съвсем, съвсем пред очите ѝ.
Гугутките се оглеждаха, пристъпяха от крак на крак, а някои от тях спокойно кълвяха житни зрънца и трошици, които Божанчето при всяко свое идване на гости на баба си им хвърляше.
Малката Голяма Божана беше винаги внимателна с птиците. Тя не само ги хранеше, но и редовно им сменяше водичката, така че те бяха свикнали с нея. Но сега, сега се случваше нещо необикновено. Виждаше се, че погледът ѝ бе спрял върху една от гугутките. Тя пристъпяше бавно, надуваше гушка и подскачаше с приведена човка, а при всеки подскок заставаше пред една друга гугутка. И по-интересното беше, че приклякаше твърде грациозно и правеше три поклона. Правеше ги с такава нежност, че Божанчето възбудено заговори:
– Бабо, виж тази гугутка! Тя прикляка и прави три поклона на онази срещу нея.
– Така е, бабче. И знаеш ли защо? Струва ми се, че тази, която се покланя, е мъжка. А другата срещу нея е женска. Явно мъжката предлага приятелството си на женската.
– А моят приятел Васко, когато ме видя за първи път, защо не ми се поклони, за да покаже, че иска да бъдем приятели?
– Гугутките така ги е създала природата – научила ги е нежно да се ухажват, когато търсят близост. И нали видя, това го правят мъжкарите.
А хората с годините позабравят уроците, които птици, животни и дървета всеки ден им подсказват. Хората са много заети, момичето ми, и все по-рядко забелязват малките неща около тях. Ако ти не се беше вгледала в гугутката, и ти нямаше да знаеш.
Докато си говореха така и гледаха навън, мъжката гугутка последователно направи по три поклона на още две гугутки. Първата и втората не отговориха на поклоните му. Но третата пристъпи към него и в отговор му се поклони също три пъти.
– Виж, виж, бабо! Тя се съгласи да му стане приятелка! – извика радостно Божана.
– Струва ми се, че така женската гугутка изразява съгласието си да му стане не само приятелка, а и съпруга. Това, бабче, е тяхната небесна венчавка. За разлика от нас, хората, те не ходят в църква, не се подписват на разните му там документи, с които ние даваме съгласието си…
– Малко се обърках, бабо. Какви са тия документи? Виж гугутките, при тях ми харесва повече – покланят се една на друга, разбират се и литват заедно.
– Гледай ги, гледай ги, Божанче… Внимателно ги наблюдавай.
Двете сивопепеляви птици литнаха нагоре, завъртяха се като вихър в своеобразна спирала и направиха няколко кръга над двора на баба Божана.
После плавно закръжиха във въздуха, все едно танцуваха валс, и кацнаха на един от клоните на смокинята. Със ситни, ама много ситни стъпки, започнаха да се приближават една към друга. Тогава по-едрата вдигна крилце и с много любов погали другата. Погалената не пропусна и тя да вдигне крило и нежно да върне милувката. После внимателно доближиха главички, сякаш нещо си шепнеха, и изведнъж вплетоха човчиците си в целувка.
– Бабо, видя ли какво правят с човките си гугутките?
– Целуват се. Както татко ти целува мама Яна, бабче. Нали си виждала как – като се събудят сутрин – си казват добро утро и се целуват?
– Невинаги се целуват. Но аз и татко редовно поднасяме кафе на мама в леглото.
– Е, това какво значи? Че и хората са нежни и внимателни, когато се обичат. Но няма да крия – не всички хора. Някои от тях забравят, други са объркани или угрижени и пропускат. Чувала съм обаче, че гугутките са пример за истинска любов.
– А те тука ли са родени? Може би в нашия двор, а?
Гугутките най-напред са живели на територията на Индия, а по-късно са се преселили в Европа. Постепенно, на цели ята, дошли и по нашите земи, сетне продължили на север, към Скандинавските страни, към Великобритания…
– Това не е толкова важно. Мене ме интересува нещо друго. Аз ги храня, сипвам им водичка, те растат и като станат големи, си раждат мънички гугутчета. На твоята тераса, нали помниш, имаше едно гнездо. Ти ми каза, че там мътят яйцата си. Лягат върху тях, топлят ги с телцата си и като дойде време, яйцата се излюпват и едни малки голишарчета надничат с човчиците си оттам.
– Много помниш бе, Божанче? И как говориш само, като възрастен човек – усмихна се баба Божана.
– Ами аз съм гледала и по телевизията за тях, по „Анимъл планет“, където дават най-различни филмчета за животните. Ама искам да знам: те ходят ли на топло другаде, като лястовиците и щъркелите?
– Не, миличка. Те са герои, не емигрират. Остават си в България и когато е топло, и когато е много студено. А в студа се топлят с телата си, като се сгушват една в друга. И винаги могат да се стоплят, защото живеят по двойки. Мъжката гугутка, като си избере женска, остава за цял живот с нея…
– … И мъничките гугутчета винаги си имат майка и баща, нали?
– Така е. Природата го е измислила по-добре при гугутките, отколкото при нас, хората. Затова, миличката ми, е добре да се учим от тях. Но стига вече с гугутките, хайде да поиграем на някоя игра или… може би да поизлезем? Избери си какво искаш да правим!
– Само да те питам още нещо. Защо ту мъжката, ту женската гугутка лежат в гнездото и мътят яйцата? Те и двамата ли раждат?
– Ох, бабинко, не разбра ли? Те не раждат, малките гугутки се излюпват от яйчицата. След като дълго време майката и таткото лежат върху тях и ги топлят с телата си, идва време яйцата да кажат „Пук!“… и от черупките им да изскочат малките рошави гугутчици. Но и двете гугутки – и мъжката, и женската – повече от две седмици се редуват да ги мътят. Женската снася две яйца, после мъжкият лежи върху тях и ги мъти, обикновено през деня, а женската прави същото, но през нощта. Докато единият мъти, другият лети и му носи червейчета, трохички и семенца, за да го храни. После се сменят. Този, който е мътил, напуска гнездото и започва да се грижи за прехраната на другия, който ще продължи мътенето. Ух, малко объркано го казах, успя ли да ме разбереш?
– Всичко разбрах, бабо. Миличките гугутки… Обичам ги.
– И те те обичат. Нали виждаш – не се плашат от теб. Разхождат се, кълват си житце и току те поглеждат с любопитство.
Малката Голяма Божана се замисли. Баба ѝ не знаеше какво се върти в главичката ѝ, затова я подкани:
– Е, реши ли какво ще правим?
– Ще отидем на Бунарджика.
– Но ние живеем на Бунарджика!
– Имам предвид на алеята. Централната алея, както ти я наричаш. Но най-напред ще минем през магазина на Митко. Ще купим жито и орехи, да нахраним катеричките и гугутките, дето живеят там, до нашата пейка.
Не след дълго Малката Голяма Божана и баба ѝ Божана бяха на тяхната пейка. Божанчето най-напред разпръсна житото по алеята, после подаде два ореха на баба си и изкомандва:
– Хайде, сядай на пейката и чукай орехите един в друг! Катеричките ще ни чуят и ще дойдат и тях да нахраним.
– А ти какво ще правиш в това време?
– Как какво? Ще седна до тебе и аз ще чукам. А като дойдат нашите катерички, ще им давам белени орехи.
– Може да им ги даваш и цели. Правили сме го и друг път, не помниш ли? Те имат здрави зъбки и сами си ги чупят, а после старателно, като си помагат с нокътчетата, вадят ядката от черупката и сладко-сладко си я хапват.
Така и стана. Малката Голяма Божана беше доволна, че гугутките, които живееха около Централната алея на Бунарджика, бяха свикнали с хората и спокойно се разхождаха пред очите ѝ, кълвейки от житото, разпръснато наоколо. Но едва не подскочи от радост, когато на звука от чукането на орехите се отзоваха цели четири катерички!
– Виж ги, виж ги, бабо, колко са сладички! И как само си чупят орехите самички!…
– И аз обичам да ги гледам, но скоро ще се стъмни. Хайде да поиграем малко на детската площадка и да се прибираме.
Прибраха се на свечеряване. Тази нощ Малката Голяма Божана щеше да спи при баба си. След вечерята дойде ред на обичайните процедури преди сън: миене, обличане на пижамата, избиране на книжка за четене… Божанчето влезе в банята и не след дълго излезе:
– Готова съм. Измих си ръцете и зъбите.
– Обаче не си си измила лицето, бабче.
– Аз не си мия лицето – заяви малко дръпнато Малката Голяма Божана.
– Така ли? А знаеш ли, че който не си мие лицето, се разболява? Тогава кой ще храни твоите гугутки?
Божанчето погледна баба си и едва чуто смотолеви:
– Добре, измий ми го. Ако искаш, даже ме изкъпи.
После се шмугнаха под завивките на спалнята, всяка на своята половина. Прочетоха новата книжка за Рапунцел и след малко Божанчето заспа.
– Лека нощ, моя сладка – рече тихичко баба ѝ.
Спокойна нощ!

 

Eлизабета Георгиев
Илюстрация: Милана Виденов Миланов
Дизайн: Милана Виденов Миланов