Наташа Йоцев Панич: Истории за малките хора във вихъра на голямата история

   Наташа Йоцев Панич е родена през 1955 г. в Пирот, а по баща си води потекло от село Каменица в околността на Димитровград. Въпреки че „Червената локва“ е романа, с който стана известна, литературния й опус е доста богат и разнообразен: написала е няколко стихосбирки, романи и сборници от разкази, една драма, а пише и за деца. Занимава се и с преводи от български, и особени грижи полага за творчеството на диалекта на родния си край. На диалект пише и новата си книга, чиято тема е границата. По този повод с Наташа поговорихме за нейното дългогодишно и богато творчество.

   Как и кога започнахте да пишете?

   Започнах да пиша като много млада, и на шега винаги казвам, че с тази грешка съм се родила. Въпреки че съм родена в Пирот, детството си прекарах в Каменица, родното село на баща ми, така че първите си познания за живота придобих на Стара планина. Тук се оформих и като писател и като личност, и много неща научих от хората край които израстнах. Бях весело и любопитно дете, обичах да слушам приказките на бабите, а баща ми беше кръчмар – а в кръчмите най-много истории се разказваха и най-много неща се случваха. Беше ми интересно да помня всякакви случки, а по-късно ги и записвах. В начало, докато още не знаех да пиша, измислях си истории, а на другите деца говорих, че съм ги чула по радиото, за да ми вярват, че са истински. В първи клас, по повод на 8 март, появи се конкурс за най-хубава песен посветена на майката, и тогава написах първото си стихотворение. Беше ме срам да го изпратя, защото не бях сигурна в себе си и литературния си талант, така че го изпратих под псевдоним. Моето стихотворение победи, а наградата получих от ръцете на Бранко Чопич. Всичко това много ми хареса, и така започнах да пиша и да публикувам.

   Много хора смятат, че един писател в началото на кариерата си трябва да има идол, който ще му бъде насока в писането. Мислите ли че писателя се ражда или се създава, и имахте ли идоли когато започвахте да пишете?

   Когато започнах да пиша, бях прекалено млада за да имам идоли, така че тогава несъм ги имала, нито пък ги имам днес. Мисля, че съм пример сама на себе си, понеже аз търся приказки от живота и това, за което пиша, не се намира в други книги. Бих казала, че никъде не съществува факултет за образование на писатели – смятам, че се творят журналисти, а писатели се раждат. За съжаление, в днешно време много неща са се объркали, но все пак вярвам, че добри писатели съществуват и ще оцелеят, и че целта на писането е книгите да останат за бъдещите поколения.

   Пишете поезия, романи, разкази, драми. В коя литературна форма Ви е най-лесно да се изразите, и какво смятате, че най-добре „отива“ на Вашия сензибилитет?

   Никога несъм писала само pro forme, и струва ми се, че с каквото и да се захвана, винаги нещо се получава. Мисля, че добра поезия съм писала като млада, докато в зрелостта започнах да се занимавам с проза. Проза започнах да пиша от инат – тъй като често получавах награди за поезия, професор Ивко Йованович веднъж ми каза: „Лесно е да печелиш награди за поезия, хайде да те видя в прозата!“ И така от инат започнах да пиша „Червената локва“, за да видя мога ли да го направя или не. Трудно е да се каже какъв литературен израз най-много ми „отива“, понеже това съм аз – в каквато и форма да пиша, всичко това минава през мен.

   Писателите творят по различни причини – заради славата, поради силна инспирация, от желание да променят света. Как стоят нещата при Вас – защо започнахте и продължихте да пишете?

   Пиша защото това нося в себе си. Във всичките ми истории главния герой е Стара планина и нейните хора. Най-напред, исках да открия защо нещата са се случили точно по този начин и да ли и колко се различават хората от преди сто или двеста години. Освен това, беше ми много любопитна тази борба за преживяване. Много хора са избягали зад границата поради политическата репресия, но мнозина са останали до края на огнищата си понеже това е дядовината им и са се борили този край да не умре. Не разбирам нито подценяването на езика – по целия свят съществуват езици, които са служебни, официални, и езици, които се говорят по кантоните, и никой на никого не се смее. При нас не е така, и затова от инат ще пиша и на езика на моя край, за да не се забрави. Мисля, че по този начин провъзгласявам родния си край, Стара планина, понеже, колкото там и да няма хора, този край все още съществува; докога и как, това зависи от всички нас. Книгата „Някой сигурно ще дойде“ написах и за да събера средства за възстановяването на черквата в Каменица. За съжаление, всичко това доста се закомплицира. Важното е, че несъм се отказала, и се надявам скоро да дойде момента и това да се реализира.

   Имате ли някакви ритуали при писането, или можете да пишете в каквито и да е условия?

   Нямам ритуали – мога да пиша и на автобусна спирка. Ще ви разкрия една тайна: „Червената локва“, както и „Да обичаш отново“, писах на работа. Тогава работех в компютърния моделен цех в Първи май. В това време нямах компютър; имах една тетрадка, тук пишех и така си изпълвах времето, когато нямахме работа.

   Въпреки че живеете в град, чести теми във Вашите книги са селото, селския живот и спомените за него. Откъде в писането Ви толкова интерес за подобни мотиви?

   Казват, че детето е прародител на човека и мисля, че същата паралела може да се направи и между селото и града. Всичко започва от нещо малко, и дъжда започва с капчица, а след това се правят мора и езера. Така е и с градовете – в едно село од стотина къщи и няколко стотици хора ще намерите същата структура като в града: имате и добри и лоши, и продажни, интелигентни… Просто, селото ми е блиско, там съм расла, и искам да пиша за него защото умира, защото тази култура изчезва. Много неща можем да научим от миналото. Може би нямаше да пиша толкова за Горни Висок, за Стара планина, за границата, за родния ми край, ако това не беше мрътво. Сега се връщат хора, туристи, които търсят красота, природа, но те не знаят какво там се е случвало в миналото. Нито децата ни знаят какво е било, внуците ми един ден ще отидат и ще кажат: „Колко е хубава Стара планина!“, но ако знаят какво се се случвало на тази Стара планина, повече ще я обичат и почитат. И не само моите деца, но хората въобще. Това е причината за творчеството ми по тази тема.

   Втората тема присъстваща в книгите Ви е границата. Какво представлява тя за Вас и защо толкова често се връщате към нея в разказите си?

   Не само за мен, но и за всички хора, които са живяли край границата и чиито деди и прадеди са живяли тук, границата е алфа и омега на съществуването. Нашиете животи са силно свързани с границата, и тя е една дълбоко заорана бразда в длановете ни. Много истории са разказани за нея, но има и много неща, които никога няма да узнаем. За това какво за нашия човек означава границата говори и увода на новата ми книга: „Питуйеш ме, синко, кво йе това граница. Кво да ти кажем? Това йе, синко, село без народ, куча без огньиште, паница без дно, бунар без воду. Граница йе свадба без сватови, ньива без род. Граница йе стоглава аждая коя йе йедън век смлела и све що ню йе до уста дошло изела. Са се пуста прострела, по ню само орли и гавранье оде, у пролет гю кукавица закука, жално и тужно, кико що су оди ню майтье за синове кукале. Граница йе, синко, душевадник, раскара и распуди сви, са сама и пуста по Стару планину вампируйе.“

   Най-известното ви дело е романа „Червената локва“. Смятате ли, че това е най-доброто дело в опуса Ви, или съществува някоя друга книга, която Ви е по-любима или мислите, че заслужав повече внимание?

   Веднъж по телевизията чух как Паоло Коельо казва, че всеки писател има една най-добра книга. И аз мисля, че това е така, и добре е ако най-добрата ви книга е между първите, понеже тя ви отваря вратите: това е шинел или мая за всичките останали книги. „Червената локва“ е роман, за който и днес много се говори, преведен е на български, а преди няколко години беше най-продавана книга на панаира на книгата в Черна Гора. Но книгата, която за мен лично е много важна, и я възприемам по друг начин винаги, когато се завърна към нея е „Паулина“.

   „Червената локва“ е съдбата на моите баби и съдбата на всички жени от този край, понеже в нея събрах много различни истории. „Паулина“ е съдбата на моята майка, която е живяла на двора на българския цар Борис, но когато през 1943 година бомбардират София, тя се завръща от царската палата на огнището си. В тази книга е нейната история, която е много специфична и много интересна.

   Авторка сте на романа „Градушка“ и на драмата „На славу да ми дойдеш“, които са писани на автентичния диалект на нашите краища. Какво е Вашето мнение за литературата създадена на диалект? Какво и колко голямо е нейното значение?

   Написах още една комедия на диалект за пиротския театър –„Любав йе тайна голема“. И по-рано по идея на много хора, които се занимават с диалектология, слагах тук и там в книгите си нещо от диалекта, но това беше повече като някакъв детайл, украса. За мен е много любопитно да пиша на диалект, но се страхувах, че по този начин ще затворя книгата в границите на родния ми край. Но все пак, „Градушка“ четат и в Словения, и в Черна Гора, и мисля, че хората разбират този наш шопски говор, говора на родния ни край Димитровград. В книгите слагам речници на непознати думи, на необикновени думи, които и ние днес вече не ползваме, но всичко останало се разбира. Вярвам, че такива книги са важни за съществуването на местните говори, и затова ги пиша – трябва да учим децата си, понеже не е срам да знаят да говорят езика на мястото, в което живеят. Ако учим чужди езици, защо да не познаваме езика на дедите ни?

   Занимавате се и с детска литература, а за текста на монодрамата „Ходене назад“ спечелихте награда на Змаевите детски игри. Как успявате да обедините в себе си оптимизма на детството и реализма на зрелостта, и едновремено (и успешно) да творите и за деца и за възрастни?

   В комедията „Ходене назад“ казвам, че не е възможно да бъдеш дете, и изведнъж вече да не си дете. Човек винаги съществува едновремено и като дете и като възрастен – не можеш да разделиш една къща, да отхвърлиш основите и оставиш само покрива, понеже това е едно цяло. Така е и с човека. Аз съм запазила в себе си тази детска радост, а може би малко и тази наивност. Трябва да минаваме през живота със сърце. Разбира се, и с ум, но ако това е само ум без сърце, ще сме осакатени за някои радости, за някоя обич. В душата си аз съм едно голямо дете, което помни всичко, което му се е случило в живота, и моето щастие е че много помня.

   Какво можем да намерим в личната Ви библиотека? Какви книги обичахте да четете в детството и младостта, а какво четете в последно време?

   Имам голяма библиотека, може би около две хиляди книги. Опитвам се това да бъдат книги, които са извън времето, дела които оцеляват, така че имам доста хубави заглавия от светската класика, но и качествена белетристика. И като дете много съм чела. Нашето училище в Каменица имаше библиотека, и не знам съществуваше ли нещо там, което да несъм прочела. Тогава се възхищавах на книги като „Дружината на Перо Квържица“, „Момчетата от Павлова улица“, „Не се обръщай, сине“, „Далеч е слънцето“… В младостта много ме привличаха „трудни“ писатели, класици които не са били за моята възраст – Селимович, Църнянски, „Корените“ на Чосич… Днес обичам да се завръщам към добрите книги и книгите, които съм чела като млада. Много е различно, когато четеш един писател като млад и като възрастен човак, и сега ме възхищава това, което тогава ми е било неразбираемо. Винаги чета по повече книги, обикновено паралелно на български и на сръбски. Скоро прочетох една книга на Македонката Винка Саздова, преведена на български, а в момента чета новата книга на Момчило Антич „Задушна вечер“ и „Лимони под лунна светлина“ на Джина Майър.

   Книгата, която в момента подготвяте говори за границата, а така гласи и заглавието й. Какво могат да очакват читателите от тази сбирка от разкази, и защо трябва да я прочетем?

   Книгата трябва да се прочете защото по този начин читателите ми ще се завърнат към корените си, а много хора ще узнаят и нещо, което досега не е било познато, за което не се е говорило. Както и в другите си книги, и тук издирвам съдбите на малките хора във вихъра на голямата история, разкривам как човек, който се е намерил в някакви политически вълнения е успял да остане и да оцелее в тези предели, а едновремено и своята лична съдба да изнесе до край. Историите ми са автентични, споменавам дори и имена на хора. Тези хора вече не са живи, и защо да не ги спомена? Нека се помнят. Пишейки тази книга, исках по някакъв начин това да бъде предупреждение: ние широко отворихме границите си, но мисля че сгрешихме. Ако вие отидете, вие ще помните родината си, но вашите деца ще имат родина там, където бъдат родени. Мисля, че за това трябва да се помисли, защото тази книга е свидетелство, че не е трябвало да се случи така, нито пък така трябва да бъде днес.

   Биография:

   Наташа Панич е родена през 1955 година в Пирот, а по баща си води потекло от село Каменица в околността на Димитровград. Публикувала е три самостоятелни стихосбирки: „Вечнозелената зора“, „Клон на младата луна“ и „В сърцето слънце“. Авторка е на романа „Червената локва“, „Да обичаш отново“, „Межда“, „Паулина“, „Зора“, „На вратите на щастието чукай три пъти“, както и на сборниците от разкази „Топлата част на небето“ и „Някой сигурно ще дойде“. В областта на детската литература пише романа „Запаковай желанието в звезда“ и сбирка от приказки „Баба се жени или всичко така е било“.

   Публикувала е и романа „Градушка“ и комедията „На славу да ми дойдеш“, писани на диалекта на димитровградския край.

 Д. Йеленков

 

Фото: Славиша Миланов

       Рубриката „Мост на приятелството“ е съфинансирана от град Пирот в рамките на конкурса за съфинансиране на проекти в областта на публично информиране за 2016 г. Становищата представени в медийния проект не отразяват становищата на органите, които определиха средства.