a
 

Репортерите на ФАР в с. Горна Любата: Десет ученика поддържат селото живо

На 20 километра западно от Босилеград, тръгвайки по регионалния път Бесна Кобила, който свързва общината с Вранска Баня се намира село Горна Любата, сгушено в полите на планините Стръвна и Валози. Селото е с 3 985.33 хектара с населеност 7.4 житела на км² и се нарежда сред най-големите села в община Босилеград, както по броя на населението, така и по размер. Граничи със селата Мусул, Долна Любата и Дукат. Селището се намира средно между 1000 и 1870 метра надморска височина, а централната част на селото се простира на около 900 до 1200 метра надморска височина.

Централната част на селото е заобиколена с планини, в чиито склонове са разположени махалите и единствено от юг е отворено към съседното Долна Любата. Принадлежи към полупланинско-планински разчупен вид села разделени на повече махали – Дулници, Сливие, Пейчинци, Криви дол, Лавра, Дукатски Явор, Кайчинци, Грънчаре, Шароници, Колчина гарина, Рамна артина, Дебели рид, Селище, Стръвна, Глоговечки дол, Валявица и Куковичаре.

В центърът на Горна Любата се намира църквата „Свети Архангел Михаил”, построена през 1920 г. Тук са поместени и другите служби от обществен интерес, магазини, някога е имало и кръчми, хлебопекарни, полицейски пункт. Към настоящият момент в амбулаторията, която принадлежи към Здравния дом, един път седмично пристигат лекар и медицинска сестра.

Според преброяването на населението от 2002 година, селото има 485 жители, а по преброяването от 2011 година има 297 жители.

Нашата цел е да се запознаем с последните пазители на селото, а това са учениците и учителите в подведомственото основно училище. Денят, когато тръгнахме да посетим пазителите на традицията в Горна Любата беше студен. Денят преди празника Архангеловден заваля сняг, който съвместно със северният вятър предупреди, че зимата е на прага. Заради първият по-сериозен сняг и студ хората си бяха по домовете, така че на улицата в центъра на селото не можеше да се срещне нито един човек. Отстрани, обаче, един камионджия не обръщаше внимание на студ, спокойно си ремонтираше возилото и ни поздрави. Рядко в селата минават непознати, затова екипът на ФАР веднага беше забелязан.

Спрямо хубавите „по градски” строени къщи, между двата потока, които образуват Любатската река е поместено училището. Висока  двуетажна жълта на цвят  сграда, строена по стандартите на 50-те години на миналия век, чиято една част гледа точно срещу църквата и заедно с нея  правят още по-хубаво това прекрасно планинско село в Босилеградско краище.

Спираме пред училището. Комините високо извиват сивия пушек от подпалените печки, които топлят училищните стаи, някога пълни с ученици, а в момента учат по един-двама ученици.

Под училището е сградата на столовата, в която учениците някога закусвали, а сега там се влиза само когато се правят тържества по определени поводи.

В Горнолюбатското училище се учат десет ученика от първи до осми клас и едно дете в предучилищна паралелка. По един ученик са от първи до трети клас, които ги учи началната учителка Ивана Васева, която заедно с останалите преподаватели на работа в това село пътува от Босилеград. Няма нито един местен учител.

„Преподавам на  трима ученика в три класа, правя комбинации всичките да бъдат ангажирани и да научат основните понятия по всички предмети”, казва учителката и подчертава, че много по-добре би било да има повече ученици, за да се надпреварват и допълват помежду си.

Стаята, предназначена за пети клас е празна, няма нито един петокласник, а фонда на часовете на персонала е по-малък. В шести и седми клас са по един ученик, а в осми са пет.

„Най-хубаво е да работиш с осмокласниците. Те са петима и може да се изпитваме, допълваме и работим като отбор”, казват преподавателите, с които разговаряхме в учителската стая.

Но какво ще стане следващата учебна година? Ситуацията става все по-зле.  В училището в Горна Любата няма да има пети и шести клас, а в седми и осми ще бъдат само по един ученик.

„Трудно ни е да мислим, но това е реалността”, казват преподавателите, които с дълбока въздишка си спомнят хубавите години, когато училището кипеше от деца.

В Горнолюбатското училище не е имало общежитие. Там винаги са  учили ученици-пешеходци. А какви хора станали. Основното си образование в това училище са завършили стотици учени, рядко от които някой да е останал само с основно образование. Там са се образовали многобройни лекари, инженери, учители, офицери, автомонтьори и текстилни работници живеещи в Сърбия и Македония.

Понастоящем цели 3 км в една посока от училището до къщата в съседното село Мусул пътува осмокласничката Анджела Янева, но тъй като майка й е служителка в училището, пътуват заедно.

„Много пъти сама си ходя вкъщи, без да чакам мама”, разказва Анджела, която не се страхува да минава път и през гора.

„Придружава ме кучето, което ми е много верен приятел, така че не се страхувам, а ходейки по пътя правя си пейзаж от желания за бъдещият ми живот. Не бих искала да се задържа в селото, защото тук няма млади хора. Искам да замина в някой по-голям град, където да се реализирам успешно” , казва Анджела.

Момчетата Кирил Николчов и Деян Любенов също са осмокласници и са ученици пешеходци. Кирил пътува до махала Длъговечки дел, а Деян до махала Явор.

„И нас ни придружават кучетата всяка сутрин, но през зимата се налага родителите ни да ни изпращат и посрещат от училище, защото тук в планината има много животни – диви свине, вълци, чакъли, лисици… Не е приятно да срещнеш такъв звяр”, казват момчетата, които за възрастта си изглеждат възмъжали, силни и здрави юноши.

„Ние се храним с природна, здрава храна, много сме физически активни, работим почти всички селски работи, нищо не ни представлява проблем и затова сме толкова подвижни и силни.”, разказват момчетата, от които единият следващата учебна година ще продължи да учи във Враня, а другият в Босилеград.

И шестокласничката Мария Петкова пътува до махала Сливе. Тя срамежливо казва, че винаги я изпраща татко или майка, а от училище я посреща майка й.

„Хубаво ми е на село. Когато се върна у дома винаги ме чака приготвено ядене. След като напиша домашните, хващам се на работа да помогна на мама, но често помагам и на татко, който пък много пътува, тъй като по професия изкупува добитък. Много обичам животните и с тях си играя. Това е вълшебна и някак специфична игра. Животните много са отдадени и верни приятели”, споделя ни Мария, която има още две сестрички, учили се в това училище.

В селото има и подготвителна паралелка за първи клас. Там възпитателката Весна Стоименова работи с едно момиченце, което следващата година ще тръгне в първи клас.

„Често идва и по-малката й сестричка и съвместно си играем, пеем и рисуваме ” – казва възпитателката.

Стаята е хубаво подредена, има играчки и помагала, с които да си играят дечицата.

От какво се нуждаят децата в това планинско село е въпрос, който сам си  дава отговор. Не толкова много от материални средства, а от другари,  деца с които да си играят, да общуват и да се надпреварват. Но дали тази мечта ще се осъществи? Трудно! В търсене на по-добър живот все повече млади хора напускат селата и заминават заедно със семействата си, а с тях и децата. Както вървят нещата, училищата в селата след едно десетилетие ще се превърнат в паметници, които ще припомнят за старото хубаво време, когато селата са били пълни с деца. Села, в които по време на всеки по-значителен празник са правени тържества и които са представлявали „главни артерии” в живота на обществото.

На тръгване си правим една обща снимка и се разделяме с надежда някога отново да се срещнем тук в Любатското училище, което ще бъде изпълнено с ученици.

Б. Иванов

Фото: DIP Production

Текстът е част от проекта „Пазители на традициите“, който е съфинансиран от Министерството на културата и информирането на Република Сърбия в рамките на конкурса за съфинансиране на проекти в областта на публично информиране на езиците на национални малцинства за 2017 г.

Становищата представени в медийния проект не отразяват становищата на органите, които определиха средства.

Написал/ла

Божидар Иванов е роден през 1970 година. Макар че икономист по професия, изцяло се посвещава на журналистиката. Журналистическата си кариера започва през 1998 год. в Центъра за култура „Босилеград” - Радио-телевизия Босилеград, където като журналист и водещ вече 18 години участва в създаването на различни радио и телевизионни предавания, репортажи и интервюта на български и сръбски език. Иванов особено се отдава на опазването на културата и традицията на българското национално малцинство в Сърбия. Журналист-водещ от 1998 до 2016 година, зад когото са наредени часове емисии, интервюта, репортажи... Сътрудник на Издателство „Братство“ и едноименния седмичник на български език. Сътрудничи с електронни и печатни медии в Сърбия и България, а особено с Радио телевизия Фокус, Телевизия 017 и Българското национално радио. Член на Независимото сдружение на журналистите на Сърбия, лауреат на значими журналистически признания, участник във всички семинари на BBC и активен участник в опазването на информирането на майчин български език чрез Комисията по информиране при Националния съвет на българското малцинство в Сърбия в първите два състава.

Latest comment
  • Nee točno da Gornja Ljubata nee imala intrenat ja be na 5 godin kaga tata beše vaspitač I internato beše na prizemjeto a ja se sečam ka be u 5 klas be 5b da vi podsetim I sa se nezabiravi pozdrav za site ljubatanje 🙂

Оставете коментар