Репортерите на ФАР в с. Горна Лисина на гости при Борис Генов: Най-голямата награда за един учител е да остави следа след себе си в душите на децата и родителите

Ден като днешният изпълва всеки един от нас със спомени за отминалото детство, за трудностите, но и за емоцията да опознаеш света по нов, по научному, начин. За всеки един от нас училището е било предизвикателство – веднъж трудно, друг път лесно, но е оставило траен отпечатък.

Именно учителят от нашите краища винаги е бил отдаден на призванието и винаги е бил наш спътник през образователното пътешествие. Строг, но справедлив, поощряващ, но и санкциониращ. Нашият учител заслужава дълбок поклон за усилието да превърне нашите деца в достойни, знаещи и можещи  граждани.

Заминахме в Горна Лисина, село намиращо се на регионалния път между Босилеград и Сурдулица, сгушкано в полите на планините Глошка, Валози и Милевска, за да намерим един истински учител. Пътят в центъра на Горна Лисина е с  асфалтова настилка, къщите – хубави, градски. В една от тях вече години наред живее семейството  на Борис и Павлинка Генови, и двамата пенсионирани учители.

Винаги съм казвал следното: „Деца, обичам Ви! Целият си живот съм отдал и подчинил на обичта към Вас. Бъдете здрави и вярвайте на Вашите педагози“ – казва в началото на разговора пенсионираният преподавател и бивш директор на училището в Горна Лисина Борис Генов, който е в напреднала възраст, но с чист, мъдър и бистър ум.

Споделяйки спомените си от работата си като учител ето какво г-н Борис Генов каза за ФАР:

След като завърших учителското си образование в Цариброд (Димитровград), като твърде млад учител постъпих на длъжност в Горнолюбатската махала Колчина Гарина като начален учител. Нямаше училище, а учениците бяха 68 от първи до четвърти клас, които трябваше да уча. Бяха поместени в частна къща, а заедно с тях в една стаичка живеех и аз. По цял ден се занимавах само с ученици, тъй като имаше едни, в които допълнително давах уроци. От помагалата имахме само черна дъска, сметало и тебешир. Но децата много слушаха и бяха умни, трудолюбиви и знаех, че ще станат добри хора. Някои от тях после ми станаха и колеги.

Като млад учител сте били подложени на преместване в различни села в Босилеградско?

Малко учителствувах в Колчина Гарина, после се наложи да замина в армията, а като се завърнах бях назначен на работа в Село Горна Ръжана. Там останах три години и половина и през това време в Горна Ръжана успяхме да построим ново четирикласово училище. След това ме преместиха в Долна Ръжана, а после в Горна Лисина.

В Горна Лисина учителствувате и тук си строите къща, свивате семейство?

Да, тук в Горна Лисина бях назначен да преподавам български език. През 60-те години на миналия век там заварих над 330 ученици от първи до осми клас и имаше нужда от още една сграда. След това правехме още една, сетне столова за хранене на децата. Преди строенето на училищните помещения, децата се обучаваха в стаи, предоставени за тази цел от частни лица. Значи в частни къщи тук в Лисина. А сега стаите рухват, а учениците се броят на пръсти.

Искам да кажа публично, че ние – старите учители бяхме много така, патриотично настроени, жадни за успехи, давахме всичко от себе в работата си. Ние освен учители бяхме и възпитатели, знаехме да възпитаваме децата, да ги учим да станат добри и полезни за обществото хора. Да ги учим на добро, точно така на добро, да знаят да разграничават доброто от злото, да обичат семейството си, обществото, да се отнасят уважително към природата…

Учителите оставаха да живеят в селата и там строеха къщи. Сега обаче, не е така. Гледам тук пред очите ми, идват учители,  задържат се малко и едвам чакат да дойде микробуса да ги прибере за Босилеград. Няма комуникация между родители и учители, не проявяват инициатива да раздвижат някоя акция полезна за селото. Докато по-рано беше много по-различно. Ние – учителите бяхме близки сътрудници с родителите на децата. Родителите ни вярваха и почитаха. Общуването беше редовно и даваше добър резултат. Като обществени дейци винаги настоявахме да бъдем прилежни, прилежно облечени, да даваме пример на другите хора в селото как да се отнасят към обществото.

Кога започва да намалява броя на учениците в училището в Горна Лисина, в което се обучават деца и от Горна и Долна Ръжана и Долна Лисина?

Аз се пенсионирах през 1994 г. и тогава имаше достатъчен брой ученици за работа на училище в пълен капацитет. Но след като започнаха да се строят фабрики в Босилеград и в Сурдулица, младите заминаха и напуснаха селото, а броят на учениците от година в година все повече намаля. Днес ми копнее сърцето, когато по пътя пред къщата ми минат само няколко ученика. Училищният звънец все още ми припомня, че сме живи, като село, но в двора не е толкова шумно като едно време. Не знам, може би ще се променят нещата, но се съмнявам. Дано отново стаите на училището бъдат пълни с деца. Аз наистина много обичам децата, имам и свои деца – син и дъщеря. Имаме  внуци и правнуци. Заедно с бабата се радваме на всички тях и скоро бяхме на сватба на една от внучките ни. Дано всеки доживее такова нещо. За нищо не съжалявам и отново да се родя тръгнал бих по същия път, станал бих учител.

Каква е ролята на учителят

Аз съм напуснал вече 30 години учителския живот, но пак се чувствам учител. Тук живея в къщата си до училището и никога не забравям ролята на учителят. Винаги учителят трябва да бъде пример във всяко едно отношение и за деца, и за родители, и за всички, за да има авторитет, за да му вярват и да го слушат.

 Какъв е смисълът на учителската професия?

Смисълът е да подготви добре децата, да ги научи добре да пишат, да четат, да са грамотни, да станат добри граждани на своята родина. Да станат трудолюбиви, учтиви, въобще да вдъхне добродетели в тях.

Къде е мястото на учителят в нашето съвремие?

Къде е мястото ли? Навсякъде в живота трябва да бъдеш учител – при децата, при родителите, навсякъде с примера си. С това, което можеш, което знаеш да го предаваш на другите. Това е истинският живот на учителя. Учителят учи, дава пример във всяко едно отношение.

По какъв начин може да се увлече младият ум в науката, която преподава учителя?

С повече поощрения, повече уважение и по-добро отношение към работата на учителят. Той заслужава това. Да научиш едно дете да пише, да смята, да му държиш ръчичката – това е от много голямо значение за един учител, който си гледа съвестно работата. В моя живот съм държал ръчичките на много деца, за да се научат да пишат красиво, да бъдат грамотни, да знаят, да се впишат в днешния живот – животът на техниката, с която сега се разполага. 

 Преди имало ли е повече уважение и признателност от страна на учениците към преподавателите?

Имаше го! И до ден днешен чувствам уважението на моите бивши ученици. Не ме оставят без да дойдат да ме видят, без цвете за празника, без цвете за рожден ден. Въпреки че са минали 30 години, откакто съм се пенсионирал, имам това уважение и за мен това уважение е най-голямата награда. Да оставиш добра следа след себе си в душите и на децата, и на родителите, с които си общувал.

Какво ще пожелаете на Вашите колеги?

На моите колеги пожелавам много здраве и да бъдат достойни в работата си, за да се и занапред почита учителската професия.

 Б. Иванов

Фото: Dip Production

Текстът е част от проекта „Пазители на традициите“, който е съфинансиран от Министерството на културата и информирането на Република Сърбия в рамките на конкурса за съфинансиране на проекти в областта на публично информиране на езиците на национални малцинства за 2017 г.

Становищата представени в медийния проект не отразяват становищата на органите, които определиха средства.

Podeli vest
Napisao/la

Божидар Иванов е роден през 1970 година. Макар че икономист по професия, изцяло се посвещава на журналистиката. Журналистическата си кариера започва през 1998 год. в Центъра за култура „Босилеград” - Радио-телевизия Босилеград, където като журналист и водещ вече 18 години участва в създаването на различни радио и телевизионни предавания, репортажи и интервюта на български и сръбски език. Иванов особено се отдава на опазването на културата и традицията на българското национално малцинство в Сърбия. Журналист-водещ от 1998 до 2016 година, зад когото са наредени часове емисии, интервюта, репортажи... Сътрудник на Издателство „Братство“ и едноименния седмичник на български език. Сътрудничи с електронни и печатни медии в Сърбия и България, а особено с Радио телевизия Фокус, Телевизия 017 и Българското национално радио. Член на Независимото сдружение на журналистите на Сърбия, лауреат на значими журналистически признания, участник във всички семинари на BBC и активен участник в опазването на информирането на майчин български език чрез Комисията по информиране при Националния съвет на българското малцинство в Сърбия в първите два състава.

Bez komentara

Ostavi komentar