Луис Карол казва: “За мен няма достатъчно голяма чаша чай и достатъчно дълга книга. “И тъй като ние напълно подкрепяме това негово твърдение, за пореден четвъртък Ви представяме творчеството на Елизабета Георгиева и по-конкретно част от разказите, публикувани в нейната книга „Бащата на Паганини“. Пожелаваме Ви приятни минути с „Черната“!
ЧЕРНАТА
Отварям очите си, просто защото трябва да ги отворя. Някакви сенки играят из стаята и като че ли не ми позволяват да продължа да гледам. Отново затварям клепачи. След сенките се срещнам с познатия мрак. През последната седмица мракът ми стана добър приятел. С него и в него срещах и желаното и нежеланото – мрачни лица, мрачни очи, мрачни надежди, мрачни улици, мрачни преживелици и мрачната себе…
Ех, такъв е животът!
Може би така ми е и писано – да бъда мрачната лейди!
Жена грях, а някогашна светица! Абсурд!
Казват, че в мрака живее дяволът, но аз никога не го срещнах… Не срещнах ни ангел, нито пък Господ!
Божичко, какви ги дрънкам!
Може би, без да зная, в мрака срещнах лудостта и ненадейно, случайно, ей така полудях. Може би…
Тази суматоха в главата ми и в ежедневието ми започна преди две седмици. Мисля, че такива неща стават ей така, когато най-малко очакваш, когато почти всичко е идеално и себе си считаш за идеален или идеална. И тогава неочаквано става оново тряссс… счупват се съвършените кристални нишки на съвършения живот и ставаш скапан или скапана черночувстваща персона. Характерна моя черта е това – нещо съвсем простичко да го изразявам колкото си може по-сложно, блика и от тези думи. Отново отварям очите си, твърдо решена да анализирам случилото се така, като че ли гледам някой филм, сцена след сцена, кадър след кадър, без философии и хитруване.
Именно, всичко започна преди две седмици. Колежката ми Анна се “разболя” и ме помоли да завърша някои работи, докато тя е в болнични. Не ми беше трудно да обещая и да изпълня обещанието си. Каквато и да било работа за мен е нещо много хубаво и полезно, нещо, което помага на човека да се почувства силен, да почита себе си и почитайки себе си, да стане малък бог. Аз вече двадесет и седем години съм богиня, а всъщност и съм на двадесет и седем години! Още един абсурд!
Аз съм абсурдна лейди!
Да, много обичам да работя, а и много добре познавам “болката” на Анна, която ме хранеше с живот и наслада вече почти две години. Анна за мен беше олицетворение на един сладък, желан живот, за мен далечен, животворна наслада, която аз никога не опитах. Анна не беше светица и нейните истории и приключения ми даваха сили. Анна беше…
Беше голяма горещина по това време. Струваше ми се, че в офиса гореше някакъв голям огън, който не гаснеше и следобед, когато слънцето се преместваше на другата страна на сградата. На масата ми стояха десетина папки, пълни с нови и нови данни, които аз трябваше да подредя, да ги предоставя на клиентите на проверка, отново да ги прегледам и т.н. и т.н… Тази безконечна редица от административни правила ме дразнеше. Всичко беше тъй досадно и глупаво. Искаше ми се да работя нещо друго, нещо по-динамично и по-нормално. Доживях този момент – ето аз, работохоличката, да започвам да мразя работата си. Причината за това е може би тази жега, която унищожи всички силни нишки на любовта ми към труда и тайните на ежедневните ми задължения в известната банка. Нервите ми станаха паяжинка. Шефката ми, госпожа Панайотова, олицетворение на жена змия, любопитно ме погледна с големите си рентгенови очи и каза полутихо, змийски:
-Роси, май нещо си разстроена?
Нервно хвърлих още една смачкана, изхабена хартия. Мръсница такава, тя всичко знае!
-Не… Не съм разстроена. Малко съм уморена, а и тази жега…
-Да…- каза Панайотова и закачливо и малко иронично мина с пръстите си през косата си – Ние, жените сме свърхсензитивни за всичко. Но мисля, че най-много реагираме на жегата и любовта… Надявам се, че си съгласна?!
Усойница! Много добре знае каква съм, когато става дума за любовта. С Митко скъсахме преди един месец и болката ми е още огромна.
-Не, не съм съгласна. Има жени, които изобщо нищо не чувстват! Мога свободно да кажа, че са като лед. Но вие сте по-възрастна и по-опитна, така че вероятно повече и знаете… Както винаги!
Намери си каквото търсеше! Тази вещица просто побесняваше, когато някой споменаваше възрастта ѝ, бръчките и годините. Важната госпожа Панайотова ме застреля с погледа си, в пет секунди смени десет цвята на лицето си, преглътна слюнката, забави малко дишането си и почти мирно ми каза:
-Добре, ако си уморена, свърши само онова, което беше за Анна. Обади ми се преди петнайсетина минути и каза, че ще дойде на работа след две седмици. Може би, работейки нейната работа, малко ще се разнообразиш и ще разбереш някои неща. Офисът на Анна е вълшебен и в него без проблем ще работиш, вдъхновена от обстановката!
Тези последни думи изобщо не разбрах, но бързо станах от стола и просто избягах от офиса, само по-далеч от нея.
Честно казано, не зная за какво толкова много мразя Панайотова. Впрочем нея никой не обича. Мисля, че и мъжът ѝ не я обича, но обича парите ѝ! Аз не съм човек, който знае да мрази, но ето че тя просто привлича омразата и нетърпението.
Не усетих кога влязох в офиса на Анна. Но когато осъзнах, че съм там, почувствах нещо особено, като че ли най-скъпите ми неща се намират тук, между тези четири бели стени.
Не за първи път бях тук. С Анна сме добри приятелки. Тя е една прелестна жена, невероятно красива и привлекателна, секси! Анна беше моя ангел-психотерапевт, който ме лекуваше по време на кризата във връзката ми с Митко и след като скъсахме. Лекуваше ме така – разказваше ми за живота си, за мръсния си живот, както казваше. Знаех за всички нейни успешни и неуспешни връзки, за тайните ѝ срещи с господин Петров, директора на конкурентната ни банка, знаех и за аферата ѝ с партньора ни от Англия, мистър Смит, когото тя свали миналото лято. Анна е разкрепостена жена, интелигентна и свободна, когато става дума за мъжко-женски отношения. За нея е нормално да прекара една нощ с един мъж, другата нощ с друг, третата нощ дори и с жена. „Животът е много кратък, за да се отказвам от насладите му!“, беше Анината парола. Всички тези истории и още много други, по-еротични, които чувах от Анна криеше тази стаичка на петия етаж на нашата банка-офис номер 345!
Ето, сега се намирах тук и струваше ми се, като че ли за пръв път се намирам в офис №345. Зад спуснатите щори няколко упорити слънчеви лъча се опитваха да ми помогнат да видя стаята. Всички неща тук са ми познати, и червената маса, и коженото кресло, и интересната и необикновена африканска фигурка, която Анна получи от мистър Смит, и малкото кожено канапе, на което се случваха само част от любовните ѝ приключения.
Отведнъж нощната лампа ми стана най-привлекателното нещо. Обикновена, черна лампа, която Анна палеше винаги, когато искаше да ми каже някоя тайна. Лампата беше свидетел и слушател на нейните дълги еротични преживелици, греховни, но привлекателни за мен като безгрешно-чист слушател. Ненормално привлекателни! Нещо се случваше тук, в тази стая, което аз не можех да си обясня. Нещо трепереше във въздуха, а това не бяха упоритите лъчи. Нещо ми притискаше гърдите и все по-трудно, и по-трудно дишах. Нещо ми спъна краката и аз се хванах за масата, за да не падна. С мъка се доближих до стола и седнах. Сърцето ми биеше като лудо. Чувствах туптенето в гърлото ми и събирах сили, за да взема още малко въздух. Божичко, какво ми е? Може би съм болна? Господи, стана ми лошо! Какво се случва с мен?! Нямаше кой да ми отговори на тези въпроси. Изгасих лампата. Затворих очите си, когато се срещнаха със светлината. Сърцебиенето полека престана. Опитвах се да разбера какво ми е.
Госпожа Панайотова ме изнерви, времето ме унищожи, отсъствието на Анна и тежестта на тайната ме съсипва. Леко отворих очите си. Познатият офис беше някак далечен и странен. Пъстрите папки трепереха пред очите ми. Аз вече не бях аз, бях някой друг, бях Анна – грешната Анна, която мислеше само за секс и за мъже. Не исках да се чувствам така, не исках, но познатите ми истории на Анна, любовните ѝ приключения, отведнъж се появиха и бяха тук, пред мен.
Не си спомня какво се случи в офиса на Анна след това. Все пак помня нещо…
Първо – как лежа гола до младия Колев от администрацията…
Как се озовах в прегръдката му не зная.
От този ден станах съвсем друг човек. Моето притеснение пред хората изчезна. Станах свободна и грешно страстна. Всяка част от живота ми беше подчинена на желанието ми да бъда ловец на мъже. Това неконтролирано желание растеше от ден на ден. Нищо друго ме не интересуваше. Митко и спомените ми за него изчезнаха безследно.
Чувствах как душата ми чернее, лека полека, ставам черна и дните стават черни, и минувачите, и многобройните мъже, които опитвах като ябълки – и те ставаха черни. Анна се завърна от тайната си мисия, скрита зад оправданието, че е била много болна. Сега АЗ я дочаках с историите за невероятните ми авантюри, след които тя дълго се пулеше в мен, просто невярвайки. Един ден дори ме попита, детски невинно и срамежливо “Добре ли си?”
Бях ли добре? Не знаех отговора. Погледнах я и казах:
-Не зная дали съм добре, но струва ми се, че съм щастлива… Мисля…
-Горката ти – прошепна Анна – За какво?
-Животът е кратък, Анна, много кратък, и аз, и ти сме само сенки. Не искам да изчезна, а да…
-Какво?
-Нищо…
Нямах отговори. Бях черна…
И ето сега, докато и очите ме лъжат, нямам отговор. Аз съм въпрос, на който няма отговор и няма никога да го намеря. Аз съм… По-добре е да не отварям очите си- и отворени, и затворени, те виждат черно!
Черната аз!
Фотоилюстрация: Мариннгоо / Милана Виденов Миланов
