a

Разказите на Елизабета Георгиев – „Влакът“

Тома Уортън е казал: “Един час прекаран в четене, е час, откраднат от Рая”.

Ето защо, уважаеми читатели, портал ФАР продължава да Ви представя разказите на Елизабета Георгиев, публикувани в нейната книга „Бащата на Паганини“. Днес Ви предлагаме разказа „Влакът“.

Приятно четене!

„ВЛАКЪТ“

Влакът се движеше полека и тя се опитваше да обърне внимамие на всяко растение, което се намираше близо до железопътната линия. Караше очите си да хващат близките и далечните къщи, и тревата, и по някой голям, стволест орех. Опитваше се да хване движещите се погледи на мигновените предмети – минувачи. Усещаше усмивката на спящите дървета, които се втурваха с клоните си да прегърнат сребърния влак и заедно с него да отпътуват на някакво друго място. Тя нежно докосваше студеното стъкло на прозореца, чувствайки неговата студенина чак до ходилата си. Този “трепет” на докосването връщаше вярата ѝ, че все пак е жива. И че всичко ще мине. Върховете на палците ѝ чувствено милваха предметите около нея и тя се усмихваше почти лудо. Беше доволна, че в купето няма никой и че не съществува нито един поглед, който би могъл да счупи лицето ѝ – лице на фалшива кукла.

-Ще летя! Ще летя!- шепнеше тихо. Или мислеше, че шепне.

Гласът ѝ може би съществуваше някъде, но тя не знаеше къде. Претъпканото време отдавна беше изчезнало и сега страхливо се връщаше пред очите ѝ. Може би затова беше виновно хладното съкло на прозореца. Тя го погледна с омраза и дръпна палеца си.

-Дявол… – прошепна или си мислеше, че шепне.

Отново се загледа в далечината.

Гледаше някои далечни дървета-призраци и малки бели къщички. Спокойствието ѝ се усмихваше и тя като че ли затвори прозореца на погледа си, въпреки, че знаеше: очите ѝ са отворени и гледат. Чувстваше се необикновено тъжно и самотно. И всичко това, което сега правеше, я успокояваше. Искаше ѝ се да заспи и никога да не се събуди. Сънищата да бъдат бъдещето ѝ. Сън без начало и край… Празен и мълчалив сън…

-Извинете, госпожице!- каза кондукторът – Извинете ме, билета ви, моля!

Тя се сепна и чак сега обърна внимание на стария човек с мустаци, с нещо като тетрадка в ръцете и с шапка на главата, която беше толкова голяма, че очите му почти не се виждаха.

-Да?! – прошепна тя тихо с дълбок, тайнствен и далечен глас.

Малко се уплаши, когато чу гласа си. От нея говореше някой непознат. Някой, когото тя някога познаваше, но дълго време не бе го чувала, тъй като беше отпътувал в един есенен ден, когато валеше проливен дъжд и когато… Къде отпътува? Въпрос без отговор…

Виждаше много разноцветни кръгове пред себе си, които се движеха бързо, така че в един момент се превърнаха в пъстри игриви черти. Сърцето ѝ играеше силно и ѝ се струваше, че се катери в гърлото ѝ. Опита се да преглътне слюнката си, която се беше събрала на дъното в устата, но не можеше. Сърцето я връщаше…

-Билета, моля!- отново каза човекът с голямата шапка.

Безгласна и слаба, тя с мъка извади малкото билетче от портмонето си и го подаде на стария човек. Ръцете ѝ трепереха и тя се засрами. Луда! Искаше ѝ се да ги скрие и да ги хвърли. Не, ръцете не могат да се хвърлят. Те са част от тялото, клони на движещата се плът… Това са ръцете, които някога бяха нежни и които най-нежно докосваха…

Когато човекът си отиде, тя отново потъна в мислите си. Присъствието на миналите дни и на детството трептяха пред очите ѝ, както предметите, къщите и дърветата покрай ж.п. линията. Близостта и топлината на невинното и хубаво детство напираха в немирното ѝ зрение, в палавата ѝ душица и тя почувства мир, който дълго време не беше чувствала. Защо сега си спомни за детството?! То беше толкова далече. Всичко хубаво отдавна изчезна. Мина с ръка през лицето и очите си, сякаш искаше да изтрие спомените. Не ѝ беше позволено да си спомня…

В кътчетата на безгрешното минало не трябваше да се отбива една уличница. Там се отбиват само чисти души, които имат достатъчно достойнство и светлина на ума, за да си позволят такива луди истории. Но все пак тя стъпка това усещане за страх. Виждаше себе си като малка, с бяла къса рокличка, с дълга коса, как, държейки майка си за ръка, тръгват за покупки. Обикновено това се случваше в събота. Най-много обичаше, когато е слънчев ден. Тогава майка ѝ беше изключително красива и тя се възхищаваше от красотата ѝ. Сънуваше, че ще бъде като нея – красавица и…

И стана красавица…

Един ден сама тръгна за покупки и продаде красотата си. Просто ѝ се прииска да разбере колко струва. Чудно желание! Къде ли са скрити корените на една такава авантюра, когато човекът започва да търкаля дните на живота си не с паметта си, но със скритата страст. Ъглите на ежедневието отдавна се превърнаха в омагьосани лабиринти, от които никога няма да излезне. Една пленена душа завинаги остана скрита в едно такова селище, обитавано от изгубените души. В следващия момент светлината на съботните дни и докосванията на меката майчина ръка за нея бяха тъй далечни и странни, сякаш никога не са съществували. В дъното на душата тя искаше да се върнат, искаше да прекъсне част от времето и от живота си. И да стане чиста, както в тези някогашни съботни дни. Да върне онази бяла рокличка, която много обичаше и в която пленяваше с красотата си всички лели и стрини.

„Като пеперудка е, Маро!”- говореха те на майка ѝ. Като пеперудка… Пеперудка… Пеперудка… Пеперудка… Пеперудка… Пеперудка… Пеперудка… Пеперудка…

Тази пеперудка отдавна загуби крилете си. Запалиха ги светлините на предизвикателствата. Остана само кукла без… Без нищо… Тя стана нищо… Предмет от плът, с който си играеха чужди и странни мъжки ръце. Не съществуваше любов, беше мрак и самота…

Тя почувства как една горчива дума се катери към гърлото ѝ. Започна да удря езика ѝ, да се върти и с всички сили да стреми навън. Искаше ѝ се да я върне, но тя беше много по-силна.

-Не!!! – извика толкова силно, че гласът ѝ екна като гръм.

Никой не влезе да види какво ѝ е. Влакът беше почти празен. В тази посока пътуваха само такива като нея – празни душички, луди, помисли си тя, а те не се интересуват един от друг. Трепереше цялата, но ѝ се искаше да вярва в това, че е една от тези пътници с името НИЩО и НИКОЙ. В този миг влакът мина през тунела и тя видя изражението на лицето си в прозореца.

-Дявол!- прошепна.

-Дявол!- зарева.

Започна да се удря. Юмруците падаха върху корема ѝ, краката ѝ, лицето ѝ, гърдите… Дърпаше косата си. Дишеше тежко, като че ли въздухът беше камък, който трябва да се смачка, а след това да се глътне. В един момент забеляза петна от грим по ръцете си. Гледаше ги, като че ли за пръв път вижда такова нещо.

-Мръсотия!… Мръсно… – зарева и започна да се бърше. Драскаше лицето си и под ноктите ѝ оставаха късчета от кожа и кръв. Не почувства болка. Тя беше вътре.

Изведнъж спря. Дишането ѝ се успокояваше. Очите ѝ бяха кристални и живи. Трепереха с нея. Оправи дрехите си, усмихна се и прошепна:

-Мама ще ме чака. Трябва да отида до магазина!
Взе чантичката си и излезе.

***

Когато след половин час кондукторът мина, вратата на този вагон беше отворена.

-Божичко, ще падне някой!- каза той и я затвори.

Фотоилюстрация: Мариннгоо / Милана Виденов Миланов

Написал/ла
Без коментар

Оставете коментар