Животът в планината е много по-различен от битисването в равнината. Въздухът, пътищата, пределите, поведението на горщаците, всичко се различава от живота на улицата и живота в гъсто населените места.
Често пъти, когато вървим в планината, чуваме далечен звън на някое стадо. Това винаги допълва красивата картина на планината. Ако сте по-наблюдателни, по виковете на пастира ще разберете какво стадо пасе, дали са овце, кози или едър рогат добитък.
Отделяме се от регионалния път Рибарци-Голеш, точно пред табелката, която показва, че тук започва село Горно Тлъмино. Завиваме на дясно по поречието на тлъминската долина към махала Плочаре. Там ще се срешнем със семейство Иванови – трима синове и баща им. Агростопанството води най-малкия син Милачко. Той е около 40 годишен. Завършва средно образование и решава да остане в родното си село. Заедно с братята си ръководи земеделско стопанство в семейния си имот.
Слънчев беше мартенския ден, когато посетихме махала „Плочаре”, където семейството Иванови са построили три къщи, няколко овчарника, летна кухня, плевни… Има всичко за живот. Липсва им само женска ръка. За съжаление в селата в Босилеградско остават все по-малко девойки, а такъв е случая и в тлъминския край, което е и причината, че братята Иванови все още не са женени.
Посреща ни Милачко. Той е пред кухнята, която е в отделена постройка от къщата. Приготвя храната за семейството, гости и комшии, които идват при тях да им помогнат.
„Тук пушим месото, печем хляба, готвим ястия, дробя на свинете тиква, а на агнетата цвекло и картофи. По няколко часа съм в кухнята, за да сготвя всичко, от което се нуждаем. Ние си произвеждаме почти цялата прехрана – картофи, фасул, лук, моркови, чушки и домати за зимнината. Много работим, но пък се храним с чиста екологична храна. Не си давам моето кътче за нито една съвременна кухня”, каза Милачко, но се вижда, че очаква и той да намери брачен партньор и дано успее.
На няколко крачки под макадамския път, който минава през тяхната махала за планината има два овчарника. В единият са агнетата, а в другия овцете.
„Отглеждаме 60 овце и десетина крави. Имаме механизация и сами си подсигуряваме храната за добитъка. В момента имаме 46 агнета, а има още овце да се агнат. Породата е „сиенишка”, почти всички са с педигре и получавам редовно субсидии, които дава държавата – 7000 динара за една овца. За агнетата не взимаме субсидии, тъй като няма организиран изкуп и кланица, където да се продават. Затова качествените агнета, които отглеждаме в този овчарник ги купуват хора, които имат ресторанти във вътрешността на страната. Цената е 300 динара за килограм живо тегло. Качеството на месото е наистина на високо ниво, защото агнетата бозаят мляко от майките си, а ние им даваме люцерка, трици и сено. Всичко е екологично”, разказва ни стопанинът.
Като всеки млад човек, а още повече здраво стъпил на краката си, Милачко не се оплаква. Нещо повече. Доволен е от това, което постига.
Проблемът за него е липсата на работна ръка, особено когато е сезона за събирането на храната за зимата, а и ниската изкупна цена на агнетата, най-вероятно заради вноса на агнешко, което по качество не може да се сравнява с планинското агне от Тлъмино. Въпреки всичко този животновъд смята, че върви напред.
„Щом успяхме да построим толкова сгради, далеч от главните пътища, значи сме успяли, а това никак не е евтино. Преди години гледахме старата порода крави буша, но след като ги хвана болестта нодурален дерматитис, избиха тези животни, а за тях получихме добри пари. Парите не похарчихме за развлечения, а си купихме две крави с педигре и сега са над десет. За всички получаваме по 20 000 динара субсидии от държавата”, казва Милачко. Пояснява ни, че щом снега се отопи и ливадите бъдат покрити със сочни треви, кравите заедно с телетата и биковете ги изкарва на паша в синора на махала Еленица в съседното село Назърица. Там остават до първия сняг, а те един път седмично им доставят сол и трици.
Милачко ни отвежда зад къщата, където на слънчевото присойно място са поредени над 30 кошери с пчели.
„Отглеждаме и пчели, всички са регистрирани, получаваме по 700 динара субсидия за един кошер, а качествения планински мед продаваме за 700 динара за килограм”, казва младият животновъд, земеделец, пчелар и домакин Милачко Иванов от Горно Тлъмино.
Забележителен е момента. Едно семейство, един поминък и пример, как младото поколение в нашите села вече мисли като предприемачи. Милачко нито веднъж не каза, че държавата му дължи едно или друго. Няколко пъти отправи похвали към ветеринарните работници от босилеградската ветеринарна амбулатория, които три пъти годишно извършва редовен контрол по животните му, а по повикване се отзовават винаги.
Хора като Милачко и неговите братя и баща, който въпреки възрастта си още пасе овцете, са не само добър пример. Тези хора заслужават уважение.
Б. Иванов
Фото: DIP Production
