a

Разказите на Елизабета Георгиев – „А след това…Откритие…“

Уважаеми читатели, портал ФАР и този четвъртък продължава да Ви представя разказите на царибродската писателка и поетеса Елизабета Георгиев, публикувани в нейната книга „Бащата на Паганини“.

Днес Ви предлагаме разказа „А след това…Откритие…“.

Приятно четене!

А СЛЕД ТОВА…
ОТКРИТИЕ…

Тази сутрин за пръв път разбрах, че няма да стана актриса. Въпреки силното ми желание да бъда световно известна театрална или филмова актриса, въпреки часовете, прекарани в гледане на филми и пиеси… и дългите репетиции пред баба ми, която по принцип веднага заспиваше, преди поредния ми монолог… Тази сутрин се събудих с мисълта, че нямам талант.

Ако баба ми спи, докато аз говоря, значи моя милост няма талант, няма сила, няма нищо актьорско в себе си. Има само хубаво личице и две ококорени очи, дълги мигли и не толкова перфектно, но все пак хубаво тяло.

Съблякох нощницата си, на бърза ръка облякох черния си анцуг и изтичах навън.

Не знам за какво бях необикновено щастлива.

Хубаво е, когато разбереш някои неща за себе си и когато главният виновник за това разбиране си самия ти. Не трябва някой друг да ти казва какво и каква си, или какъв си…

Вървях, обзета от странна веселост.

Аз нямам талант!

Аз няма да стана актриса!

Аз нямам талант!

Чувствах, че в града, който никога не съм обичала, всичките му улици ми принадлежат. Принадлежат ми и алеите в малкия парк, които през лятото наистина са красиви, и заради които местните жители се чувстват, че все пак живеят в хубав градец. Принадлежат ми и кофите с боклук, които почти винаги са празни, защото моите съграждани си носят боклука вкъщи. Принадлежи ми дори и камбаната на малката църква в центъра на града, която не звъни като други църковни камбани, а като звъненето на голям мобифон. Всичко ми принадлежи…

Не разбирам защо се чувствам така, въпреки че разбрах страшната истина, че никога няма да се осъществи съня ми да застана пред публика като най-добрата актриса в…

Как си позволих да сънувам такова нещо?! В моя град няма театър, няма сцена, няма нито един актьор… А аз мечтаех за аплодисменти, за грим, за костюми и… още аплодисменти… за сцена и огромна светлина… Да, принадлежеше ми и този малък глупав сън…

Вървях, почти тичах.

Не разбирам откъде се роди тази сила толкова бързо да ходя. Не обръщах внимание на никой и на нищо. Нямах навик да се заглеждам по витрините и по хората, но като минах край единствения малък магазин с телевизори във витрината ми се мерна една картина.

Естествено в 7 часа сутринта магазините не работят, но в магазина с телевизори, в малката му витрина, се намираше интересна голяма снимка, от която се усмихваше хубава млада жена с къса, руса, къдрава коса и в престилка, с лъжица в ръка и тенджера под другата. Над нея с големи букви пишеше «Твоето кулинарно шоу».

Спрях пред витрината и като любознателно, палаво дете, доближих се до стъклото, за да прочета дребните букви намиращи се под ханша на хубавата жена.

Открийте таланта си за готвене. Станете част от големия проект на Телевизия Ракета. Изпратете заявката си до 15.05.20… година. Победителят получава лично кулинарно шоу на нашата телевизия. Покажете таланта си и станете известни!

Да! Това съм аз!

Не жената с късата коса!

Аз съм най-добрата готвачка!

Аз съм талантливата звезда от кулинарното шоу!

Огледах се наоколо. По улиците нямаше никой. До една пейка лежеше малко, мръсно куче и ме гледаше с големите си стъклени очи.

– Само ме гледай! Запомни ме! Следващия път ще ме гледаш по телевизията! казах му весело.

Кучето ме погледна някак си учудено, скочи и тичешком се отдалечи от пейката и от мен.

Стоях още малко пред витрината. Мислите в главата ми бръмчаха като рой пчели.

Какво трябва да направя, за да се подготвя за кулинарното ми шоу?

Не се съмнявах, че ще спечеля и че ще стана известна.

Първо се налага да отида на фризьор.

Как досега не разбрах, че къса коса ми отива!

Трябва да си намеря и хубава престилка.

Сега вече вървях между алеите и си представях как ще изглежда шоуто ми.

В един миг ми дойде наум: а как се прави яхния, а яйца как се пържат…

Е, нищо страшно. Ще питам мама. Важното е, че открих таланта си и че ще стана световно известна.

Фотоилюстрация: Мариннгоо / Милана Виденов Миланов

Написал/ла
Без коментар

Оставете коментар